Слънцето блестеше неимоверно силно, то заслепяваше хората и нямащите тъмни очила мъчително присвиваха очи. Една голяма група се бяха приютили под чадърите на близкото заведение.
На една от масите седеше девойка. Тя бе нежна като цвете попило росата на утринта. Погледът ѝ бе съсредоточен в някаква книга, чиито страници шумоляха под пръстите ѝ.
Към масата приближи възрастен мъж и попита:
– Извинете, при вас свободно ли е?
Момичето само кимна с глава и продължи настървено да чете.
– Навярно сте от близкият университет? – опита се да я заговори мъжът. – Аз съм професор Николов.
– Приятно ми е, Росица, – усмихна се лъчезарно девойката и притвори нервно книгата. – Да студентка съм. Посещавам лекциите във факултета по славянска филология.
– А от къде сте? – полюбопитствува професорът.
– От квартал Изгрев, – отговори момичето.
– Невъзможно! – възкликна Николов. – Там мой приятел преди години бе направил социологическо проучване. За живеещите в този квартал момичета и момчета, той бе констатирал, че мизерстват в бедни семейства и просто за тях няма никакъв шанс.
Росица се засмя:
– Сега нещата там са се променили. Много от нашите младежи са адвокати, лекари, учители и бизнесмени.
– Но как е станало всичко това?
– В квартала ни дойдоха двойка мъж и жена. Те вече са възрастни, но ние много ги уважаваме.
Професорът реши да се срещне с това семейство, за да разбере магическата формула за тази рязка промяна.
Отиде в квартала и бързо намери дома на двамата старци. След като поговори малко с тях, Николов ги попита:
– Как успяхте да измъкнете младежите от тинята и калта в този квартал? За мен бе невероятно да чуя, какви големи успехи са постигнали в живота си?
Жената се усмихна и каза:
– Няма нищо неестествено в това. Просто ги обичахме.
И професорът разбра, че любовта е силата, която бе пришила криле на подрастващите.
