Какви тревожни, необикновени и чудни дни бяха.

Нашият град през първите два месеца след Освобождението бе шумен, прашен, изпълнен с кипящ живот.  През него минаваха руските полкове, които отиваха към Плевен.

Градът бе станал главен интендантски склад на плевенската армия и на тази предвожданата от Гурко.

Пътят стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи станаха квартири за руските военни, а училището се превърна в болница.

Изникнаха от земята увеселителни градини. Певици от всякъде се стекоха и продаваха песните и прелестите си…

Цената на всичко поскъпна до баснословни размери. Стократно увеличилите се стоки за потребление предизвикаха нечуван бум на спекулацията. Потекоха реки от разнородни банкноти.

Безмълвна и пуста оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите турци зееха разграбени, без врати, без прозорци. Вътрешността им бяха изпълнена с  изтърбушените сламеници, дюшеци и възглавници.

Градът омаян от великото събитие, което му донесе свободата, тръпнеше от разказите за смелостта и самопожертвувателността на руските войници.

Гражданите все още не можеха да повярват, че са свободни, но фесовете веднага изчезнаха. Всеки наложи на главата си каквото бе намерил: шапка, капела, калпак.

Градът бе честит да дочака и император Александър. Възторгът бе неописуем. Викове, китки, сълзи от радост.

Царят премина през улиците, поръсени с цветя. След това отиде в църквата, за да благодари на Бога за великата победа.

Едни от българите му целуваха стремената. Майки му подаваха децата си, за да ги помилва. Малки момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяха букетчета свежи цветя.

По това време взеха да прииждаха множество бежанци от Тракия, подгонени от Сюлеймановите орди и от башибозуците след отдръпването на генерала Гурко.

Те пристигаха голи, окъсани, нещастни, носейки скръбта по изгубените си огнища и близки. Тези бедни хора не можеха да се зарадват истински на Освобождението. За тях то донесе само разорение и нещастия.

Бежанците бяха пълна противоположност на веселите и охолни граждани на града, отървали се без никаква жертва, получили многобройни материалните облаги, резултат от техният практичен ум, които умееше да извлече всичко възможно от новото положение…

Идваха и неприятни новини, за убити близки от другите краища на България, опожарени селища и опустошения.

Виталий, един от руските войници, когато вида угриженото лице на своя приятел Иван каза:

– Батюшка, помислете, хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…

В тези дни се случваха неприятни езикови недоразумения между освободителите и освободените…

Един от руските офицери бе поискал от една жена:

– Молоко.

Жената се бе почудила: „За какво му е?“ Но бе свалила един стар, покрит с паяжина малакоф, който представляваше вид женска пола с обръчи, за да стои издута.

В Наковия хан един майор, искайки да обядва бе поискал:

– Свежую булку.

Добрият Нако бе, доста напреднал в знанието по руски език и знаеше какво е „свежо“, но втората дума го затрудни и той решително отказа:

– Не може!

– А зачем? – попита сърдито руснака.

– Полиция не позволяет! – отговори засрамено Нако.

Офицерът много се смя, когато му обясниха как го е разбрал ханджията.

Едно младо голобрадо руско войниче бе попитало баба Деша:

– Бабушка, у тебя есть спички?

След което старата жена го бе погледнала сърдито и го бе подгонила с кривака.

Толкова близки езици, но поради неразбирането на отделни думи се стигаше до грешки, които и днес предизвикат бурен смях.

Всичко се покри в бяло. Задуха силен вятър и навя огромни преспи, които приличаха на огромни заспали великани. И то в навечерието на пролетта. Та нали утре е 1 март.

Повечето хора, на които не им се налагаше да излизат, останаха в домовете си. Те „прегръщаха“ печките, за да се стоплят.

Дядо Горан и баба Мита също останаха у дома.

– Толкова се радвах на тази зима, – заклати глава баба Мита. – Беше топла и мека, и сняг нямаше много.

– Белоснежната старица е решила да не се предава, – засмя се дядо Горан. – През последните дни ни „награди“ с виелица и силен снеговалеж.

– Всичко щеше да бъде добре, ако не беше този кучешки студ, – загърна се в старата си жилетка баба Мита и потръпна от воя на вятъра, който се чуваше зад прозорците и вратите на къщата.

– Виж и колите не могат да се движат вече, – отбеляза старецът. – Нали ги гледам по телевизора, колко затрупани има от тях, ами пътищата.

– Хубаво е, че в къщи си имаме всичко, – каза примирена баба Мита. – Дори и тока да спрат, свещи са в чекмеджето на скрина. Печката хубаво грее. Дървата ще ни стигнат.

– Добре, че докато беше малко снега, – додаде дядо Горан, – успях да свърша някоя и друга работа по двора, даже и до града ходих да купя някои необходими неща.

– Чакам с нетърпение да се разтопи снега, – въздъхна баба Мита.

– Според прогнозата, – махна с ръка дядо Горан, – в края на седмицата го дават по-топло.

