Струйка кръв се процеждаше изпод временната превръзка, която бе сложил Дамян. Той направи знак на момчето да седне и леко надигна марлята. Отдолу се разкри противна, неприятна на вид рана.

– Трябва да се зашие, – каза Дамян.

– Ще извикам лекар, – каза Зоя, която притеснено се въртеше край наранения си брат.

Дамян изпъшка и се намръщи презрително.

– Последният доктор, с когото си имах работа, щеше да ме убие, ако не му бях попречил. Толкова са компетентни, че такава дълбока рана може и да не заздравее. Ще се възпали и тогава един Господ знае какво ще стане. С три-четири шева ще я затворя и след това почти няма да си личи.

Зоя го гледаше объркана.

– Нека първо да доведа лекар да го прегледа. Моля те, опитай се да ме разбереш, – гласът ѝ трепереше, още малко и щеше да заплаче.

Дамян сви рамене.

– Както искаш.

Един час по-късно двама лекари се опитваха да спрат кървенето, но след като шумно се скараха, само влошиха положението със своето опипване и човъркане. Радко толкова се разстрои и подлуди от болката, че отказа да ги допусне повече до себе си. А през цялото време от раната бликаше кръв.

Дамян не можеше да гледа всичко това, за това излезе. Когато след половин час се върна, завари Радко свит в ъгъла. Той не позволяваше никой да го докосне, дори и сестра му.

– Виж, – каза Дамян. – Донесох равнец, за да спрем кървенето.

Зоя въздъхна.

– Какво ще правим? Решавай! – подкани я Дамян.

След малко лекарите бяха отпратени от стаята. Радко престана да вика, но ги наблюдаваше подозрително от ъгъла. Дамян се постара момчето да види как изсипва малко от стрития равнец върху дланта си. Посочи праха, а после раната на Радко.

Изчака малко, след това внимателно пристъпи към момчето и му показа равнеца върху дланта си. Радко го гледаше плахо, но вече не толкова недоверчиво.

Дамян изсипа стрития равнец върху кървящата рана и повтори процедурата още шест пъти. Накрая се дръпна назад и остави Радко напълно да се успокои.

След десет минути кървенето спря. Вече по-спокоен, Радко позволи на Дамян да се приближи и да изчисти билката от раната. Макар че това му причиняваше болка, Радко търпеливо изчака Дамян да си свърши работата.

След това Дамян извади от джоба си кърпа, в която бяха сложени няколко игли с вече вдянати копринени конци. Радко го изгледа със страх. Тревогата, изписана по лицето му ставаше все по-голяма. При всеки опит на Дамян да посегне с иглата към раната, Радко пищеше от ужас.

– Опитай с нещо друго – каза отчаяно Зоя.

– Раната е твърде дълбока, – отвърна Дамян раздразнен от неуспеха си. – Иначе ще се възпали и тогава наистина ще има защо да пищи, а може да млъкне и завинаги.

– Той не е виновен… не разбира, – Зоя опита да защити брат си.

Дамян се отстрани и въздъхна. После извади от вътрешния си джоб малко ножче и разряза дълбоко месестата част на лявата си длан точно под палеца.

Настана мълчание. Радко и сестра му гледаха потресени. Дамян прибра ножчето и докато от раната бликаше кръв, той взе превръзка от масата и притисна разреза.

През следващите няколко минути не каза нищо, а братът и сестрата само го гледаха. После предпазливо вдигна превръзката и видя, че кръвотечението е намаляло.

Бавно пристъпи до масата, взе иглата и внимателно я насочи към раната. След това прониза с нея двата ѝ края. Изтегли нишката, сякаш кърпеше чорап. После я върза на възел, взе нова с вдяната игла и повтори това още три пъти, докато раната бе изцяло зашита.

Тогава вдигна дланта си пред лицето на Радко, за да я огледа внимателно. Дамян посочи зашитата раната на ръката си , а след това отворената рана на Радко. Пребледнял от безпокойство, Радко дълбоко въздъхна и кимна.

Дамян взе нова игла, поднесе я към раната на момчето и натисна.

Петте шева бяха направени успешно, макар и не без стонове и писъци от страна на Радко. Накрая Дамян се усмихна и стисна здравата ръката на пациента си, който бе пребледнял, но мъжествено търпеше болката.

– Кораво момче – каза Дамян. – Хората не знаят колко смел е Радко.

Радко се усмихна, той се чувстваше почти герой.

