Ина бе остроумно и бързо схващащо момиче, а бе само на 10 години.

Един ден тя отиде с дядо си Дечо на пазара. Там старецът купи една кофа с големи и хубави ябълки.

Трябваше да се приберат с трамвая. Когато купуваха билети, на Ина и направи впечатление надписа, който бе там, за това попита дядо си:

– Защо цената на превозвания багаж е двойна спрямо тази за пътника?

Дядо Дечо само се усмихна в гъстите си мустаци и нищо не каза.

Качиха се в трамвая и потеглиха към дома.

Минаха няколко спирки и в трамвая се качи контрольор, яка набита жена със злобно изражение на лицето. Предстоеше проверка на билетите.

Ина и дядо ѝ дадоха два билета, по един за всеки.

Контрольорката се втренчи в кофата с ябълките и каза:

– Човече, а тази кофа, тя заема много място. Виждате, че трамвая е пълен, така че трябва да платите за кофата като багаж.

Дядо Дечо я погледна неразбиращо, мислейки, че това е някаква шега. Но тя не се успокои:

– Платете за багажа или ще ви глобя!

Обстановката стана напрегната. Целият трамвай притихна.

Около Ина и дядо ѝ се освободи достатъчно пространство, за да могат и другите да видят, какво става.

Дядо Дечо сериозно се замисли и чувствайки, че работата става сериозна, бързо се наведе над кофата и започна бавно да прехвърля ябълките от кофата в пазвата си.

След няколко минути я изпразни. Добре, ябълки ги нямаше, но кофата?! Дали е пълна или не, тя заемаше място.

И хората започнаха да се побутват:

– Горкия старец!

– Как ще се измъкне от това положение?

– Не бива така!

– Какво се е захванала с човечеца?

Дядо Дечо в такива случаи не губеше самообладание. Той взе празната кофа и я нахлупи на главата си.

След това се обърна към контрольорката и попита:

– А за шапката, трябва ли да доплащам?

Целият трамвай се разтресе от смях.

Бе слънчево и горещо лято, но вечерите бяха тихи и прохладни.

Слънцето вече прибира знойните си лъчи, а тъмнината бързо обгръщаше със своята черна мантия малкото селце.

Малки момичета и момчета все още огласяха улиците с крясъците си. Чуваха се подканящите викове на родителите им:

– Хайде прибирайте се! Стъмни се вече. Време е за вечеря.

Васко, Владо и Марин се втурнаха в стаята с много шум и настървение. Току що бяха видели тъмнозелен бръмбар, който разперил криле, прелетя пред тях тихо бръмчейки.

Насекомото привлечено от светлината в стаята влезе вътре, а децата след него. Бръмбарът заслепен от лампата падна по гръб и започна да рита с тънките си крака.

Чу се победоносен вик:

– Хванахме го!

Децата веднага наобиколиха насекомото и с интерес започнаха да разглежда загубилия ориентир бръмбар.

За да не избяга Владо го удари с шапката си, а Марин с дрехата си, за по-сигурно.

След това, промъкналият се тихо след момчетата, Мишо подаде една топлийка и Владо забоде бръмбара.

Насекомото бе омаломощено, но продължаваше да рита с тънките си крака. На него толкова много му се искаше да полети на воля, но …. не можеше.

Мимето се бе промъкнало в ъгъла на стаята и плачеше.

– Оставете го! – хлипаше малкото момиче. – Пощадете го! Не бъдете толкова жестоки. Знаете ли колко го боли?

От къде можеха да знаят? За тях това бе чужда болка.

Влакът извиваше блестящата си снага между хълмовете. Колелетата потракваха в неустоим ритъм, напявайки някаква своя си песен.

До прозореца седеше възрастен мъж с побелели коси и прошарена брада. На главата си имаше сламена шапка. Бе по фланелка и кафяви панталони с широки крачоли.

Срещу него седеше млад мъж в костюм, обут с обувки последна мода. Погледа му се рееше в бързо преминаващата зеленина.

Старецът се усмихна лъчезарно на спътника си, разчупи разделящата ги преграда и неусетно двамата се запознаха.

– Пламене, – каза възрастният мъж, – много съм пътешествал по света и съм забелязал нещо много интересно.

– Какво? –  попита вяло Пламен.

– Хората, които винаги си спомнят Небесното царство, дори и в най-мрачните си дни остават спокойни и радостни.

– Само толкова ли? – подигравателно присви очи Пламен.

– Ако небесната слава възприемахме като реалност, – въздъхна възрастния човек, – ако обръщахме по-малко внимание на материалните неща, а повече на духовни и вечните, нямаше толкова лесно да се подаваме на каквато и да е тревога и притеснение.

– Много хора бягат от реалността, – измърмори под носа си младежът.

– Това няма да помогне на никого, – усмихна се старецът. – Само твърдата вяра в бъдещото тържество на Небето ще ни направи по-отговорни в живота.

– Погледни хората около нас, – небрежно махна с ръка Пламен. – Кой днес мисли за небето или за вечността?

– Но как ще знаят за тях, ако не им кажем? – попита възрастният човек.

Пламен само въздъхна и само лицето му издаваше, че не бе съгласен със всичко, което говореше този човек.

– Мога да кажа само едно, – продължи старецът, – бягството от реалността е нежелание да погледнем към бъдещето и да приемем това, което Бог е подготвил за нас.

– Но кой ще повярва това в тези мрачни дни, изпълнени с безредие, страх и несигурност? – Пламен поклати отрицателно глава и сбърчи нос.

– Християнинът, който гледа с увереност в бъдещето, остава спокоен и радостен, защото знае, че един ден Христос ще царува, а ние, „Ако устоим, то ще и да царуваме с Него“.