– Какво време само, – изпъшка баба Мита. – Ето и децата спряха от училище. Отмениха всички мероприятия.

– За децата този сняг донесе много радост, – засмя се дядо Горан, като наблюдаваше през прозореца как малчуганите весело се пързаляха, замеряха се с топки и изграждаха приказно царство от снежни човеци.

– Да, ама за шофьорите никак не е добре, – каза баба Мита. – Гошо комшията се оплакваше, че било много хлъзгаво, въпреки че колата му била със зимни гуми.

– И на това ще му дойде края, – усмихна се старецът. – Ама и на нас няма угода. Ако не вали, защо не вали? Ако пък вали, много ни било….

Ирена и Илия бяха семейство за пример в селото. Помагаха си, работеха задружно и никой от тях не поглеждаше към чуждото.

Плъзна из селото завистта като змия и бързо разпали въображението и инициативата на хората.

Двамата известни в околия шегаджии решиха да скроят номер на Илия и да разбутат семейното им огнище. Речено сторено.

Една вечер, когато Ирена почистваше ватенката на мъжа си, извади от джобовете ѝ сутиен и дамски бикини. Сърцето ѝ се преобърна и в него се засели ревността.

Когато Илия влезе в стаята, Ирена навря в лицето му откритите вещи и започна да крещи:

– Тръгнал си с друга! Купуваш ѝ финно бельо…. Как не те е срам, децата ти пораснаха, сега на стари години ли взе да пощуряваш.

– Ирено, – хвана я Илия за ръцете, – някой ми ги е набутал нарочно в джобовете, не разбираш ли? Аз от такива неща не разбирам, камо ли да ги купя.

Ирена продължи гневно да го гледа. Тя го познаваше от години и знаеше, че като мине красива жена свеждаше очи, но това, което намери в джоба му не и даваше мира.

Двамата не си говориха. Връзката им по между им се бе нарушила.

Комшиите първи разбраха, че се е случила беля. Ирена се оплака на баба Неда, а Илия сподели с най-добрия си приятел:

– Кой можа да ми направи този маскарлък? Хвана ли го, ще го удуша.

Разбра се, че Гого и Пецо само решили да се пошегуват, но работата стана много дебела.

Сключеното примирие между Илия и Ирена бе само привидно. Той се ядосваше, че жена му не му вярва, а нея постоянно я глождеха съмненията, че ѝ изневерява.

Щом Илия тръгнеше на някъде, Ирена зарязваше тестото, готвенето или  каквото там правеше, заставаше край прозореца и дебнеше мъжа си в коя посока ще тръгне.

Един ден Илия отиде да се обръсне и подстриже при бай Кольо, но доста се забави.

През това време Ирена тичаше като обезумяла по двора, влизаше от една стая в друга и често поглеждаше улицата, от която трябваше да се зададе мъжа ѝ.

По едно време Ирина скръсти ръце, пред себе си и тихо възкликна:

– Най-после…. кой знае при коя е бил.

Когато Илия влезе в двора, тя го посрещна свъсила вежди:

– Много се забави! За коя си се нагласил така?!

– Имаше много опашка, та трябваше да почакам, – обясни кротко Илия.

Но Ирена не му повярва и изфуча към къщи.

Илия се ядоса и тръгна към задния двор, където изхвърлят саждите. След малко се показа с очернено лице, наметна дрехата си и тръгна да помага на Стойчо да поправят покрива, че беше му обещал.

Където го видеха хората само клатеха глава и питаха:

– Илия, защо си се очернил така?

– Мята разправя, че съм се гласил за някоя, нека сега да ме види какъв нагласен съм.

За гърба му цъкаха с език:

– Що им трябваше на Гого и Пецо да си правят шега с това семейство?

Слънцето печеше силно и Илия го засърбя лицето. Отиде до чешмата да го наплиска, а с пясък опита да снеме чернилката.

Как бе търкал лицето си, никой не знае, но кожата на бузите му се бе обелила. Това още повече влоши състоянието му и той започна да стене от болка.

Добре, че го видя Симо. Той изтича до жена си и взе онзи специалния крем, дето мажеха раните у дома си и го донесе на Илия.

Той се намаза и му олекна, но после два месеца не можеше да докосне лицето си. Нито се миеше, нито се бръснеше. Брадата му стигна до пояса.

А Ирена вървеше след него като сянка и тихи подсмърчаше.

В една ранната юнска утрин Нона се събуди и усети нещо необичайно край себе си. Чаршафите имаха друг цвят, шкафът не беше на мястото си.

– Това не е моята пижама, – възкликна Нона, когато се погледна. – И какъв е този непознат часовник на масичката ми.

Тя започна да обръща внимание и на най-малките несъответствия.  Някои от обичайните предмети бяха изчезнали.

– Какво ли ме очаква днес на работното ми място? – изтръпна Нона.

Слава Богу, компанията се намираше на същото място и за нейна радост работата, която извършваше беше същата, но отделът ѝ бе преместен в другото крило.