Форд в младежките си години бил голям ценител и познавач на добрата храна. В джобовете си винаги носел орехи или стафиди.

Всичко се изменило, когато той започнал да се възприема като тяло на машина, а стомаха си като резервоар на гориво, който редовно трябвало да се пълни с гориво.

След това той загубил интерес към храната. Какво значение има какво ядеш, ако всичко служи само за една цел? И започнал да се храни с диви плевели.

Въпреки, че Форд печелел почти по един милион долара на година, той събирал в градината си различни плевели, като от тях правел сандвичи, подправки за горчица и салати.

Изглежда тази диета му е били от голяма полза. Хенри Форд рядко боледувал и доживял до 83 годишна възраст.

Без да каже дума Асен изсипа съдържанието на торбичката върху масата. Това бяха няколко камъка с различна големина. Дали наистина бяха диаманти?

Когато са обработени и полирани, диамантите най-добре пречупват светлините лъчи. Те  превръщат бялата светлина в дъга от различните цветове на спектъра.

С този искрящ блясък привличат хората към себе си от незапомнени времена. Но в необработено състояние не можеш да различиш скъпоценните камъни от обикновените.
Купчината камъни не проблясваха. Те лежаха на масата, без да искрят. Повечето имаха формата на малки четиристенни пирамиди, разширяващи се в основата, а останалите бяха просто обикновени камъчета без определена форма. Цветовете им варираха от чисто бяло до мръсно жълто. Някои изглеждаха прозрачни, но много бяха сцепени и начупени.
Макс и Иван веднага прецениха, че нито един от тях не е по-малък от един карат. Стойността им щеше да е доста по-висока от тази, която очакваха. Асен винаги можеше да си набави още диаманти, но да си купи нещо, с което трудно можеш да се снабдиш, особено в някои райони, беше почти невъзможно.

Макс грабна най-големия камък. Това бе един кристал поне от десет карата. Когато го срежат и полират до камъни с тегло четири-пет карата, в зависимост от цвета и степента си на чистота, щеше да им донесе около четиридесет хиляди долара.

Зае се да го проучва с бижутерска лупа. Започна да го върти срещу светлината.
На лицето му се появи кисело изражение. Остави го настрана, без да каже нещо, после взе друг камък, а по-късно още един.

Изглеждаше разочарован от онова, което виждаше. Сложи чифт очила. Измамен в надеждите си той погледна към Асен. Отвори тефтерчето и написа няколко реда.

– Какво пишеш? – попита Асен, който изведнъж се почувства несигурен.

– Че тези камъни са по-подходящи за улична настилка, но не са скъпоценни, – отговори Макс с колкото може по-рязък глас.

Асен едва не скочи на крака от обида, но Макс му махна с ръка да седне:
– След предварителния оглед ги оценявам като задоволителни за нашата размяна.

От джоба на панталона си извади плоско парче топаз, чиято повърхност беше покрита с дълбоки драскотини.

– Както знаеш – каза той с тон на учител, – диамантите са най-твърдото вещество на земята. Те се оценяват по десет бала според скалата на Мох. Кварцът, който е номер седми, често бива използван, за да се изпързалят  неразбиращите.

От същия джоб извади осмоъгълно парче кристал. След това го прекара по плоското парче топаз, натискайки с все сили. Върхът му се плъзна, без да остави някаква следа.

– Виждаш, че топазът е по-твърд от кварца и затова не можа да го одраска. За това той има осем по скалата на Мох.

След тези думи взе един от по-малките диаманти и го прекара по топаза. С пронизващо ушите скърцане диамантът остави дълбока драскотина в синия полускъпоценен камък.

– Това тук е камък, по-твърд от осем бала по скалата на Мох.

– С други думи, диамант — самодоволно подхвърли Асен.

Макс въздъхна:

– Или корунд, който има осем по скалата на Мох. Единственият начин, за да бъдем напълно сигурни, че това е диамант, е да измерим неговото специфично тегло.

Въпреки че Асен и преди беше търгувал с диаманти, той твърде малко знаеше за техните качества. Без да го осъзнава, Макс беше събудил неговия интерес.

– Какво е специфично тегло? – попита Асен.

– Съотношението между теглото на камъка и количеството вода, което той измества. За диамантите тази стойност е точно 3.52 .

Макс уравновесява теглилката си с комплект бронзови тежести, които стояха в тапицирана с кадифе кутийка. Нулира теглилката и  постави най-големия камък на блюдото.

– 0.225 грама. Единадесет и половина карата.

