Делян тичаше към Калоян и размахваше ръце. Когато стигна до него запъхтян каза:

– Нали се хвалеше, че знаеш всички морета и океани на земята!

– Едва ли си открил някое име, което не знам, – засмя се самодоволно Калоян.

– Чувал ли си за Соленото море? За Лировото море? А за Буреносното море? – изстреля набързо Делян.

– За Соленото или Мъртво море, – започна важно Калоян, – знам, че е разположено в най-ниската точка на Земята. То е мъртво, защото в него не може да вирее нито една риба. Името се свързва с високото съдържание на сол във вода – 34%, което е около десет пъти повече, отколкото в обикновената океанска вода. Освен това водата е богата на различни минерали и затова се използва за промишлени цели.

И Калоян млъкна.

– А другите две? – подразни го Делян.

– Не съм ги виждал на картата, – призна си Калоян.

– Те са известни места, как да не ги знаеш? – тържествуваше Делян.

– Сигурен съм, че няма такива морета, – заключи Калоян.

– Грешиш! – извика Делян. – Галилейското езеро е наречено по името на района, в който се намира – Галилея. Но това известно сладководно езеро на иврит се нарича по съвсем различен начин – Ям Кинерет (יָם רֶת), т.е. „Лирово море“. Овалната форма на морето е напомняла на древните евреи на арфа. А освежаващите бриз, които духал над водите, им напомнял за очарователното свирене на Давид.

– Не знам иврит, – каза със съжаление Калоян, – за това не знам, че евреите така са го наричали.

– А за „Буреносното море“ какво ще кажеш?

Калоян безпомощно вдигна рамене.

– В своята най-южна точка Червеното море свързва израелското пристанище Ейлат с Африка, – изпъчи се Делян, сякаш искаше да каже: „Виж колко много знам. А това ти не го знаеш“. – На иврит това море се нарича Ям Суф (יַם סוּף), т.е. „Буреносно море“. Името е свързано с жестоките бури, характерни за това място.

Калоян само се усмихна. Какво можеше да каже на приятеля си. Този път той го бе победил в надпреварата им – „Кой знае повече?“

– Само, когато започнеш да разбираш иврит, – вирна глава Делян, – ти можеш истински да оцениш дълбокия смисъл на пейзажа в Израел.

Йохан Фридрих Бьотгер се смята за „бащата“ на Европейския порцелан. На него му се е отдало повторно да изобрети технологията за производство на порцелан, тъй като тайната за направата на порцелан внимателно е пазена от собствениците на манифактури в Китай.

В Китай, порцелан е изобретен през 620 година. Продължително време порцелановите изделия са били важна стока за износ.

Много дълго време аналог на порцелана не могли да направят, тъй като основно експериментирали с добавки към глината.

Значителен прогрес бил достигнат, когато след продължителни експерименти били идентифицирани три важни за производството на порцелана минерали: каолин от района Шнеберга и Ауе, фелдшпат и алабастър.

Много дълго време са се променили условията на изпичане порцелан.

В лабораторното списание Böttger на 15 януари 1708 г. е отбелязано, че след 12 часов изпичане се е получила бяла полупрозрачна, не глазирана плоча – порцеланова бисквита.

Европейският порцелан е различен от китайския. В Европа е произведен твърд порцелан, а в Китай е мек и с по-ниско качество.

Мекият порцелан се използва за направа на съдове, а твърдият намира широко приложение в техниката за качеството на електролизаторите.

Зелената салата в пакети може да доведе до хранителни отравяния и средство за разпространение на салмонелата.

Бактериите на салмонелата отлично се размножават във влажна среда, а такава им предоставя опаковката.

По време на експеримента се установило, че бактериите активно се размножават и в хладилника.

Осен това по време на пакетирането салатните листа често се разделят на части, за да се подобри опаковането на продукта. Така минерали, полезни захари и протеини се отделят със сока, отделящ се от салатата, поради което тя губи много полезни свойства.

Числеността на бактериите на салмонелата, се увеличава десет пъти за пет дни ако се съхранява в пакет или хладилник.

За да се избегнат хранителните разстройства, учените съветват да се използва зелена салата в деня на покупката или най-много на следващия ден.

На северозапад от Хавайския архипелаг е открита най-голямата гъба в света. Тя е от семейство Rossellidae и достига 3,5 метра дължина и два метра височина, колкото един автомобил.

Гъбата е намерена на дълбочина 2100 метра в района на морския резервата Papahānaumokuākea. Снимали са я на видеокамера по време на океанографска експедиция.

За разлика от дълголетните корали, чиято възраст може да се определя от минералите, в случая гигантската гъба е затруднила учени. Тя може да е на няколко стотин, а може и на хиляди години.

В средновековна Германия миньори открили червен минерал, който приличал на медна руда. Въпреки това, от него не могли да извлекат мед.

За неуспеха си миньорите обвинили пакостливия дух Никел, а рудата нарекли  Kupfernickel, от Kupfer, което на немски означава мед.

През 1751 г. барон Кронщедт отново се опитал да извлече мед от червената руда, но в резултат на това открил нов метал с бял цвят, който по-късно нарекли никел.