Беше едва 10 часа., а денят се очакваше да бъде знаменателен. Бе 22 септември 1908 г., понеделник.

Влакът с княз Фердинанд и министрите спря на гара Трапезица. От там се отправиха  към Иван Асеновата църква „Св. Четиридесет мъченици“.

Радостната новина бързо се разнесе сред хората от Търново. Те се събираха на главната улица и оживено говореха:

– Княза дойде.

– И министрите са с него.

– Днес ще се обяви независимостта на България.

– Най-после дочакахме истинската свобода.

На къщите се развяваха трицветни знамена. От прозорците и балконите бяха спуснати килими и шарени черги.

На Царевец започнаха да издигат арка и трибуна, обкичени с цветя и знамена. Хълмът се изпълни с народ.

Църквата и дворът бяха претъпкани с празнично пременени и усмихнати хора. Отслужи се молебен. Хорът изпя „Многая лета“.

Княз Фердинанд извади от джоба си манифеста и бавно зачете. Наоколо цареше пълна тишина.

– По волята на незабвенния Цар Освободител, великият братски Руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданици на Негово Величество Румънския Крал, и от юначните Българи, на 19 февруари 1878 година сломи робските вериги, що през векове оковаваха България, някога тъй велика и тъй славна.

От тогава и до днес, цели тридесет години, Българският Народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под Мое ръководство и онова на о’ Бозе почившия Княз Александър, държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи. Винаги миролюбив, Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не трябва да пречи за преуспяването ѝ. Такова е желанието на Народа Ми, такава е неговата воля – да бъде според както той иска.

Българският народ и Държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и едно да желаят.

Фактически независима, държавата Ми се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни укази, с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждение между България и Турция.
Аз и Народът Ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция. Тя и България – свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.

Въодушевен от това свето дело и за да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септември 1885 година България за независимо Българско Царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този Ми акт ще намери одобрението на Великите Сили и съчувствието на целия просветен свят.

Да живее свободна и независима България!

Да живее Българският Народ!

Така Фердинанд провъзгласи съединената на 6 септември 1885 г. България за Независимо Българско Царство.

Църквата екна от гръмко „ура“, което се поде от множеството на двора, а войската го разнесе по долината на Янтра.

Балканските противоречия са нова причина за свикване на 24 октомври 1885 г. в Цариград конференция на Великите сили.

Тази конференция продължава и след Сръбско българската война.

Вече е трудно да се иска възстановяване на положението отпреди 6 септември, затова Великите сили преговарят главно по условията за признаването на Съединението.

Преките турско-български преговори завършват с подписването на 24 март 1886 г. на Топханенски акт, който признава Съединението. Компромисът е постигнат благодарение на турското съгласие българският княз Александър Батенберг да поеме управлението на Източна Румелия, а в замяна Османската империя получава Кърджалийска околия и селата по долината на река Въча, населени предимно с българи мюсюлмани.

Съединението е извършено и защитено благодарение на пълното единение на българите от всички краища. Успехът му подсилва оптимистичната вяра, че това е само първата стъпка към пълното освобождение на българските земи.

Съединението е изцяло българско дело и е сред най-успешните събития в нашата историята.

Но то има и негативните последици.Съединението довежда до конфликт с Русия, което ще предизвика проблеми в бъдеще.

Съединението успява благодарение на щастливо стечение на обстоятелствата. Щастието е добро, но е несигурен помощник, защото лесно променя посоката си.

Значителното уголемяване на територията на България ѝ създава потенциални противници на Балканите. Това затруднява следващата стъпка, борбата за освобождение на Македония.

Всеки път, когато се опитаме да живеем чрез вяра усещаме, че обстоятелствата ще бъдат в противоречие с нея.

Здравият смисъл не е вяра, а вярата не се основава на реалността. Между вярата и здравия разум съществува такава връзката подобна на тази между плътското и духовното.

Ние се доверяваме на Исус, но това, което определяме като здрав разум не може да уповае на Него.

Докато се опираме на думите на Христос, здравият разум крещи:

– Това не може да бъде.

На върха на планината лесно се казва:

– Вярвам, че Бог може да го направи.

Но същевременно ни предстои да слезем в долината, където гъмжи от демони. Фактите говорят, че ще се присмеят на вярата ни, която сме донесли от планината на Преображението.

Вярата трябва да бъде изпитана, защото тя е лично достояние на човек, който току що е преминал през изпитанията.

В края на краищата всичко зависи от това, доколко се доверяваме на Христос. Твърдо вярвайте в Него и когато се сблъскате с каквото и да е, това ще укрепи вярата ви.

В живота  на вяра няма край на изпитанията. Бог няма да ни остави да загубим формата си в тази борба.
Вярата е обяснимо доверие към Бога. Тя е тази, която не би ни позволила да се отклоним от Него.

„Да! И в долината на мрачната сянка ако ходя, няма да се уплаша от зло. Защото Ти си с мене. Твоят жезъл и Твоята тояга, те ме утешават“.

Така, както овчарят се отнася към овцете си, така и нашият Пастир се отнася към нас.

Той също ни води в планинска страна. Когато намалее храната на пасищата в равнината, Бог ни отвежда в планината.

Той ще ни изведе от портата, ще преминем равнината и Той ще ни поведе по пътя , отиващ към планината.

В подножието на всяка планина има долина. Нейните краища са прорязани от дълбоки клисури. Краткия път към върха винаги преминава през тази долина. Всеки пастир, запознат с най-високата точка на планината, знае това.

За това той внимателно и нежно води своето стадо, здраво ги държи, когато пътеката извива и преминава в дълбините на тъмните долини.

В определен период нашия Пастир, прави същото това за нас. Той ще ни поведе към планината през долината, към Своя дом през долината на мрачната сянка.

На остров Ява в Индийския океан се намира така наречената „Долина на смъртта“. Тя е получила такова мрачно име заради отделящия се от нея въглероден диоксид.

Животни, които минават през тази долина, се задъхват, падат и умират. Тя цялата е осеяна с костите им.

Човек, може спокойно да мине през нея, тъй като въглеродния диоксид се движи по-ниско от дихателните органи на хората. Но горко на този, който легне или седне в тази долина.

Около Неапол в Италия има малка пещера, която поразява по същия начин като „Долината на смъртта“. В нея на малко повече от половин метър от земята се носи въглероден диоксид.

Светът, в който живеем, представлява „Долина на смъртта“. В него гинат милиони хора. Но християните, които дишат прочистения въздух, резултат от Божията любов, се движат безопасно в него.

Тези, които решат да си отдъхнат и се отпуснат в вонящата му атмосфера, трудно стават отново живи. Много от тях загиват в греха.

Вдигнете главите си към Господа и дишайте дълбоко в атмосферата на Святия Дух, защото само там ще намерите живот.