Филип беше добър шивач, не само добър, а много добър. Имаше клиенти не само в малкото градче, където живееше, а и от околните селища, по-големите градове, дори идваха и от столицата.

Беше сръчен и усещаше интуитивно желанията на хората, сякаш четеше мислите им. За това го търсеха много. Имаше много поръчки, но как насмогваше, само той си знаеше.

Но Филип си имаше една страст. Той изрязваше достатъчно големи парчета плат и отделяше по-малко от другите материали, които клиентите му носеха.

Съвестта му не оправдаваше действията му, но той не слушаше вътрешния си глас и продължаваше „обирджийското“ си дело.

Една вечер си легна и сънува, че стои пред Върховния Съдия. Трепереше целия. Изпоти се. Започна да мънка и да се запъва, при отговорите на въпросите.

– Аз съм честен човек, – мъчеше да се оправдае някак си, – на никому зло не съм причинил.

Изведнъж пред него се появи развято огромно знаме. То бе съставено от всички парчета плат, които той бе откраднал от своите клиенти.

При вида на знамето Филип отпусна глава и се отказа да се оправдава.

На сутринта бледен и развълнуван, той разказа на помощника си страшния си сън и го помоли:

– Всеки път, когато ме видиш, че се готвя да отрежа парче от даден плат, спирай ме и ми напомняй за съня ми.

Измина доста време от тогава. Филип все още се намираше под въздействието на съня си и не се налагаше на помощника му да го възпира.

Един ден клиент му донесе скъпа и ценна материя. Филип се съблазни да отреже едно парче от нея. Напразно помощникът му напомняше за страшния сън.

– Спомнете си, какво сънувахте? Не се подавайте на съблазънта! – молеше го настойчиво той.

– Замълчи, – караше му се Филип, – много добре помня, че на знамето нямаше парче от тази материя.

Нещастник. Така той се опитваше да успокои съвестта си и бе обречен отново да стане роб на желанието си да притежава парчета от всеки необикновен плат.

Съвестта е тихият глас на Бога. Тя осъжда или одобрява всяко действие на човека. Съвестта подбужда към истината и доброто, а се отвращава от лъжата и злото.

Колко трагично преживява природата опустошенията, които човек ѝ нанася не само с войните, но и със своята неразумна дейност. Разрушените градове и села не красят земята, а я грозят.

Природата усеща човешкото надмощие като тежест. Човек е господар на природата, но жесток и немилостив. Замърсява околната среда и експлоатира по неправилен начин земята, вместо да я превърне в градина.

Някога Сахара е била изпълнена със зеленина, цветя и дървета, но човек я е превърнал в пустиня. И само нея ли?

За това не е чудно, че от време на време природата си отмъщава. Силни бури, урагани, тайфуни, лавини, които засипват хора и селища, светкавици, гръмотевици, земетресения, наводнения, болести, страдания, смърт ……

Всичко това ни кара дълбоко да се замислим!

Данаил попадна в приюта с деца като него, невиждащи, загубили зрението си. Той носеше очила, за да не разберат хората, че е сляп по рождение.

Данаил много обичаше музиката. Той се опитваше да нагласи чутата мелодия на клавишите на мобилни телефон. Това учуди много учителите му.

– Данаил иска да се научи да свири на пияно, – каза Василев на директорката на приюта.

– Дайте го на Даря, може би тя ще измисли нещо по случая, – каза директорката.

Така започна неговото обучение. Учителката му по музика Даря Николова, слагаше пръстите му на клавишите, като му показваше как най-лесно може да извлича тоновете от тях.

По-късно Данаил не само свиреше, но и сам съчиняваше музика, пишеше песни. Той е много критичен към себе си и някои от творбите си унищожаваше веднага щом не му харесваха.

На един конкурс Данаил порази журито и зрителите със свиренето си.

Стана студент в института по социални технологии и рехабилитация.

Всеки ден изминава пътя от дома до института. Пътят не го плашеше. Той не се страхува, че ще се заблуди.
Освен в своя град Данаил се движи така и в околните селища, дори ходеше и на екскурзии и по-надалече.

Често го питаха:

– Как се ориентираш в града?

А той отговаряше:
– Прекрасно разбирам как е изграден един града. Знам, че се състои от квартали, които се разделят на разни участъци. И във всеки квартал има кръстовища със светофар и пешеходна пътека.

Когато Данаил се движи в града, той скрива бастуна си в чантата, но слага задължително очила, които отчасти скриват слепотата му.

Веднъж учителят му се скара:

– Защо не се движиш с бастуна си?