Когато Нона се прибра, завари в кухнята Дичо, с който отдавна се бе разделила, а той се държеше така все едно нищо не се бе случило.

Готвеше вечеря за двама и като че ли нямаше представа, че никога е имало раздяла помежду им.

У Нора настъпи паника. За да уточни нещата, тя бързо повика сестрата на Дичо. Пристигането ѝ не донесе никакво успокоение.

Белегът върху рамото на Каля, следствие от една операция липсваше.

– Къде ти е белегът от операцията, Каля? – попита Нора.

– Какъв белег? Каква операция? – погледна я недоумяващо Каля.

„Това не е нито настоящето ми, – помисли си Нора, – нито миналото ми. Какво става тук?“

На другия ден Нора посети лекаря си, който за щастие бе същия и го помоли:

– Моля да ми се направят всички тестове за наличие на алкохол, наркотици, лекарства, … в тялото ми.

Изследванията ѝ бяха направени, но нищо от изброените неща не бе открито в нея.

Когато Нона отиде при психиатъра, той се опита да и обясни:

– Тази необичайна реакция на тялото ви, е навярно от преживян стрес.

– Какъв стрес? – възмути се Нора. – При мен всичко бе наред. Имах работа, приятели, любовник и изведнъж всичко изчезна …

Нора нае детектив, който да открие мъжът, с който тя бе живяла през времето преди „произшествието“. Така се надяваше да възстанови предишните си отношения със своя любим.

– Дори да ме е забравил или у него да не възникне спомен за мен, възможно е отново да възникне любов между нас, – успокояваше се Нора.

Но в неговият апартамент живееха съвсем други хора. Те дори нямаха деца.

На телефона му отговаряше непознат мъжки глас.

След половин година Нора се примири със случилото се. Престана да си мисли за заговори и грешки.  Запозна се с „новото си минало“ и се опита да живее в новосъздалата се за нея реалност.

Тя често заставаше на прозореца и се вглеждаше нагоре към звездите.

– Много ми се иска да се върна в моя си свят, – шепнеше тя. – Не мога да убедя никого, че миналото ми е било друго. Всичко около мен ми е познато, а същевременно се чувствам тук като чужденка.

Тя въздишаше тежко, а от очите ѝ се отронваше издайническа сълза.

– Какво ли прави другата Нора, с която сме си разменили местата? Надявам се и тя като мен да е успяла да преживее този кошмар и да свикне с другия свят. Какво друго ни остава – и тя безпомощно повдигна рамене.

Бе тежък и изнурителен ден. Дарина Станчева бе прекарала поредната си операция, но нещо в лицето ѝ подсказваше, че бе потресена от нещо, което се бе случило.

Някаква дълбока болка се четеше в сините ѝ очи. Какво бе предизвикало смут в душата ѝ и толкова я бе разстроило?

Колегите ѝ я уважаваха като ценен специалист. Обичаха я пациентите и техните роднини. Дарина бе стриктна в работата си и много рядко бе допускала грешка през дългите години на работа в болницата.

Както винаги след училище веднага в болницата пристигаше дъщеря ѝ Виолета, с която малко след това си тръгваха.

Виолета видя майка си и изтича насреща ѝ. Дарина прегърна дъщеря си с болка и каза:

– Аз убих внучката си.

Виолета я гледаше изненадано и не можеше да разбере, какво бе развълнувало толкова много майка ѝ.

Дарина приседна на близката пейката в коридора и се разрида. Между хлипанията тя постоянно повтаряше:

– Аз убих моята внучка …Убих я…. моята внучка….

„Аз съм още ученичка, – помисли си Виолета, – а брат ми Трифон още не се е оженил. Каква внучка? Мама се е побъркала!“

– Мамо съвземи се, – побутна я Виолета. – От къде я измисли тази внучка?

– Днес правих аборт на едно младо момиче, – обърса сълзите си Дарина. – Не видях лицето ѝ, защото ме повикаха внезапно, за да заместя колега. Но когато я видях след операцията, едва не припаднаха – и Дарина отново заплака.

– Кое беше това момиче? – Виолета буташе майка си, искайки да я изтръгне от мъката ѝ.

– Наталия… – и сълзите отново потекоха като неспирен поток, – приятелката на брат ти.

– Какво се е случило? – тръсна глава недоумяващо Виолета.

– И аз не знам, – опита да се овладее Дарина, – но когато излязох в коридора видях брат ти.

– Батко? Какво е правел тука? – попита Виолета.

– Веднага го попитах и аз: „Защо Наталия е тук?“ Той наведе глава и ми каза сконфузено: „Аз я доведох….Така решихме…. Рано ни е за деца…..“.

Виолета гледаше майка си ужасена.

– Изкрещях в лицето му: „Какво си направил? Повече да не си стъпил в дома ми. Не искам да гледам глупак, който не се замислят какво правят, а след това по много грозен начин гледат да прикрият грешката си“, – завърши разказа си Дарина.

Виолета прегърна майка си и се присъедини към нейния плач.