Един търсач на щастие видял един голям камък, на който било написано:

„Обърни ме и ще научиш нещо ново“.

Човекът полагайки неимоверни усилия, успял да преобърне камъка. Това му отнело доста дълго време.

Когато претърколил камъка видял на обратната му страна надпис:

„Защо търсиш нови знания, ако не обръщаш внимание на това, което вече знаеш? И защо ти е толкова много да знаеш, ако знанието не превръщаш в действие?“

Ако има знание, но няма действия, се губят сили. Такова познание се превръща в товар за вас.

Водещ показател във вашият живот са резултатите, получени от приложените знания.

Разходката в планината бе чудесна. Владислав, Велин, Делян и Станко често излизаха заедно на излети. Приятели още от деца съвместно изучаваха и изследваха природата, по-точно скалите и минералите.

Днес по време на разходката си откриха интересен къс от скала. Пръв го забеляза Владислава и извика:

– Момчета, намерих нещо много интересно! Невероятно красив е! Какво ще кажете?

Останалите бързо се скупчиха около него.

Владислав въртеше камъкът в ръцете си и го оглеждаше от всички страни. Това бе слабо просветляващ призматичен кристал. Той не беше много голям, но яркия блясък отразяващ слънчевата светлина, очароваше и пленяваше.

– Това е берил, – пръв констатира Станко.

– Минералът берил е относително често срещан камък, който не представлява особено голям интерес, – уточни Велин. – Смята се за страничен продукт от добиването на слюда и фелдшпати.

– Когато в състава му има алуминий, берилът става аквамарин и се смята за полускъпоценен камък – намеси се Делян.

– А когато вместо алуминий природата е добавила примеси на хром, берилът се превръща в изумруд, един от най-желаните скъпоценни камъни за човека, – засмя се Станко.

– Вижте цвета! Каква чистотата и дълбочината само! Усещането от пречупването на светлината е невероятно, – възкликна Владислав вперил поглед в минерала.

– Дълбочината на цвета му се определя от количеството хром, – поясни Велин. – Ако е много количеството му, изумрудът е тъмен, мастиленочерен, лишен от жизненост и всякаква активност. А ако е малко съдържанието на хрома, камъкът е светъл и блед.

– Каквото и да си говорим, – намеси се Делян, – идеалният изумруд притежава дълбочина и наситеност на цвета. Същевременно има и блясък.

– Да не забравяме, че цената му е доста висока, – усмихна се Станко.

Бяха доволни. Към общата им колекция щеше да се прибави още един екземпляр и то какъв. Момчетата го предаваха от ръка на ръка и се наслаждаваха на сиянието му.

Хотелът бе изграден върху скала. Помещението в което се събраха бе издялано от камък. предстоеше, бяха се натъкнали на нещо много интересно и искаха да го обсъдят.

– Чжън Хъ е бил роб евнух,  – каза Красимир, – който е станал един най-великите китайски  пълководци. За период от 28 години е командвал седем епични похода, които са стигнали чак до Персийския залив, Мадагаскар и Африка.

– Някои твърдят, че е стигнал чак до Южна Америка, – обади се Никола.

– Има и археологически доказателства в подкрепа на това, – вметна реплика и Бонка.

– Корабите му били най-големите, правени до тогава, – продължи разказа си Красимир, – били дълги 120 метра и това е много преди Колумб да открие Америка с триметровата си каравела. Ако не се лъжа, корабите на Чжън Хъ са били най-големите до настъпването на Индустриалната революция.

– Нямах престава а това, – учудено констатира Бонка.

– Периодът на управлението на династията Мин е единствена в китайската история, когато са започнали да търсят начини да търгуват с други народи, вместо да чакат другите търговци да дойдат при тях. – каза Красимир. – Османската и Персийската империи били в разцвет и обмен на стоки и знания. Флотата на Мин била най-могъщата в света и била готова да завладее морските пътища. Никой не можел да я спре.

– Но тогава императорът забранил морската търговия, – обади се Никола. – И Китай наново затворил границите си за всички. Само малцина пътували по Пътя на коприната. Флотата била унищожена, а екипажите, които видели далечни страни били убити. Всичко донесено в Китай от далече било унищожено.

– Защо са го направили? – попита Бонка.

– Никой не знае причината, – каза Красимир.- Китайците не са смели да оспорят заповедта на императора.

– Ами Чжу Чжан-дзъ главният писар в императорския двор? – отново се  намеси Никола.

– Да, – отговори Красимир, – той порицал унищожаването на корабите и рискувал живота си, като отвлякъл тайно част от това, което били донесли търговците от другаде. Съкровището съдържало ръкописи и текстове, произведения на видни математици от арабския свят, безценни творби на изкуството, резба от слонова кост, скъпоценни камъни и тонове злато.

– Това навярно е било най-голямото хранилище на знания и открития в историята на човечеството, – възкликна Бонка.

– Навярно е било нещо от рода на Александрийската библиотека, – подчерта Никола.

– Може би част от колекцията е била събрана от Чжу Чжан-дзъ? – попита Бонка.

