Имаше семеен празник у Петрови не се събираха много хора. И днес не бе по-различно.

По време на тържеството, някой спомена за Божествената намеса в живота на всеки човек. Присъстващите един по един започнаха да свидетелстват за чудесата, които Бог бе направил за тях.

Но не всички бяха на едно мнение относно Господа. На тази среща присъстваше и доктор Стоянов, уважаван специалист в професията, който бе помогнал на много хора да възстановят здравето си.

Той слушаше какво говорят другите с досада, накрая не издържа и измърмори под носа си:

– Набожни брътвежи – и нервно се поклати на стола си.

Останалите притихнаха. Докторът потупа самодоволно корема си и каза:

– Това тук е моя бог. Него виждам, на него служа и се чувствам много добре. Всичко останало са глупости. Какви са тия приказки от вас?

След тези думи  настъпи тягостна тишина. Някои от гостите се възмутиха и си тръгнаха.

– Бог няма да остави така тези думи, – каза дребен мъж, който последва множеството навън.

Минаха няколко седмици и се чу, че докторът се е разболял.

– Яденето и пиенето вече не са му така вкусни, – сподели един комшия на Петрови.

– Видях го вчера, – отбеляза леля Мара, която живееше в същия вход. – Много е отслабнал.

– Чух го да се оплаква, че стомахът му започнал да отказва всякаква храна, – добави студентът, който живееше на третия етаж.

След месец се говореше усилено:

– Докторът има рак на стомаха.

Стоянов почина в страшни мъки.

Бог не винаги отговаря за безсъвестните думи на грешните човеци. Но ще дойде и Съдът, тогава с какво ще оправдаете своите грехове? Може ли някой да избегне справедливата присъда на Бога?

Вечерта бавно пристъпяше. Последната светлина потъна в нея. В стаята бе тъмно. Яна седеше във фотьойла и размишляваше върху събитията, случили се през деня.

Изведнъж се разнесе силен звън. Неспокойно се тресеше телефона на поставката до вратата.

Яна бавно се надигна, стигна до него, вдигна слушалката и тихо каза:

– Да.

– Како, да не преча? Какво правиш?

– Нищо особено. Какво има?

– Днес разговарях с един колега в работата и му викам: „Нали си знаеш аз съм си малко глупавичка“. А той ми казва, че многото знание увеличавало печалта. Това го пишело и в Библията. Вярно ли е?

Сестрата на Яна не вярваше, че има Бог. За нея Библията не бе авторитет. А сега? Вярно ли е, че това го пише, не къде да е, а в Божието Слово?

– Да, – отговори Яна. – В Еклисиаст е написано: „…. в многото мъдрост има много досада. И който увеличава знание увеличава и печал“.

– Ха-ха-ха, – изкикоти се сестрата на Яна, – значи мога да си остана глупавичка, за да ми е по-добре в този живот. Не е нужно да си пълня главата със разни мъдрости.

– Но е казано още: „Мъдрият човек е силен. И човек със знание се укрепява в сила“, – добави Яна.

– Няма значение, – засмя се сестрата, – аз исках да проверя, дали това наистина го пише в Библията. Чао.

И затвори телефона.

Който няма мъдрост, няма знание и за Всевишния, а това води до погибел. Но кой ще го разбере?

В почивните дни хората използваха още топлото време да се поразходят не само в гората и парка, но и по главната на града, където в някое заведение, сладкарница или кафене можеха да побеседват с приятели и познати.

В кафенето под часовника имаше много посетители. Масите бяха пълни и човек трудно можеше да си намери място къде да седне.

В заведението влезе плахо Тодор, десетгодишно момче. Той смутено се огледа. Една от масите се освободи от доста шумно семейство с две малки деца и Тодор веднага я зае.

Сервитьорката дойде до масата и попита настанилото се там момче:

– Какво ще искаш?

– Колко струва шоколадов сладолед с орехи или фъстъци? – попита Тодор.

– Един лев и двадесет стотинки, – небрежно отговори сервитьорката.

Тодор бръкна в джоба си, извади една шепа монети и започна да ги брои.

„Като няма достатъчно пари, какво прави тук?“ – помисли си враждебно сервитьорката.

– А колко струва обикновен сладолед без нищо? – отново попита Тодор.

Наоколо посетили, които очакваха да бъдат обслужени, изразиха гласно недоволството си:

– Какво се занимава с него?

– Тук да не е благотворително дружество?

– Сладолед му се дояло, а няма пари да си го плати, ха ха ха.

– Осемдесет стотинки,  – с досада отговори сервитьорката.

– Тогава искам обикновен сладолед, – каза Тодор след дълго умиване.

Сервитьорката донесе сладоледа и демонстративно тръсна сметката на масата пред Тодор.

Когато изяде сладоледа си, момчето плати на касата и си тръгна.

Малко след това сервитьорката дойде да почисти масата, на която бе Тодор и изтръпна. Буца заседна на гърлото ѝ, а очите ѝ се навлажниха.

На масата бяха оставени четиридесет стотинки. Това бе нейният бакшиш.

Не си правете изводи за човек, преди да сте наясно, защо постъпва така?!

Повечето хора гледат на пикселизираните изображения с досада и се дразнят от тях, но Сюй Дун Хан ги смята за източник на вдъхновение.

Художникът от Тайван създава зашеметяващи дървени скулптори, като старателно издълбава отделните кубчета, така че те да излязат от границите на основната композиция.

Разбира се работите на Хана изглеждат странно, но трябва да признаем, че му се отдава илюзията за пикселизация.

Своя любим метод художникът успешно е приложил в една от последните си работи, изобразяваща водолаз. Дървените „пиксели“ представляват водата, обграждаща водолаза.

Хан вече няколко години активно публикува снимките на своите скулптори, в които традиционната дърворезба прекрасно е съчетана със съвременните модни тенденции.

Есен. Още не беше захладняло. Препълнената маршрутка приближава спирката.

Към изхода се насочи дама. Наконтена, издокарана по последна мода, изписана по всички правила на козметиката. В нежните си ръце държеше кожени ръкавици и сгъваем чадър … с други думи „класическа“ дама.

До вратата стоеше дребен мъж, облечен в тъмен костюм, леко лилава риза и тъмна вратовръзка. Той бе леко попийнал. Разговаряше с околните и пускаше весели шеги от време на време. Явно бе в добро настроение.

Той видя дамата и реши да ѝ подаде ръка, като кавалер, за да слезе, но едва успя да докосне едната ѝ ръкавица…..  Ръката му се увисна във въздуха.

Въпреки това, той избърбори нещо приветливо и се усмихна. Дамата изобщо нямаше желание да го слуша. Избута го грубо настрани, изпухтя и слезе от маршрутката.

Всички в колата бяха зяпнали с уста и не откъснаха очи от ставащото пред тях. Хората забелязаха как дамата стигна до кошчето за боклук и хвърли ръкавицата, до която се бе докоснал пияния мъж. На лицето ѝ бе описано досада и отвращение.

Всички онемяха от това. Леко пийналият една не падна от изненада. Той хвана главата си с двете си ръце и също скочи от маршрутката. Стигна до дамата, изрита я отзад с крак. След това свали тъмно черната обувка, с която я бе изритал и я хвърли в кошчето за боклук.

След това отупа ръцете си, сякаш се отърваваше от нещо досадно.

Изтича до таксито, което бе паркирало наблизо и се качи бързо в него.

Всички свидетели на станалото бяха онемели…. Такова нещо не всеки ден можеше да се види.