Човек рядко спира, поне за малко, за да направим пълна инвентаризация на живота си. Обикновено е твърде зает за това.

Така бе и със Стефан. Той бързо преминаваше от една задача на друга. Понякога бе доста разсеян, приспиван от модерните технологични устройства, които крадяха прекалено много от времето и вниманието му.

И изведнъж … настана затишие и се възцари принудителна почивка. И то не каква да е, а със затваряне в домовете.

В тези дни Стефан откри следното:

– Всичките ми амбиции, постижения, хобита, работа и стандарт на живота нямат толкова голямо значение, колкото им придавах. А аз си ги поставях за основни.

До сега не се бе замислял сериозно над въпроса:

– Какво значение имат хората в живота ни и Суверенният Цар, който отговаря за Вселената?

В тези дни на изолация, когато Стефан почти бездействаше, откри какво наистина има значение.

Загуба на някои от близките, изпадането в депресия, дните изпълнени с безпокойство, плюс раните от минали години бяха неоспорими факти.

Стефан не желаеше да си сложи маската на лицемерието и да каже:

– Добре съм.

Той призна болката и притесненията си и се намериха хора, които резонираха проблемите му.

Едва сега той можеше без предразсъдъци да признае своите слабости.

Именно в дните, когато му се случваше най-лошия сценарий, Стефан обърна поглед към трона на благодатта. Там го срещна Исус, Който му вдъхна надежда.

Страданието може да е неизбежно, но то внася яснота, за да ни приближи до Христос и да задълбочи общението ни с Него.

Самуил бе вперил поглед в дървото, което се виждаше най-добре от прозореца. По него имаше изсъхнали клони, които трябваше да се орежат.

Наблюдаваха се и множество зелени филизи, които бяха като че ли нарочно струпани на едно място. Един добър градинар би ги окастрил, може би щеше да остави едно, най-много две от тях.

Самуил обичаше музиката и бе посветил живота си на нея. Сега наложената изолация поради карантината, го бе малко депресирала. Той сядаше пред пианото, но това, което изтръгваше от клавишите му, не го радваше.

Гледайки към раззеленилото се дърво, Самуил си каза:

– Едно дърво процъфтява, когато тежките му клони и външната зеленина се подрязват, така че да могат да се насочат хранителните ресурси към останала част от дървото. А не е ли така и с музиката?

Той разкърши рамене и започна замислено да крачи из стаята.

След малко монологът му продължи:

– Музиката не е колекция от случайно събрани ноти. За да се създаде красива песен, човек трябва да подрязва „чуждите “ звуци.

Мислите му го обърнаха към собственият му живот.

– Същият принцип, – продължи разсъжденията си Самуил, но вече в друга посока, – може да се приложи и към собственият ми живот. Ако искам животът ми да се превърне в свята песен, трябва да премахна това, което ненужно го обременява.

Изведнъж спря насред стаята и се запита:

– От къде идва това ненужно бреме? От нещата, които знам, че са неправилни, а допускам компромис със тях. Тогава песента няма да звучи ясно и завладяващо, а ще дрънчи и скрибуца с едно натрапващо се оправдание: „И другите така правя“……

Самуил внезапно млъкна. След няколко минути отново се чу гласът му:

– Но това няма да бъде музика излъчваща любов, милост, прошка, …., а някаква какофония от звуци без всякакъв синхрон. И какво излиза?

Самуил погледна отново дървото.

– Нужно е да да позволя на Създателят ми да окастри ненужното в мен, за да преизобилва Божията сила чрез мен в музиката, която ще прелива от душата ми.

Коренът на еврейската дума за песен ז-מ-ר има друго значение и то е „подрязвам“. Може би сега по-ясно разберете връзката между песен и подрязване.

Това беше една много сурова зима. Николай Ставрев няколко пъти излезе на балкона и забеляза Тина Ангелова, която седеше на един стол. Тя бе облечена с палто, а вълнена шапка покриваше главата ѝ.

Странно, челото ѝ бе опряно на парапета, но мина доста време, докато Николай се усети, че в позата ѝ имаше нещо необичайно.

Тя бе починала.

Ставрев дълго време след това се кореше:

– Толкова време на срещаме по стълбището, а нито един път не съм я заговарял. Та тя беше на осемдесет и кусур години. Може да е имала нужда от помощ, а аз забързан само ѝ кимвах с глава за поздрав и тичах нанякъде.

Дядо Стойо, най възрастният човек във входа, след тази трагична смърт каза:

– Надявам се, че тази ужасна история ще ни накара да поддържаме по-добри контакти с нашите съседи.

И той беше напълно прав. Изолацията не е феномен, тя бе човешка трагедия.

– Заради страха да се натрапваме на някой в работите му, – коментира случилото се инженер Николов, живеещ в същия вход, – забравихме да се спираме, да изслушаме и усещаме болежките на другите.

– В бързо променящият се свят, където оцеляват малцина, се усеща загубата на човечността у хората, – констатира Христо от втория етаж. – Нашата технологична епоха ни натрапва постоянно за незначителността ни. Ние вече не обичаме и това се потвърждава от обезличените ни характери.

