Архив за етикет: хумор

Уникалната част

Павел търсеше хумор във всяка ситуация. Нямаше значение къде се намира, той обичаше да намира нещо смешно в обстоятелствата и си го казваше явно.

Когато предаде сърцето си на Христос, стар вярващ го посъветва:

– Трябва да станеш малко по-сериозен и да се откажеш от хумора си.

Много скоро Павел усети и си каза:

– Част от мен, което ме караше да се смея и усмихвам, изсъхна, но аз не искам тя да умре. Това е уникална част от мен, която Бог е създал.

В действителност това бе една от най-силните му страни.

– Не, – каза си един ден Павел, – ще позволя на хуморът отново да се появява в мен и ще го изявявам …

И той откри силата му в предаването на истината и благодатта на другите.

За това повтаряше на околните, които го осъждаха за хуморът му:

– Не вярвайте на идеята, че човек с вяра, последовател на Христос трябва да бъде тържествен и сериозен през цялото време. Господ ни е дал чувство за хумор. Използвайте го!

Лошо ли е човек да се шегува

Христо много обичаше дядо си. За него той бе повече от мъдрец. Когато се затрудняваше или не разбираше нещо веднага го търсеше и подробно разпитваше за всичко.

Днес Христо бе обидил свой приятел и то без да осъзнава това. Той просто се бе пошегувал с него, но ….

Христо изтича до дома на дядо си и го намери на двора. Старецът събираше окапалата шума и я изнасяше с една количка.

– Дядо, – извика Христо, – можем ли да си поговорим за малко?

– Изглежда нещо те измъчва, – старецът се вгледа във внука си. – Добре, да поседнем на пейката.

Христо нетърпеливо започна:

– Какво се смята за смехотворчество? Къде е границата между него и хумора? Лошо ли е човек да се шегува? И ако се шегува, как да го прави?

– Колко много въпроси, а всичко опира до едно, – засмя се старецът. – Непозволен е този смях, който унижава някого, особено ако това се превръща в насмешка за него.

– Аха …, – смутено реагира Христо.

А старецът продължи:

– Всичко трябва да бъде хармонично. Напълно да се отхвърля хумора е глупаво.

– С това и аз съм съгласен, – Христо одобри думите на дядо си.

– Хуморът е здравословен, – поклати глава дядото. – Той помага да преодолеем много трудности.

– Да, всичко трябва да бъде хармонично, – Христо съвсем сериозно повтори думите на дядо си.

Източник на радост

Вярвате или не, но чувството за хумор у Филип се роди от личната му болка. Чрез него той донасяше усмивки на живеещите в икономическа депресия и страх от върлуващата болест.

Филип загуби майка си преди да навърши три години. Баща му се отдаде на алкохола и това напълно отдалечи двамата един от друг.

Един ден Филип видя младо момче, което притичваше пред бързо движещите се коли. Трафика бе прекалено натоварен.

Тогава Филип успя да стигне до момчето, хвана го за ръка, дръпна го на безопасно място и му каза:

– Какво става с теб, хлапе? Не искаш ли да пораснеш и да имаш проблеми?

Хуморът на първо време не помогна:

– Ти, сериозно ли? Аз не искам да има проблеми, имам си предостатъчно.

Филип му се усмихна и момчето осъзна, че баткото се шегува.

На свой ред и то се засмя, като обеща:

– Ще преминавам на по-безопасно място и няма много да рискувам.

Това не бе единственият случай, в който Филип да се намеси, за да спаси човешки живот.

Ежедневието на Филип се бе превърнало в тревожен реализъм.

Нараняването от отхвърляне в детството дълго време го смущаваха.

Един ден Бог го срещна и животът на Филип се промени. Вярата премахна отчаянието му. Приятелите му се умножиха.

Кой би помислил, че човек претърпял болка, мъка и неразбиране ще стане източник на голяма радост за околните.

Благодатните думи са сладост за душата

Темата на Петров бе за премахване на напрежението в колектива. Въпреки притеснението си, външно той оставаше спокоен и съсредоточен.

Стоейки пред хората той говореше дръзновено, но с благодат, смирение, доброта, а от време на време и с хумор.

Много бързо слушателите се отпуснаха. Леко започнаха да се усмихват, но дилемата, за която говореше Петров и те често се сблъскваха с нея, си оставаше:

– Как да охладим своите чувства, за да не нараняваме с думи? Как да се справим с киселото си настроение и да говорим благо?

Всички слушаха внимателно, защото се поставяха не само въпроси, но се предлагаха и начини за разрешаването им.

– Още цар Соломон е отбелязал, – наблегна Петров, – че „благодатните думи са медена пита, сладост за душата и изцеление за костите“. „Който е с мъдро сърце ще се нарече благоразумен. И сладостта на устните умножава знание. Разумът е извор на живот за притежателя му. Сърцето на мъдрия вразумява устата му и притуря знание в устните му“.

Да това бяха силни думи, които бяха казани точно на място. Всички бяха съгласни със тях.

– Защо такъв силен цар като Соломон ще отделя време, за да разсъждава върху начина, по който говори и се изразява? – питаше Петров. – Защото думите могат да унищожат всичко.

Муха да бръмнеше, щеше да се чуе в залата. Някои бяха прехапали устни, други бършеха чела, но ни кой не изпускаше от поглед говорителя.

– По времето на Соломон, – започна да обяснява Петров, – Царете са разчитали на пратеници, които са използвали благоразумни думи, не са преувеличавали нещата, не били груби, независимо от проблемите или обстоятелствата.

Петров направи дълга пауза.

– Би трябвало да се съобразим с думите на Соломон, който е казал, – продължи той, – че „плановете на сърцето принадлежат на човека, но отговорът на езика е от Господа“. И какво следва от това?

Всички мълчаха и чакаха напрегнато.

– Ето какво. Ако позволим на Бога, когато имаме наболели теми, които водят до разгорещени конфликти, Той ще подслади думите ни и ще омекоти сърцата на срещуположната страна.

Увличащ пример

x-defaultВсички го обичаха и малки, и големи. Филип Борисов за всеки намираше утешителна дума, а попаднеше ли сред деца, за тях настъпваше истински празник.

С възрастните бе възрастен, с младежите бе младеж, а с децата бе същинско дете.

Застанеше ли Филип на амвона в малката църква на провинциалния град, всички млъкваха. Дори бебетата не плачеха, а най-малките се спираха на едно място и със отворени уста го слушаха.

Сладкодумен бе, не можеше да се отрече. Когато заговореше в църквата се усещаше силното присъствие на Божия Дух. Наричаха го „Принцът на амвона“ и това съвсем не бе случайно.

Веднъж в живота си Филип посети Витлеем. Вдъхновен от вечерния вид на древния град, написа песен за него. Тази песен стана една от най-обичаните в църквата и често я пееха.

Въпреки преклонната си възраст Филип не остави поста си на вдъхновител за стари, на средна възраст хора и младежи. Той окуражаваше изпадналите в депресия и отчаяние.

Неслизащата усмивка от лицето му предизвикваше въодушевление и ентусиазъм. Само един негов поглед и благият му хумор подобряваше настроението на хората около него.

Един ден се разнесе вестта, че Филип Борисов вече е с Господа на небето.

Когато малката Мими чу това, тя възкликна:

– О, мамо! Колко щастливи ще бъдат ангелите!