Това бе ежедневието на Иван.

Около 8:00 ч. сутринта неговата млада съпруга Мартина му помагаше да се облече, защото поради немощта на старостта си, той не можеше да прави това сам.

Трудно се придвижваше. С мъка вдигаше ръцете се поради ревматоидния си артрит. Затрудненото му дишане подсказваше за емфизем.

Мартина го въвеждаше в хола, като го подпираше под мишниците.

Прегърбен гръб, отпусната глава, влачещи се стъпала …

И все пак, преди да седне за закуска, Иван се отправяше към пианото.

Той сядаше с големи усилия и с видима мъка повдигна подутите си, деформирани от артрита пръсти над клавишите.

И ставаше чудо.

Пръстите му бавно се разтваряха, протягайки се към клавишите
като цветни пъпки, които се обръщат към слънцето.

Гърбът му се изправяше. Дишането му ставаше леко и свободно.

Зазвучаваха началните тактове от „Добре темперираното пиано“ на Йохан Себастиан Бах.

Докато свиреше, той си тананикаше, а по-късно отбелязваше:

– В такива моменти сякаш ми говори Бах – и полагаше ръка върху сърцето си.

Пръстите му добили сила и гъвкавост, се плъзгаха по клавишите с голямо умение.
Изглеждаше сякаш се бе слял напълно с музиката.

Тялото му вече не изглеждаше сковано и прегърбено, беше гъвкаво и грациозно, без следа от артрита.

Когато приключеше със свиренето, Иван се изправяше изпънат и строен, дори изглеждаше, сякаш е станал по-висок.

Той отиваше до масата с лекота, без ни най-малък признак на влачене на краката и се наслаждаваше на закуската си, докато разговаряше оживено.

След това излизаше на разходка край брега.

Един човек, наближаващ деветдесетте и обременен от болести, успя да забрави страданието си поне за известно време, защото в живота му имаше нещо много по-важно.

Тук няма никаква голяма мистерия, това се случваше всеки Божи ден.

За Иван творческият акт беше източник на вътрешна сила.

Той бе изцяло погълнат от творческата си работа, от дълбокия стремеж да постигне възвишената цел, която си бе поставил.

И резултатите не закъсняха.

Иван притежаваше силен дух и остана творчески активен. Той бе жизнерадостен човек, който изпитваше естествена близост към другите.

Притежаваше дарбата бързо да вниква в проблемите, вълнуващи приятелите и гостите му, и реагираше на всичко, случващо се около него, с искрено и всеотдайно участие.

Тони изтича при баща си.

– Знаеш ли какво е „танц на костенурката“? – попита малкото момче.

Бащата се усмихна:

– Това е очарователното поведение на морските костенурки, когато са в присъствието на храна. Те накланят телата си вертикално, отварят уста, пляскат с предните си перки и се въртят във водата.

– Интересно, – плесна с ръце Тони.

– Но радиовълновите смущения могат да нарушат вътрешния „GPS“ на костенурката. Това обърква навигацията им, разсейва ги от източника им на храна и за съжаление, спира танците им.

– Колко жалко, – въздъхна Тони.

Ние процъфтяваме в Божието присъствие, но грехът ни разсейва от Него и ние спираме да „танцуваме“.

Как можем да намерим отново радостта си? Като се отвърнем от греха, който обърква връзката ни с Бога.

Когато се покаем, ние намираме надежда в Него.

Бог, в края на краищата, е истинският Господар на танца.

Иван се бе подпрял на оградата. Той гледаше приятелите си весели и здрави, а на него не му бе до смях.

– Не мислите ли, че болестта е доста нахална! – Иван се обърна към приятелите си. – Влиза рязко, спонтанно, непланирано в живота ни и размества всичко.

Другите го гледаха недоумяващо, а той продължи:

– Отчайваме се, сякаш не ние сме собственици на телата си. И се чувстваме незаслужили всичко това.

– Та кой иска да е болен, слаб и зависим от околните? – възкликна дебелият Мони.

– Напоследък започнах да разглеждам болестта не като нещо вземащо, а като нещо даващо, – заяви Симо.

– Какво ли ми дава боледуването?! – плесна го по рамото Огнян.

– Дава ми време за смирение, на доверие и време за искрено и силно общуване с Бог, – отговори Симо.

– Забележете, – размаха ръце Цветан, – даже Исус имаше рани! Той също преживя огромна физическа болка, но всъщност раните бяха цената, която Той плати за да можем ние да сме сега близо до Бог.

– И това ми дава сила да Му се доверя и да Му кажа, че макар и физически да съм немощен, сърцето ми е насърчено, – отсече Борис.

Карл Велики бе цар на франките и император на римляните. Той изгражда Франкското кралство в империя, която обхваща голяма част от Западна и Централна Европа.

Папа Лъв III го коронясва за император Август на Рождество 800 г.

Преди смъртта си през 814 г. Карл Велики дава внимателни инструкции за това как желае да бъде погребан.

– Искам да бъда седнал на трона си в кралската крипта с наметалото си на рамото, държейки кралския скиптър. Една книга ще седи в скута ми, с пръст да соча към определен стих.

Двеста години по-късно друг император, Ото, искаше да види дали инструкциите са били спазени. За целта той изпрати екип в криптата.

Бе намерено скелетно тяло, короната му наклонена, пелерината му изядена, скиптърът паднал на земята, но с книгата все още в скута си, към която сочи кокалест пръст.

Книгата беше Библията, а пръстът сочеше Матей 16:26 „Защото какво ще спечели човек, ако спечели целия свят и загуби душата си?“

Карл Велики бе велик император, който спечели голяма част от света, но направи изявлението си за това, което наистина има значение.

Не всички пари, слава и власт в света имат голяма стойност, а собствената ни душа.

Сава бе хванал някакво насекомо и внимателно го разглеждаше.

– Това е богомолка, – поясни баща му.

– Какво необичайно име, – възкликна Сава.

– Тези насекоми са безмилостни хищници, дори и канибали.

– Защо тогава ги наричат така? – Сава ококори очи изненадано.

Бащата се усмихна:

– Това насекомо е получило името си от позата, която заема, а не от характера си. Когато една богомолка чака плячката си, тя държи предните си крака изправени и изглежда, сякаш са сгънати за молитва. Но тази ангелска поза е просто изгодна позиция за атаката. Богомолка остава неподвижна, правейки я да изглежда като в сериозна молитва, точно преди да убие.

– Колко е жестока …, – Сава се намръщи.

– Освен това богомолката може да обръща главата си на 180 градуса, без да движи тялото си, – добави бащата. – Тя има гъвкава става между главата и тялото. Така богомолката може да погледне натрапника отзад.

– Интересни способности, – отбеляза Сава. – А с какво се храни?

– Освен пчели и мухи, тя поглъща гущери, жаби, дори и някои птици.

Сава пусна богомолката и я погледна недружелюбно.

Бащата промени посоката на разговора:

– Докато позата в молитвата е от решаващо значение, отношението на сърцето е много по-важно. Исус постоянно проверява намерението на сърцето и не е впечатлен от обикновената външна показност. Той порицава религиозните водачи на своето време за техните дълги молитви, докато сърцата им са били далеч от Него.

Сава слушаше внимателно баща си, за него това бе поредния урок в живота му.

Молитвата не е привилегия да изпълняваме егоистичните си желания.

Нека животът ни, позата на телата ни и сърцата ни, да Му бъдат угодни.