Един езичник попитал раннохристиянския апологет Атинагор:

– Как може телесната болест да се отрази на дейността на нематериалната душа?

За да отговори, Атинагор привел следния пример:

– Душата е музикантът, а тялото инструмента. Ако инструмента е повреден, музиканта няма да може да извлече от него хармонични звуци. От друга страна, ако музикантът е болен, то инструментът ще остане безмълвен.

Това е само образ. В действителност връзката между тялото и душата е неизмеримо по-голяма. Тялото и душата представляват единната човешка личност.

Благодарение на поста тялото става по-точен инструмент, способен да улавя всяко движение на музиканта – душата. Образно казано, тялото на африканския барабан се превръща в цигулка Страдивариус.

Постът помага да се възстанови йерархията на духовните сили, подчинявайки сложната психическа организация на човека на висшите духовни цели.

Постът помага на душата да победи страстите. Извлича душата като перла от раковина и я освобождава от плена на всяко грубиянство и порочност.

Постът е важен фактор за съхраняване и възстановяване единството на душата и тялото.

Баба Вера бе възрастна жена. Синът ѝ, който живееше в Марсилия, я покани по празниците да им иде на гости. Възрастната жена се притесни, но реши все пак да отиде. Щеше да види скоро родилия  се Валери.

Баба Вера се качи на самолета и отлетя към Марсилия. По време на полета заспа и пропусна закуската. Викаше стюардесата и с жестове се опитваше да ѝ обясни, че не е яла и иска да ѝ донесат закуската, но нямаше резултата.

Тогава тя прибегна до нещо, което бе чувала.  Тя не знаеше френски, но реши да изкаже фраза, която и се стори подходяща за случая. И баба Вера произнесе набор от звуци, които изобщо не разбираше, но наподобяваха някакво френско произношение.

– Мосю, же не манж па сис жур – Monsieur, je ne mange pas six jours (Господине аз не съм ял от шест дена).

Това бе фраза, от „12-те стола“, с която често се шегуваха, след като гледаха филма, когато някой бе гладен.

Изненадващо, но това проработи. Веднага получи, не една, а две порции от полагащата ѝ се закуска, но всичко трябваше да изяде под грижовния поглед на стюардесата.

Има криза почти навсякъде и  за това момичето бе повярвало, че тази женица не е яла от шест дена.

Жената извика такси и седна на седалката. Шофьорът напомни на жената:

– Сложете и затегнете коланите си.

– Детето ми е малко особено и ще вика, можете ли да ми помогнете да му стегна колана.

Момченцето наистина не разговаряше, а издаваше звуци, ту по-силно, ту съвсем тихо. Извиваше се и правеше неадекватни движения.

– Аз също съм особен, – грубо каза шофьорът. – Слезте. Не ми трябва крещящо и опърничаво дете.

Жената слезе с момченцето и една голяма чанта на пътя.

Хубавото е, че със следващият шофьор на такси нямаше проблеми и той ги закара до дома им.

Нима деца с такива особености не трябва да е возят в превозните средства?

Валеше, но когато дъждът спря, ударите на стенобойната машина не преставаха. Хората в града мислеха, че Бог ги е изоставил.

Всички се втурнаха да строят стената. Дори Якоб, който беше от есеите и  Лаван, който се подпираше на патерицата си, бяха дошли да помагат.

Стрелите на легионерите подпалваха покривите и предизвикваха пожари. Дете, обхванато от пламъците, умираше в ръцете на майка си.

Стената от кал се тресеше, но все още не падаше, защото бе по-здрава от тази построената от Ирод, въпреки че я бяха издигнали старци и деца.

През цялата нощ хората възстановяваха втората стена, единствената им защита. Връзваха заедно стволовете на бадемовите дървета и запълваха процепите между тях с кал, така че новата стена да бъде по-гъвкава и да се огъва под ударите на стенобойната машина.

Празникът на безквасните хлябове щеше да се чества на следващия ден. Всеки друг път хората щяха да се съберат заедно и да благодарят за освобождението си от Египет, но сега нямахме време за нищо, освен за молитвите, които пееха в движение.

Римляните подпалиха стената и около хората се оформи огнен пръстен. След няколко часа цялата стена бе обхваната от огъня. Той се увиваше като змия, която се кани да погълне всичко.

Хората вярваха, че краят им е настъпил, но тогава Бог изпрати вятър от север и пламъците се обърнаха срещу римляните. Войниците им изгоряха живи и тараните им се подпалиха. Хората се събраха на стената и паднаха на колене, за да благодарят за неочакваното си спасение.

Но спасението бе временно. Вятърът промени посоката си отново. Сега дойде от юг и бе техен враг. Хората  се поливаха с малкото останала вода, опитвайки се да се защитят от изгарящата жега.  Римляните победоносните крещяха в стана си, те бяха жадни за кръв.

И втората стена бе пробита. Това грубо съоръжение, се разцепи под ударите на тараните. Хората бяха направили всичко възможно, за да спрат неизбежното, но не успяха.

