Архив за етикет: студент

Израстващият

unnamedАтанас бе само на седемнадесет години, когато му казаха:

– Ти си одобрен за студент в Германия.

Имаше само три месеца до заминаването си и Атанас сериозно се притесни:

– Но аз никога не съм учил немски език. Как ще се справя, ако не знам добре този език?

Следващите дни бяха напрегнати. Той учеше и пишеше нови думи и изрази. Дори ги носеше написани на картончета със себе си навсякъде.

Дойде деня. И Атанас замина. Пристигна обезкуражен  в Германия, защото чувстваше, че все още не е усвоил добре езика. Той влезе в аудиторията подтиснат и угнетен.

Един от преподавателите го забеляза и го попита:

– Младежо, какво ви смущава? Изглеждате ми притеснен и измъчен.

Атанас обясни като се запъваше почти на всяка дума:

– Трудно ми е …… с езика. Още ….. не съм го ….. усвоил …… добре.

Преподавателят се усмихна и каза:

– Ученето на език е като изкачване на пясъчни дюни. Понякога усещате, че не стигате до никъде. Но просто продължавайте и непременно ще успеете.

„Да, – помисли си Атанас, – как можах да забравя? „За всичко имам сила чрез Онзи, Който ме подкрепява“.

Всеки в живота си има проблем, но когато се обръщаме към Този, Който е „завладял света”, ние откриваме не само, че Той е верен, за да преминем през трудностите, но и че няма нищо по-важно от близостта да бъдем с Него.

Бог ни дава своя мир, помага ни да Му се доверим и ни дава възможност да вървим по-нататък, крачейки близо до нас.

Изолацията

imagesТова беше една много сурова зима. Николай Ставрев няколко пъти излезе на балкона и забеляза Тина Ангелова, която седеше на един стол. Тя бе облечена с палто, а вълнена шапка покриваше главата ѝ.

Странно, челото ѝ бе опряно на парапета, но мина доста време, докато Николай се усети, че в позата ѝ имаше нещо необичайно.

Тя бе починала.

Ставрев дълго време след това се кореше:

– Толкова време на срещаме по стълбището, а нито един път не съм я заговарял. Та тя беше на осемдесет и кусур години. Може да е имала нужда от помощ, а аз забързан само ѝ кимвах с глава за поздрав и тичах нанякъде.

Дядо Стойо, най възрастният човек във входа, след тази трагична смърт каза:

– Надявам се, че тази ужасна история ще ни накара да поддържаме по-добри контакти с нашите съседи.

И той беше напълно прав. Изолацията не е феномен, тя бе човешка трагедия.

– Заради страха да се натрапваме на някой в работите му, – коментира случилото се инженер Николов, живеещ в същия вход, – забравихме да се спираме, да изслушаме и усещаме болежките на другите.

– В бързо променящият се свят, където оцеляват малцина, се усеща загубата на човечността у хората, – констатира Христо от втория етаж. – Нашата технологична епоха ни натрапва постоянно за незначителността ни. Ние вече не обичаме и това се потвърждава от обезличените ни характери.

– Но погледнете как общуваме днес, – забеляза Здравко, студент втори курс в местния колеж. – Говорим по мобилните си телефони, на които често отговарят телефонни секретари или оставяме бележки  в електронните си пощи. Така се заблуждаваме, че спестяваме необходимото ни време, а се затваряме за околните.

– Резултатите са плачевни, – тъжно добави Ставрев. – Настъпила е страшна ерозия на взаимоотношенията ни. Вместо съпричастност, ние сме прекалено заети и излъчваме само студенина един към друг.  Така загубваме постепенно човешкото си достойнство.

Магическата формула

indexСлънцето блестеше неимоверно силно, то заслепяваше хората и нямащите тъмни очила мъчително присвиваха очи. Една голяма група се бяха приютили под чадърите на близкото заведение.

На една от масите седеше девойка. Тя бе нежна като цвете попило росата на утринта. Погледът ѝ бе съсредоточен в някаква книга, чиито страници шумоляха под пръстите ѝ.

Към масата приближи възрастен мъж и попита:

– Извинете, при вас свободно ли е?

Момичето само кимна с глава и продължи настървено да чете.

– Навярно сте от близкият университет? – опита се да я заговори мъжът. – Аз съм професор Николов.

– Приятно ми е, Росица, – усмихна се лъчезарно девойката и притвори нервно книгата. – Да студентка съм. Посещавам лекциите във факултета по славянска филология.

– А от къде сте? – полюбопитствува професорът.