– Не знам това, – призна си Красимир, – но легендата разказва, че ако някой застанел на висока планина, няма да вижда края на кервана. Чжу Чжан-дзъ закарал богатствата в долина в западен Китай и поръчал на местните жители да ги пазят добре. На връщане, когато отивал при императора, Чжу Чжан-дзъ внезапно починал и архивите изчезнали завинаги.

– Звучи доста загадъчно и вълнуващо,  – каза Бонка. – и това ли е краят на това съкровище?

– Не, – засмя се Красимир, – някои монаси започнали да  раздават останалото от Чжу Чжан-дзъ и това привлякло вниманието.

– Предполагам златото, – подхвърли иронично Никола.

– Не, – възмути се Красимир, – вие само за пари и злато си мислите. Това били планове, чертежи и текстове, които императорът получил като дар от султана на Мускат, той бил най-богатия човек в света, когато флотилиите със съкровищата обикаляли Персийския залив.

– И  как е попаднал на тези документи? – поинтересува се Бонка.

– Смятали, – каза Красимир, – че са дело на един от неговите велики математици, нещо като арабския Леонардо да Винчи. Животът на няколко поколения монаси преминал в разгадаване на тези ръкописи.

– Странна история, защо до сега нищо не знаем за нея или съвсем бегло сме чували от някъде? – попита Никола.

– Някои открития се паят в тайна, защо ако попаднат в лоши ръце, ще нанесат разрушения и човечеството ще се самоунищожи – каза замислено Красимир.

В залата бяха стоварили три раници, съдържащи камъни с различна големина. Задачата бе да се пресъздаде стълб, какъвто е бил преди разтрошаването.

Бе взета само една малка част от камъните. Те бяха сканирани на компютъра. Машината забръмча едва доловимо.

След няколко минути Данчо завъртя екрана , за да им покаже какво е направил компютърът. Изображението приличаше на камък, но бе оцветено в зелено. Данчо докосна няколко клавиша и дигиталният камък стана сив.

– Ето го, вашият камък, – самодоволно каза Данчо.

– И сега какво? – попита неразбиращо Кольо.

– Ще сканирам всеки камък и след това компютърът ще сглоби дигиталните парчета.

Данчо изчака реакцията на Кольо и Симо, и добави:

– Няма ли да кажете поне: „Брей!“. Цели три години съм се опитвал да усъвършенствам този алгоритъм. Сега компютърът от десетки милиони решения ще избере това, което е най-доброто и според него ще подреди късовете. Това за сега е водеща технология. А вие какво си мислихте? Ще лепя парче по парче тези камънаци ли?

– Не, – побърза да каже Симо, за да прикрие, че точно това си е мислил. – Това дигитално изображение е добро. Колко време ще ти отнеме, за цялата конструкция?

– За по-трудоемката работа, сканирането на всяко парче по отделно, ще извикам двама помощници. Навярно ще искате да сглобите и оригинала, за това те ще номерират всички камъни.

– Добре, – кимна Кольо.

– Разходете се, изпийте по едно кафе и след около час и половина заповядайте,  – предложи им Данчо.

Кольо и Симо нямаха търпение и дойдоха десетина минути по-рано.

– Идвате тъкмо на време, – посрещна ги радостно Данчо, – приключваме с последните парчета.

Камъните бяха поставени в пликове върху масата и бяха номерирани.

– Забравих да попитам как е изгледала колоната, – каза Данчо.

– Нещо като малък обелиск висок около два метра, – уточни Симо.

– Компютърът ще направи дигитално сглобяване, без да знае параметрите, защото има само един начин, по който те могат да се подредят, – каза Данчо. – Но ако знаем размера и формата, това ще ни спести много работа.

След малко на екрана се появи реалистичното изображение на цялата колона. Кольо ясно видя йероглифите от четирите страни, докато моделът се въртеше.

Някои от парчетата липсваха, защото част от тях се бяха превърнали в прах при самото разрушаване, но донесените бяха напълно достатъчни, за да се възстанови истинската колона.

– Благодаря, – каза Симо.- Свършихте невероятна работа. Наистина това е забележително.

Камъните вградени в стената на едно здание разказаха следната история:

– Ние идваме от далечни страни, планини и скали. Огънят и водата векове са работили върху нас, но под тяхното въздействие ние станахме здрави и яки.

Хората направиха от нас жилища, в които се родиха и израснаха деца им. Тук те страдаха, радваха се, намериха покой и защита. И тук те научиха урока даден от нашия и техния Творец.

Много неща трябваше да преживеем, преди да станем това, което сме сега.

Барутът разкъсваше сърцата ни, кирките ни смачкваха и пробиваха. Струваше ни се, че те правят това без някаква цел и необходимост, когато се търкаляхме като грозни блокове на кариерата.

Но постепенно ни изглаждаха. По някои от нас мина много тънък резец, който отделяше грубите ръбове.

Сега ние сме в завършеният си вид, намираме се на предназначените  ни места и изпълняваме своето служение.

Така завършиха разказа си камъните.

Ние също се намираме на кариера, но в още незавършен вид. Предназначени сме за много по-съвършено здание.

И ще дойде ден, когато не човешки ръце ще ни вложат в стените, като живи камъни в небесния храм.