Елеазар застана на площада и каза:

– Няма да следваме римляните, а единствено Бога. Сега настъпи времето да докажем своята вяра. Не можем да се опозорим пред очите на нашия Господ, нито да се предадем в робство. Ако паднем в ръцете на римляните, това ще бъде краят на всичко, не само на нашия живот, но и на Цион. Сега е наш ред да покажем на Бог, че сме заслужили милостта му и ще умрем достойно като свободни хора.

Хората започнаха да се паникьосват от думите на Елеазар. Някои искаха да избягат. Но верните воини не обърнаха гръб на своя водач.

– Когато утрото настъпи, врагът ще дойде и ние няма да успеем да ги удържим. Но имаме избор. Да умрем с чест. В този свят не можем да победим римляните в битка, но можем да ги лишим от победата им.

Жените се разплакаха. Елеазар продължи смело:

– Направихме всичко, за да спечелим свободата си. Не знаем защо Бог позволи Неговият град да бъде сринат, защо остави народът Му да бъде унищожен и защо трябва да умрем днес. Свободата ни е нашият саван и той е по-славен от всеки друг. Няма да оставим нищо след нас за враговете ни и тяхната победа ще бъде горчива.

Жените се разридаха, някои от мъжете също. Пламъците около тях бяха като благословение, защото те заглушаваха звуците на агонията и скръбта.

– Нека жените ни умрат неопетнени, а децата ни не познаят що е робство, – продължи въодушевено Елеазар.- Искате ли да бъдете изтезавани с огън, бичувани и поробени? Нека да избегнем злодеянията, на които са способни тези хората. Да предпочетем смъртта пред тези страдания. По-добре смърт, отколкото живот в робство.

Пратиха воини да подпалят складовете. Жегата стана още по-силна, стана истински ад. Народът скърбеше. Бог бе поставил вярата, честта и убежденията им на изпитание.

Хората тичаха към домовете си, събираха по-ценните си вещи и ги унищожаваха, за да не попаднат в ръцете на римляните. Издигнаха голяма клада и хвърлиха на нея всичко, което имаха.

Прерязаха гърлата на останалите кози и овце, а телата им поставиха на кладата, като жертвен дар за Бог. Те нямахме нужда от мляко и месо, а единствено от Неговата милост. Нямаха вече Храм и това щеше да бъде последното им жертвоприношение.

Хората на Елеазар, най-добрите му воини, които се бяха сражавали рамо до рамо с него, го бяха наобиколили. Повечето от тях се бяха откъснали от болката на този свят, защото бяха приели, че ще го напуснат. Написаха имената или инициалите си върху парчета от изпочупени делви.

Плачът нарасна, когато започна тегленето. Свещеникът и всички равини започнаха да се молят и да пеят, олюлявайки се напред назад, потънали в своите молитви.

Щяха да бъдат избрани десет от войните, които да отнемат живота на всички останали. Те щяха да понесат бремето на убийците, така че хората да не съгрешават като посегнат на живота си, защото техните законите го забраняваха.

Когато приключеха със задачата си, щяха да се убият взаимно, докато останеше само един. Този мъж щеше да поеме тежестта на всички грехове.

– Не трябва да се боим от смъртта, – извика Елеазар като обезумял. – Щеше да бъде по-добре да умрем, преди да видим Йерусалим в руини. Сега можем да отмъстим на враговете на свещения град и да покажем милост към любимите си хора, като не позволим да ги отведат в окови.

Съпрузи и съпруги се прегръщаха, майки целуваха децата си, синове търсеха бащите си, за да могат да умрат един до друг.

Римляните бяха започнали да поставят дъските, по които щяха да стигнат до стената на сутринта. Това бе нощта преди бягството на предците им от Египет, но за тях тя започна със смъртта им.

Съпрузи и съпруги лежаха един до друг върху залетите с кръв улици, посрещайки смъртта заедно. Децата стояха в редица, хлипайки.

Десетимата екзекутори вършеха дело си. Обикаляха от къща на къща, безпощадни като дясната ръка на Всемогъщия.

Съществува легенда за един немски барон, който имал замък на река Рейн. Той свързал с жици кулите на замъка си, така че вятърът като подухне да се получи еолова арфа.

Нежните бризи на ветровете обикаляли около кулите, но арфата не свирела и музика не се получавала.

Една нощ се разразила силна буря. Планината и замъка се затресли от нея. Баронът излязъл на прага на замъка, за да види страшната буря.

И изведнъж еоловата арфа изпълнила въздуха със звуци, които звучали много по-силно от разярената буря.

Нужна била буря, за да се получи музика.

Нима ние не познаваме хора животът, на които не издава завладяваща музика по време на безметежното им благополучие? Но когато се разрази над тях буря те ни изумяват със силната си и мощна музика.

Винаги можеш да разчиташ на Бог, след преживяно нещастие, ако то е преодоляно правилно. Той ще те направи хиляди пъти по-блажен от това, което е предшествало изпитанията.

„Никое наказание не изглежда да е за радост … но след това …“ Какво възнаграждение!