– От квартал Изгрев, – отговори момичето.

– Невъзможно! – възкликна Николов. – Там мой приятел преди години бе направил социологическо проучване. За живеещите в този квартал момичета и момчета, той бе констатирал, че мизерстват в бедни семейства и просто за тях няма никакъв шанс.

Росица се засмя:

– Сега нещата там са се променили. Много от нашите младежи са адвокати, лекари, учители и бизнесмени.

– Но как е станало всичко това?

– В квартала ни дойдоха двойка мъж и жена. Те вече са възрастни, но ние много ги уважаваме.

Професорът реши да се срещне с това семейство, за да разбере магическата формула за тази рязка промяна.

Отиде в квартала и бързо намери дома на двамата старци. След като поговори малко с тях, Николов ги попита:

– Как успяхте да измъкнете младежите от тинята и калта в този квартал? За мен бе невероятно да чуя, какви големи успехи са постигнали в живота си?

Жената се усмихна и каза:

– Няма нищо неестествено в това. Просто ги обичахме.

И професорът разбра, че любовта е силата, която бе пришила криле на подрастващите.

Истинският победител

ProfessorМълчанов бе доста възрастен. Той бе професор в университета. Уважаваха го студенти и колеги, заради добрия тон и отношението му към тях.

Но специално признание той получи само веднъж при изказването си пред една голяма аудитория.

Докладът му се състоеше от мисли, които Мълчанов бе събирал дълги години изграждайки своята теория. Това бе трудът на неговия живот.

В залата присъстваха учени, които не бяха съгласни с неговата гледна точка, защото подържаха други теории и това, което чуваха бе съвсем ново за ушите им.

Един след друг те откриваха грешки в доклада му и безмилостно го атакуваха. В техните забележки имаше насмешка и сарказъм. А езикът им бе доста хаплив.

– Възможно ли е …..?

– Нима смятате такова нещо за правдоподобно?

– Прилича повече на приказка, а не на научен труд?!

– Тръгнали сте в погрешна посока …

– Разсъжденията ви са повърхностни, макар и фактите, които излагате да са верни…

По лицето на Мълчанов започнаха да се стичат сълзи. Въпреки това, той намери сили и със задавен глас каза:

– Колеги, благодаря ви за цените забележки, ще се постарая да разгледам нещата още веднъж и ще поправя грешките си.

Мълчанов наведе глава и излезе от залата. Тръгна натъжен по един дълъг коридора.

Хората, които го срещаха се ръкуваха с него и го поздравяваха. В техните очи той бе истински герой.

Наистина, човек, който може да приеме забележките и да благодари за критиката е истински победител.

Все още има добри хора

imagesВечерта за Соня и Стефан бе прекрасна. Разхождаха се в парка, почерпиха се по един сандвич и кола в близкото заведение, а след това Стефан изпрати приятелката си до дома ѝ.

Стефан спринтира до спирката, но последни автобус замина под носа му.

– Ами сега! Какво ще правя? Пари за такси съвсем не ми останаха, – завайка се Стефан.
Та той бе студент, в свободното си време изкарваше по някой лев като хамалин, от къде ще се свъртят повече пари в джоба му?

Времето заплака, сякаш малко му се бе стоварило на Стефан сега на главата. Трябваше да премине от единия край на града до другия, за да се прибере в квартирата си.

Стефан примирен с обстоятелствата, мокър и измръзнал закрачи по маршрута си.

Изведнъж до него спря скъп автомобил. Двойката в нея мъж и жена му помахаха с ръка да влезе в колата.

Стефан бе шокиран и каза смутено:

– Но аз нямам пари…

– Пари не ни трябват, – каза мъжът.

А жената бързо го подкани:

– Влизай в колата! Ще се простудиш!

– На задната седалка има бутилка с коняк, – добави мъжът, – глътни си малко, да се сгрееш.

Попитаха го:

– Къде живееш?

И след като им каза адреса, го докараха до пътната врата.

Стефан каза объркано:

– Много ви благодаря…. извинявайте, бях мокър и навярно отзад съм нацапал ….

Двамата му махнаха с ръка.

– Не се притеснявай! Бягай да се изсушиш и стоплиш у вас, – засмя се мъжът.

Стефан гледаше недоумяващо след заминаващата кола и си каза:
– Мислех, че по-заможните хора са коравосърдечни и едва ли биха се притекли на помощ на такъв окаян човек, като мен, но явно има добри и състрадателни хора, независимо от положението си.

Хора нека бъдем по-добри  и да си помагаме един на друг.