Йоана ходеше на църква, но там се чувстваше не на място си.

Тя се бореше с несигурността и самотата в училище.

Бе едва на петнадесет години, а се самонаряняваше и бе развила хранително разстройство.

На един Великден Йоана бе приета в интензивното отделение.

Там я срещна Исус.

Тя се бореше с това, което знае за Бога и собствената си самоомраза.

Изведнъж Исус ѝ каза:

– Чрез моите рани ти била изцелена и освободена. Никога не е трябвало да поемаш тази болка върху собственото си тяло. Аз вече я поех върху моето.

Това преобърна живота ѝ.

По-късно Йоана сподели:

– Дори не знаех, че това е от Писанието. Нямах никаква представа, докато по-късно не го прочетох в Исая.

Когато чувстваме срам, скръб или отчаяние за себе си или за това, което сме направили погрешно, има отдушник за нашата болка.

Неговото име е Исус – „той беше прободен за нашите прегрешения, той беше смазан за нашите беззакония. Прободен. Смазан. Това са дълбоките рани на сърцата ни, които Той носи на кръста и за които плаща изцяло.

Група младежи се вълнуваха и шумно разговаряха в стаята. Чуваше се бръмчене като в кошер, когато пчелите са раздразнени.

Радослав успя да привлече вниманието на всички и започна:

– Римският свят от онова време е бил подобен на нашия днес. На нечистотата се е гледало с пасивно безразличие или с открито благоволение.

Всички слушаха напрегнато. Шумът бе секнал, но все още имаше останки от споровете в умовете им.

– Християните тогава, а и сега, са като малки островчета на морала, заобиколени от океан на разюздено поведение и безразборен секс, – повиши глас Радослав.

– Е, какво, да се въздържаме ли? – присмехулно се обади някой от групата.

– Ако познаваш добре последствията от изкушението, особено ако се вържеш на въдицата му, не би ми задал такъв въпрос, – отговори Радослав.

Той изгледа младежите и продължи:

– За да запази християнството ролята си на „защитник на чистотата“, от християнина се очаква да бъде безупречен. Това е толкова вярно днес, колкото е било и през първи век.

– Можеш ли да ми покажеш поне един безупречен от християните днес? – сбърчи нос Жельо.

– В нашият сив и блатист свят на богословски приспособявания към моментното настроение, Писанието се откроява като самотен фар на стръмен и неравен хълм, – добави Радослав. – Важното е да поддържаме чист начин на живот.

– Как можем да направим това? – попита мълчаливецът Митко.

– Отдръпнете се от всеки сексуален грях, – посъветва ги Радослав, – за да можете да контролира тялото си и да живеете в святост, а не в похотливи страсти като тези, които не познават Бога.

Станчо бе навел глава.

– Думите му ме пронизаха като с нож. Те проникнаха дълбоко в мен, – оплака се той на приятеля си.

– Човек не е мъдър, ако не знае какво и как да го каже, – отбеляза Димо.

– Това си бе пълна обида, – тъжно въздъхна Станчо, – но не мога да се държа така, все едно нищо не е казал. Това е като рана.

– Раната може да зарасне, когато е наранено тялото, но все пак остава белег, – добави Димо. – Безразсъдните думи могат да унищожат човека, дори да го убият.

– Така е, – съгласи се Станчо. – Думите са станали причина за убийства, самоубийства и реални войни. Те убиват психологически.

– Ето, – Димо вдигна показалецът си на дясната ръка, – кажи на едно дете, че е глупаво и безполезно. И да порасне прекарва живота си опитвайки се да се отърве от съмненията, които си посял в него, – повдигна веждите си Станчо.

– Думите нараняват, те са токсични. Щом попаднат на земята, замърсяват всичко, – категорично заяви Димо. – Пръчките и камъните могат да ти счупят костите ти, но думите унищожават душата.

– Освен това, – поклати глава Станчо, – ако са прибързано казани, не са обмислени добре, водят до много тежки поражения.

– Иска ми се, – възкликна Димо, – да не наранявам някого по този начин, а да говоря думи, които привдигат, насърчават и успокояват човека.

Дядо Петко се оплакваше:

– Вчера усетих стягане в гърдите. Имах проблем с дишането и силни болки. Мислех, че съм получил инфаркт.

– Когато човек правилно разпознава симптомите, не бива да ги пренебрегва, – наблегна чичо Стоян. – Трябва да спре и да разбере – забеляза Митко. – Ако мислим, че тези признаци са за сърдечен удар, можем и да грешим. Възможно е това да се окаже реакция на тялото при стрес.

Михаил замахна с ръка:

– Сърдечните пристъпи са опустошителни и отнемат живота на твърде много хора.

– Но симптомите на духовен инфаркт също са опустошителни, – възрази Здравко.

– Духовен инфаркт? – реагираха учудено няколко човека.

– Това е, когато спираме да сънуваме, не желаем да се молим, губим вярата си, вече не се надяваме на нищо, спираме да обичаме, – поясни Здравко. – Вместо да прегръщаме живота, ние го анализираме. Не преследваме мечтата си, а се задоволяваме с нещо поносимо и предвидимо. Избираме скуката, защото тя просто има повече смисъл.

Стефан се намести по-добре на стола си и добави:

– Като деца се раждаме с духовен компас, чрез който получаваме големи очаквания. Като възрастни животът обикновено се превръща в поредица от изчислени рискове. Приключението е анулирано и очакването умира. Задоволяваме се с … ами … по-малко.

– Но тъй като ние познаваме причините, поради които спряхме да живеем, мечтаем и вярваме, можем да обърнем техните ефекти върху нашия живот. А именно да преследваме мечтите си и да се борим за съдбата си, – обади се Марин, мълчаливецът в групата.

– По същия начин можем да променим това, което влиза в сърцето ни и се научим как да упражняваме Божията истина, с една единствена цел да обърнем дългосрочните ефекти на духовния инфаркт.

Марко изгледа приятелите си и попита:

– Каква роля играе ентусиазмът в живота ни?

– В много отношения той е ключовата съставка, която ни освобождава от скованото, мрачно, прегряващо ограничение на дадена задача, – отговори Крум.

– Когато шансовете са срещу нас, часовете са дълги и краят все още не се вижда, отбеляза Стоян, – Ентусиазмът ни спасява от изкушението да се откажем, да избягаме или да се оплакваме.

– Той премахва твърдостта и мъката от скуката. Призовава свежи войски, когато битката се проточи и тялото се изтощи, – допълни Симеон.

– Ентусиазмът ли? – ухили се Атанас. – Спортистите се хранят с него. Търговците са мотивирани от него. Учителите разчитат на него. Учениците се провалят без него. Лидерството го изисква. Проектите се завършват благодарение на него.

– Някой бе казал: „Нищо велико не е било постигнато без ентусиазъм“ – отбеляза Христо.

– Убеден съм, че една от причините Бог да ни дава толкова много лични обещания в Словото Си е да разпали ентусиазма ни, – възторжено обяви Трифон. – Знанието е от съществено значение, но знанието без ентусиазъм е като гума без въздух, като басейн без вода, като „благодаря“ без усмивка.