Той отвори един от пластмасовите градуирани цилиндри и пусна камъка вътре, записвайки в бележника колко вода е изместил. След това набра цифрите на сметачната машинка. Когато видя получения резултат, се вгледа изпитателно в Асен.

Очите на Асен се разшириха от гняв и негодувание. Неговите хора намалиха дистанцията.

Без да се смущава от внезапната демонстрация на агресивност, Макс позволи на изражението си да се отпусне и усмивката да пропълзи по лицето му.

– 3.52. Това е истински диамант.

Асен и хората му се отпуснаха. Макс бе изиграл прекалено добре ролята си. Сделката щеше да се осъществи.

Филип спря пред голямата колона и отвори вратичка, която водеше към една тясна и вита стълба.

– Ела, – Филип подкани Климентина след себе си.

Тя се поколеба, но когато Филип бързо се изгуби нагоре по стълбата, Климентина го последва. Навярно бяха изкачили няколко стотин стъпала, когато Филип бръкна в джоба си и извади ключ, с който отвори врата, която съвсем не се забелязваше в тъмното.

Когато Климентина прекрачи прага, дъхът ѝ спря от изненада.

– Имам чувството, че сме на небето, – едва прошепна тя.

Над тях се издигаше голям кръгъл купол, от където ги гледаха ангели и светци. Обливаше ги ослепително силна светлина.

– В този купол, – започна тихо, почти благоговейно Филип, – се обединяват земята и небето, човеците и Бога, тук е цялото творение. Всяко създание си е намерило мястото.

Филип бе вперил поглед към върха на купола, от който струеше особено ярка светлина.

– Там, – посочи с ръка нагоре Филип, – Бог Отец излиза от облаците, за да благослови делото си. До него е седнал Исус Христос, а под тях са ангелите и цялото небесно войнство.

Климентина не можеше да откъсне поглед от това, което виждаше. Очите ѝ попиваха изобилието от цветове и форми. Като че ли присъстваше на празненство. Горе в купола ликуваха ангелите. Счу ѝ се ангелска песен.

– Куполът наистина ли е небето? – попита тя.

– Да, – кротко започна да обяснява Филип, – това небе се носи от четири невероятни колони. Виж само как са поставени. Това са стълбовете на вярата, на тях се крепи целия Божествен ред. Мисията на църквата е да възвестява тази вяра и да я разпространи из целия свят. За това на всяко място, където свода се опира на колоните, са изобразени четирите евангелисти.

– За лицата в кръговете ли става дума? – попита Климентина.

– Матей, Марко, Лука и Йоан, – изброи ги Филип – и всеки носи знака на орел, лъв ….

– А къде са хората, – прекъсна го Климентина.

Филип посочи с ръка надолу. Там се виждаха вярващите, дребни като мравки.

– Така ли ни вижда Бог, както ние виждаме тези хора долу? – трепна Климентина. – От тук не се различава почти нищо.

– Какво са хората? – попита Филип. – Божията милост е съществената. Бог е нашият Спасител, Той изпрати Сина Си, за да ни спаси от греха. Точно това е запечатано тук за вечни времена.

Филип говореше с такава убеденост, че Климентина изтръпна.

– В страната ни има няколко вероизповедания, – каза тихо тя. – От къде можем да сме сигурни, че Бог ни е спасил? От къде можем да знаем, че Той наистина съществува?

Филип изобщо не се учуди на въпросите ѝ и съвсем спокойно посрещна думите ѝ.

– Разбирам съмненията ти, – в очите му се усети една безмерна тъга, – Нима катедралата не е свидетелство за Божието всемогъщество и Неговата доброта? Когато човеците, обременени с безбройните си грехове и пороци, ругаят и лъжат, нарушават брачната клетва, дори убиват, се заемат да строят катедрала с безупречна красота и величие, това не е ли доказателство за Божията милост и любов?

– Съгласна съм, че тук построеното е съвършено, – промълви Климентина.

– Не, – възрази Филип, – то е повече от съвършено, защото чрез ръката на поредния майстор Бог е пресъздал творението си в този купол.

Климентина беше толкова впечатлена, че дълго мълча. Тук всичко имаше смисъл, всяко нещо бе на мястото си. Нищо не беше случайно. Всеки камък, всяка фигура бяха поставени с определена цел

Всяка дума на Филип запалваше в сърцето на Климентина светлина. Сега виждаше неща, които преди не бе забелязала, въпреки че бяха пред очите ѝ.

