Уморени и изтощени от трудната седмица Данчо и Милена се опитваха да поспят до по-късно, но …

Децата им бяха гладни. Те станаха рано.

Недко предложи:

– Хайде сами да си направим закуската.

Речено – сторено.

Изведнъж се чу силен трясък.

Данчо скочи от леглото и веднага хукна към кухнята.

Там той намери една счупена купа. Овесени ядки разпилени по пода. А дъщеря му Мая се опитваше да смете лепкавата каша от пода.

– Защо не ни повикахте на помощ? – скръсти ръце пред гърдите си Данчо.

– Те решиха да бъдат независими, – намеси се дотичалата Милена в кухнята, – но …. резултатът не е кулинарна наслада.

Недко и Мая бяха навели глави, а баща им продължи, поучавайки ги:

– Докато сте малки сте зависими от нас. Когато пораснете, …… е, тогава идва вашата независимост.

Така е, децата растат от зависимост към независимост, но в отношенията ни с Бог зрелостта означава преминаване от независимост към зависимост от Него.

Молитвата е мястото, където практикуваме такива зависими начини.

Нека започваме деня си в поза на зависимост, когато се молим.

Денят преваляше. Слънцето целуна хребета, а мракът се събуди и запълзя по гористата местност.

Наско и баща му се изкачваха по една планинска пътека. Забелязаха малък облак прах.

Избързаха напред и видяха язовец, който ровеше в стръмния насип. Явно си приготвяше леговище.

Главата и раменете на животното не се виждаха. Те бяха погълнати от дупката. Борсукът енергично копаеше с предните си лапи, а натрупаната пръст изритваше със задните.

Животното бе толкова увлечено в работата си, че не усети натрапниците.

– Гледай го колко е работлив, – засмя се бащата.

– По-добър е от булдозер, – хитро намигна Наско.

До краката на момчето лежеше тънка и дълга пръчка. То не се стърпя и перна с нея язовеца отзад. Ударът не бе силен, но животното подскочи и се обърна.

От войнствената поза и предизвикателния вид на язовеца нищо добро не се очакваше.

– Много е агресивен, – тихо каза бащата, като внимателно наблюдаваше животното.

– Да бягаме, – извика Наско.

И двамата хукнаха по нанадолнището през глава.

Ако някой бе измерил времето им с хронометър, със сигурност щеше да установи, че са счупили някой световен рекорд.

Когато стигнаха подножието на хълма, двамата не можеха да си поемат дъх.

– Защо го удари? – попита бащата.

– Пръчката бе до мен и …….. не устоях на желанието да го перна.

– Това да ни е за урок, – неодобрително поклати глава бащата, – друг път да не се бъркаме в чуждите работи. Нашите ни стигат.

Занимавайте се със своите дела и не си пъхайте носа в чуждите.

За празниците, служителите във фирмата получиха необикновени подаръци. Тя можеше да си го позволи, защото през изминалата година продажбите ѝ се бяха увеличили.

– Някакви възглавници за столовете ни, – изказа тихо недоволството един от работещите във фирмата.

– Да, но това не са обикновени възглавници, а интелигентни, – възрази един от началниците.

– Интелигентни, – засмяха се наоколо.

– Те измерват дишането и сърдечната дейност, – започна да обяснява един от ръководството, – напомня на хората да променят позата си, ако стоят неподвижно твърде дълго време.

Друг го подкрепи:

– Шефовете добре се грижат за здравето на подчинените.

Но подаръкът си имаше и скрит замисъл.

Един ден началникът на един от отделите попита една от служителките:

– Защо не бяхте на работното си място от 10:00 до 10:30 часа – и полушеговито заплаши, – като нарушител можете да ви лишим от премия.

Жената дълго мисли, кой може да издаде отсъствието ѝ и накрая заключи:

– Шпионирала ме е интелигентната възглавница. Те за това ни ги подариха.

Избухна голям скандал.

Шефа на фирмата отричаше и твърдеше най-смирено:

– Искахме да зарадваме подчинените си, а не да следим тяхното поведение и трудова дисциплина.