– Но погледнете как общуваме днес, – забеляза Здравко, студент втори курс в местния колеж. – Говорим по мобилните си телефони, на които често отговарят телефонни секретари или оставяме бележки  в електронните си пощи. Така се заблуждаваме, че спестяваме необходимото ни време, а се затваряме за околните.

– Резултатите са плачевни, – тъжно добави Ставрев. – Настъпила е страшна ерозия на взаимоотношенията ни. Вместо съпричастност, ние сме прекалено заети и излъчваме само студенина един към друг.  Така загубваме постепенно човешкото си достойнство.

Това изобщо не трябваше да се случва. Владо нервничеше и обикаляше около компютъра си. Екранът на лаптопа му  бе потъмнял. При определена светлина и наклон отзад се виждаше нещо, но нищо не можеше да се прочете, нито пък да се види ясен образ.

Всичко стана за секунди. Червени линии започнаха да се появяват по екрана, не бяха чести, но смутиха Владо. Той изключи захранването от мрежата и остана само на батерия, но това не помогна, линиите отново се появяваха…… докато накрая екрана потъмня.

Беше вечер и нямаше от къде да търси помощ. Това още повече обезкуражи Владо.

– Е, утре ще видя какво мога да направя, – каза си той и неудовлетворен легна в кревата.

Следващия ден не бе обнадеждаващ за ситуацията.

– Вероятно е изгоряло осветлението на предния екран, – каза му Слави, който поправяше компютри. – Лампичките са малко нестандартни и трябва да се приспособи някоя за случая, но може и да не се намери такава, защото лаптопа ти е стар модел.

– Е, какво, – възнегодува Владо, – нов ли да си купувам? Сегашните са още по-скъпи, а гаранция колко ще работят няма.

– Можеш да си потърсиш монитор и да го включиш към компютъра си, – посъветва го Слави. – Старите лаптопи имат извод за кабел към такъв.

Владо не разполагаше с монитор, а и скоро не можеше да си набави такъв.

– Какво ще правя? – натъжи се Владо. – Как ще чатя с приятелите си. Не мога да слушам музика или да гледам филми по свой избор. Дори едни новини не мога да прегледам…. А проектът , който започнах с Весо, ….. пълна изолация.

Дните следваха един след друг, а възможност да се снабди поне с монитор нямаше никаква.

Владо посещаваше редовно близката църква в неделя, срещаше се с младежите там, беседваше върху Словото и се молеше с тях.

Ситуацията, в която бе изпаднал го бе обезсърчила и нямаше желание нито за молитва, нито за Божието Слово. Беше ядосан на всичко и на всички.

Започна да роптае и да се пита:

– Господи, защо стана така? Какво искаш от мен? Нали с този компютър благовествах и вършех работа за Теб?

Владо се чувстваше изолиран и ненужен.

Една вече обременен от тежки мисли се унесе и заспа.

И засънува. Ръката му се протягаше към нещо бяло, но не можеше да го стигне, защото безброй паяци, стоножки и всякакви насекоми го обсебваха.

Владо се стресна и се събуди. Целия бе облян в пот. Пълчищата от насекоми все още ясно виждаше в съзнанието си.

– Какъв ужас! Какво беше това?

Изведнъж мисълта му се проясни и той разбра.

– Явно много неща ме отделят от Бога и Неговата истина. Да, осъзнавам, че компютърът бе застанал между мен и Него. Нуждая се от промяна ….

На другия ден Нестор го попита:

– Имам един излишен монитор, не знам какво да го правя. Случайно да ти е нужен такъв.

Владо се усмихна и кимна с глава. Той вече знаеше, кой е подредил нещата така ……

 

Експертите по психология бият тревога по този проблем.

Позната ви е фразата: „Не виждаш по-далече от носа си“. Днес тя можем да преобразуваме така: „Не виждаш по-далече от електронното си устройство“.

Ако изчезне достъпа до Интернет, мигновено възниква чувство на самота и изолация от околната среда. Изчезва възможността си да проверим електронната поща, собствената си страница в някоя от социалните мрежи, не можем да погледнем прогнозата за времето или нямаме възможност да прочетем новините.

Зависимостта от информационните технологии се смята за нормално за разлика от алкохолната или наркотична зависимост.

Тя се проявява главно в по-голяма умора. Хората, които прекарват по-голяма част в социалните мрежи, са подложени на повече психически разтройства.

Възрастните хора обикновено са зависими от телевизията, а младите от мобилните телефони и Интернета. Ежедневието на децата и юношите е тясно свързано с онлайн игри и социалните мрежи. За мнозина световната мрежа напълно замества реалния живот.

Зависимостта от електронни устройства или Номофобия е страх да останеш без мобилен телефон, компютър или далече от тях.

Не съм против развитието на различните технологии, аз самата ползвам мобилен телефон и лаптоп, но да бъдеш потребител  и зависим от тези неща не е едно и също нещо.