– До сега съм възприемала архитектурата само като покрив над главата, – каза тихо Климентина. – Сега разбирам, че тя изразява нещо много по-дълбоко …

Двамата заслизаха мълчаливо надолу. Когато стъпиха на долната площадка Климентина попита:

– Навярно се възхищавате от Микеланджало, като архитект?

– Опитвам се да се уча от него, – отговори Филип, но да му се възхищавам? Не! Идолите, които обожаваме, ни превръщат в роби.

Климентина разбираше, че това беше повече от скромност. По-скоро можеше да се приеме за покорство и смирение пред единственият съвършен Творец.

Димо започна работа като доброволец в болницата. Падаха му се по две смени седмично. Приятелят му Кольо вече беше такъв от два месеца и си вършеше работата усърдно и всеотдайно. Именно той бе причината Димо да се запише за доброволец. Кольо примами приятеля си за тази работа, като му обеща, че ще го запознае с две момичета.

Когато Димо постъпи в болницата изобщо не му остана време дори и за едното момиче, въпреки че се запозна и с двете. През цялото време целият персонал беше натоварен. Докарваха много болни, в някои моменти, дори не достигаха хора навсякъде.

Първоначално на Димо възложиха да се грижи за прането. Пералните в болниците работеха постоянно.

Работата на Димо беше да сортира дрехите и бельото. Той определяше кое е за изваряване и кое трябва да се пере на по-ниска температура. Изпразваше джобовете на пижамите. Попълваше бланка, в която описваше колко калъфки, чаршафи и т.н. са за подмяна.

Петната от кръв и мръсотия, амонячния дъх на урината, вонята на потта и други телесни секрети, засъхнали повръщания и потискащата миризма от болни тела не будеха у Димо никакво отвращение или презрение.

Понякога виждаше приятеля си Кольо да минава край него, като с едната си ръка държеше носилка, а с другата бе вдигнал банката на система и това му вдъхваше още по-голям ентусиазъм да се грижи за болните.

Снощи помолиха Димо да помогне за преместването на човек, с фрактура на черепа, от носилката в леглото. Понякога го молеха и за по-дребни неща или го изпращаха да изпълни дребни поръчки.

Постепенно на Димо почнаха да поверяват и по-важни задачи. Той заместваше санитарите и сестрите, които бяха претрупани с много работа, при приемане на нови или повиквания.

Димо можеше да сложи катетър или да нагласи система. Макар и нов в отделението, той откри в себе си ново умение, да успокоява и да утешава.

Пристъпваше към леглото на викащ  от болка пациент, слагаше едната си ръка на челото му, а другата на рамото му и успяваше да потуши страха у болния с докосване и няколко прости думи. Лекарите и сестрите скоро забелязаха това негово умение и започнаха да го викат да успокоява болните.

Действията и думите му въздействаха много добре на пациентите.

– Как се казвате, госпожице? – питаше Димо. – Да, знам, че боли. Боли ужасно, непоносимо, но това е добър знак. Така трябва да е. Показва, че операцията ви е минала успешно. Утре ще боли по-малко, а след седмица ще си бъдете в къщи.

Или казваше на друг:

– Спокойно, няма нищо, приятелю. Давай повърни всичко. Не го задържай, ще ти олекне.

А на други обещаваше:

– Ще ѝ кажа естествено. Тя беше тук, докато спеше. Разбира се, че те обича, беше съвсем очевидно.

Димо намираше точната комбинация от съчувствие и твърдост. Той изразяваше симпатия и съжаление, демонстрираше авторитет.

От неговите уста фразата: „За съжаление не знам отговора на този въпрос“, звучеше сякаш се основаваше на необятно познание, макар и прикрито зад наслоилото се с годините усещане за отговорност.

Вдъхваше у съсипаните от мъка роднини необходимата увереност, че в негово лице имат умел съюзник, които ще им помогне в борбата срещу болестта и няма да отстъпи лесно.

Често на Димо му се случваше да води до тоалетната олигавен и едва кретащ старец. Сваляше му панталоните, помагаше му да седне, придържаше възрастния мъж, докато се изходи. След това го измиваше и завеждаше до леглото.

Това бяха само две смени, но изпълнени с напрежение и задоволство. Грижейки се за болните и помагайки на хората Димо се измени. Хората, които го познаваха от преди, виждаха промяната и много се радваха за него.

Ето как една спонтанна покана от приятел, превърна пакостника и побойника на махалата в младеж, който доброволно отдаваше всичките си сили и цялата си любов към страдащите.