Всяка неделя, децата посещаваха с радост организираното за тях училище в църквата. Днес те бяха съсредоточени, погълнати от урока и внимателно слушаха.

Изведнъж вратата се отвори. Виновно навел глава в стаята влезе Тони. Учителката Атанаска Горанова му кимна и му посочи един от свободните столове.

Тони се намести на мястото си. Вместо да се вслуша в урока, той хитро присви очи и внимателно започна да се оглежда.

Забеляза, как Лидия бе леко отворила уста и със затаен дъх слушаше историята, която разказваше Горанова. Внезапно ръката му се появи зад гърба на зяпналото момиче и силно дръпна плитката ѝ.

Последва писък. Всички погледи се стовариха като огромен чук върху нахалника, нарушил задушевната атмосфера.
Тони гузно наведе глава. Всички се успокоиха и урокът продължи.

Но малкият немирник не можеше да стои на едно място. Той дръпна елека на Нено, ощипа Росето, ритна с крак Стоян,… Белите му бяха многобройни.

Горанова не се сдържа и укори Тони:

– Държиш се като неутолим грешник!

Тони не се трогна много от думите ѝ. Зае предизвикателна поза и нахално попита:

– А нима, вие, не съгрешавате?

– Аз се покаях и Исус ме изкупи от вината за греха, – подчерта Горанова.

– А защо сте се покаяли? – попита Тони, като хитро погледна учителката, а на устните му се появи лукава усмивка.

– Ами …., – Горанова се смути и се почуди какво да му отговори, – навярно ми е писнало да греша.

– Представям си колко много е трябвало да съгрешавате, за да ви омръзне, да правите това, – самодоволно заключи Тони.

Към нахалника полетяха множество юмручета, в отговор на смута, който той бе предизвикал между децата. Учителката едва успя да успокои обстановката. И урока след много прекъсвания отново продължи.

До края на занятието Тони не мръдна от стола си. Най-после думите на това, което разказваше Горанова достигнаха и до него. Тя говореше за победата на Давид над Голиат.

Това беше една много сурова зима. Николай Ставрев няколко пъти излезе на балкона и забеляза Тина Ангелова, която седеше на един стол. Тя бе облечена с палто, а вълнена шапка покриваше главата ѝ.

Странно, челото ѝ бе опряно на парапета, но мина доста време, докато Николай се усети, че в позата ѝ имаше нещо необичайно.

Тя бе починала.

Ставрев дълго време след това се кореше:

– Толкова време на срещаме по стълбището, а нито един път не съм я заговарял. Та тя беше на осемдесет и кусур години. Може да е имала нужда от помощ, а аз забързан само ѝ кимвах с глава за поздрав и тичах нанякъде.

Дядо Стойо, най възрастният човек във входа, след тази трагична смърт каза:

– Надявам се, че тази ужасна история ще ни накара да поддържаме по-добри контакти с нашите съседи.

И той беше напълно прав. Изолацията не е феномен, тя бе човешка трагедия.

– Заради страха да се натрапваме на някой в работите му, – коментира случилото се инженер Николов, живеещ в същия вход, – забравихме да се спираме, да изслушаме и усещаме болежките на другите.

– В бързо променящият се свят, където оцеляват малцина, се усеща загубата на човечността у хората, – констатира Христо от втория етаж. – Нашата технологична епоха ни натрапва постоянно за незначителността ни. Ние вече не обичаме и това се потвърждава от обезличените ни характери.

– Но погледнете как общуваме днес, – забеляза Здравко, студент втори курс в местния колеж. – Говорим по мобилните си телефони, на които често отговарят телефонни секретари или оставяме бележки  в електронните си пощи. Така се заблуждаваме, че спестяваме необходимото ни време, а се затваряме за околните.

– Резултатите са плачевни, – тъжно добави Ставрев. – Настъпила е страшна ерозия на взаимоотношенията ни. Вместо съпричастност, ние сме прекалено заети и излъчваме само студенина един към друг.  Така загубваме постепенно човешкото си достойнство.