Пламен от малък бе воден от родителите си в църквата, но всичко там му изглеждаше скучно и неинтересно.

Но днес думите на този непознат възрастен човек го докоснаха и той почна сериозно да се замисля върху нещата…..

Дядо Стоян много обичаше внука си, който бе кръстен на него. Старецът и малкия бяха неразделни. Дядото често разказваше весели и поучителни истории от живота си.

Днес времето бе слънчево и тихо. Двамата седяха под липата, която щедро раздаваше сянката си.

Дядо Стоян бе започнал да разказва поредната си история:

– Бях малък. Ходех на училище. В някое от отделенията съм бил. Сигурно съм бил някъде осем-девет годишен. Но това точно го помня. То бе един от големите уроци в живота ми.

Малкият Стоян гледаше премрежените очи на дядо си и внимателно слушаше.

– Беше към края на есента или началото на зимата. Носех шапка на главата си, защото беше студено. Бях с майка си, когато срещнахме нашия съсед дядо Николай, който беше на осемдесет и кусур години. Майка ми е разказвала за него, че се е бил с дядо във войните…..

Някъде се обади куче, но и двамата не му обърнаха внимание.

– Дядо Николай поздрави, а на мен ми каза: “ Я виж къде си се окапал?“ Аз погледнах надолу, а той ме стисна за носа. Когато вдигнах поглед старецът държеше бонбон пред очите ми …

– Зная този трик и аз съм се хващал на него, – засмя се внукът.

– Щом се разделихме с дядо Николай, майка ми веднага ми се скара: „Колко пъти ще те уча да сваля шапка пред възрастен човек?“

– Сега вече никой не сваля шапка, – отбеляза Гошо.

– След като майка ми се накара хубаво, аз я погледнах изненадано, – каза  дядо Стоян – и я попитах: „Нали се е бил във войните с дядо ми, значи е враг на дядо, защо да му свалям шапка?“

– Ха-ха-ха, – започна да се смее Стоянчо.

– И майка ми започна да се смее тогава и ѝ мина веднага ядът, – каза дядо Стоян. – До тогава не бях разбрал, че двамата заедно са се били във войните срещу враговете. Та оттогава не нося шапка.

Какви тревожни, необикновени и чудни дни бяха.

Нашият град през първите два месеца след Освобождението бе шумен, прашен, изпълнен с кипящ живот.  През него минаваха руските полкове, които отиваха към Плевен.

Градът бе станал главен интендантски склад на плевенската армия и на тази предвожданата от Гурко.

Пътят стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи станаха квартири за руските военни, а училището се превърна в болница.

Изникнаха от земята увеселителни градини. Певици от всякъде се стекоха и продаваха песните и прелестите си…

Цената на всичко поскъпна до баснословни размери. Стократно увеличилите се стоки за потребление предизвикаха нечуван бум на спекулацията. Потекоха реки от разнородни банкноти.

Безмълвна и пуста оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите турци зееха разграбени, без врати, без прозорци. Вътрешността им бяха изпълнена с  изтърбушените сламеници, дюшеци и възглавници.

Градът омаян от великото събитие, което му донесе свободата, тръпнеше от разказите за смелостта и самопожертвувателността на руските войници.

Гражданите все още не можеха да повярват, че са свободни, но фесовете веднага изчезнаха. Всеки наложи на главата си каквото бе намерил: шапка, капела, калпак.

Градът бе честит да дочака и император Александър. Възторгът бе неописуем. Викове, китки, сълзи от радост.

Царят премина през улиците, поръсени с цветя. След това отиде в църквата, за да благодари на Бога за великата победа.

Едни от българите му целуваха стремената. Майки му подаваха децата си, за да ги помилва. Малки момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяха букетчета свежи цветя.

По това време взеха да прииждаха множество бежанци от Тракия, подгонени от Сюлеймановите орди и от башибозуците след отдръпването на генерала Гурко.

Те пристигаха голи, окъсани, нещастни, носейки скръбта по изгубените си огнища и близки. Тези бедни хора не можеха да се зарадват истински на Освобождението. За тях то донесе само разорение и нещастия.

Бежанците бяха пълна противоположност на веселите и охолни граждани на града, отървали се без никаква жертва, получили многобройни материалните облаги, резултат от техният практичен ум, които умееше да извлече всичко възможно от новото положение…

Идваха и неприятни новини, за убити близки от другите краища на България, опожарени селища и опустошения.

Виталий, един от руските войници, когато вида угриженото лице на своя приятел Иван каза:

– Батюшка, помислете, хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…

В тези дни се случваха неприятни езикови недоразумения между освободителите и освободените…

Един от руските офицери бе поискал от една жена:

– Молоко.

Жената се бе почудила: „За какво му е?“ Но бе свалила един стар, покрит с паяжина малакоф, който представляваше вид женска пола с обръчи, за да стои издута.

В Наковия хан един майор, искайки да обядва бе поискал:

– Свежую булку.

Добрият Нако бе, доста напреднал в знанието по руски език и знаеше какво е „свежо“, но втората дума го затрудни и той решително отказа:

– Не може!

– А зачем? – попита сърдито руснака.

– Полиция не позволяет! – отговори засрамено Нако.

Офицерът много се смя, когато му обясниха как го е разбрал ханджията.

Едно младо голобрадо руско войниче бе попитало баба Деша:

– Бабушка, у тебя есть спички?

След което старата жена го бе погледнала сърдито и го бе подгонила с кривака.

Толкова близки езици, но поради неразбирането на отделни думи се стигаше до грешки, които и днес предизвикат бурен смях.