– С този бастун само предизвиквам съжаление, – глухо изропта Данаил. – Не могат ли хората да разберат, че да си сляп, това не е повод да те съжаляват? Инвалидността е непосредствена причина, човек да се усъвършенства и да развива своите умения.

Своите навици Данаил развиваше ежедневно. Неговата главна задача бе, да бъде полезен на хората.

Питаха го:

– Когато завършиш института, с какво ще се занимаваш?

– Ще уча хора, като мен, които не виждат да се ориентират в града, да скачат с парашут и разбира се да се усъвършенстват в музиката.

Четвърт век след края на Втората световна война в горите под Вязма бе намерен заровен в земята танк. На него се забелязваше номер 12. Люковете на танка бяха свалени надолу, а в корпуса му зееше голяма дупка.

Когато изкараха танка, на мястото на водача откриха останките на младши лейтенант. Той имаше револвер с един патрон, карта, снимка на приятелката си и неизпратено писмо.

В него пишеше:

„Здравей, Вяра!

С теб, за съжаление, няма да се видим.

Вчера по обяд стреляхме по една хитлеристка колона. Фашистки снаряд проби страничната броня и експлодира вътре. Докато карах танка навътре в гората, Васко почина. Раната ми е жестока.

Погребах Васко в брезовата горичка, докато беше още светло. Той нищо не можа да ми каже преди да издъхне. Какво да предам на дъщеря му и побелялата му съпруга.

От три танка остана само един.

Смрачаваше се и аз влязох в гората. Нощта премина в страдание, загубих много кръв. Болката пропълзя към гърдите ми и обхвана целия ми гръден кош, но на душата ми стана спокойно.

Срам ме е, че не направихме всичко, което трябваше да сторим. Другите гониха врага и не му позволиха да продължи към нашите поля и селища.

Никога не бих изживял живота си така, ако не беше ти, Вяра. Ти винаги ми помагаше там в нашето село и дори сега.

Навярно, който обича, той е добър към хората. Благодаря ти за всичко, мила! Човек остарява, но небето е вечно младо, като твоите очи, на които толкова се възхищавам. Те никога няма да остарея, няма да променят цвета си.

Ще мине време. Раните ще се заличат. Хората ще построят нови градове, ще посадят нови градини. Ще настъпи друг живот.

Пак ще се влюбиш и ще имаш красиви деца. Аз съм щастлив, че си отивам изпълнен с любов към теб.

Твой Иван“.

Вяра Петрова получи писмото адресирано до нея, след почти 30 години …

Вървяха бавно към главната врата на Царевец. Бяха трима приятели, решили да разгледат стария град. Станислав много обичаше историята, често се ровеше в разни ръкописи, участваше в разкопки. Сам бе открил старинни статуетки и стара гръцка ваза. Мечтаеше да стане археолог. Приятелите му имаха по-скромни знания за историята на града, но им беше интересно да разгледат руините останали от него.

– Кой е основал Търново? – попита Васил.

– Свръх човеци, които са довършвали Божието дело, – усмихна се Станислав.

– Казват, че първите заселили се тук били великани, – обади се Станимир. – Те били защитавани от някакви досадни дребосъци, които нападали нощем селищата. С един скок великаните прескочили Янтра. Дълго време им трябвало, за да направят хълмовете високи.

– Една сутрин на върха, ей там горе, – посочи с ръка Станислав, – се появили конници. На дългите им копия, вместо знаме, се развявали конски опашки. Те огледали баирите и великаните. После дошли още конници. Начело бил огромен войн с ризница, шлем и щит.

– И какво да не са преговаряли с великаните? – засмя се Васил.

– Да преговаряли са, – подчерта Станислав, – но не стигнали до споразумение.

– Интересно, как са разговаряли? – попита Васил. – Навярно са имали, как им казваха, ….. тълмачи.

– А, не. Ръкомахали са само с ръце, тъй като не знаели езиците си, – обясни Станислав.

– И навярно са се били тогава? – полюбопитствува Васил.

– Конницата се устремила напред, – продължи разказа си Станислав. – И въпреки че великаните мятали скали от укрепленията си, все пак били победени.

– И как се е казвал предводителят на тези коница? – попита Станимир.

– Хан Крум, – с гордост каза Станислав,- един от великите ханове на българите.

– А тези дворци отсреща? – попита Васил.

– Там са живеели болярите, – каза Станислав. – На Трапезица са се намирали и повечето от църквите, пълни със светите мощи на чудотворни мъченици.

Станимир си представи как по зъберите стоят леко разкрачени, замръзнали на мястото си войни, с копия и големи мечове на пояса си. Щитовете им лъщят на слънцето

„Това е била доста добре защитена стена , – помисли си Станимир. – Много войни са си блъскали главите в тази крепост и тя е устояла. Но уви, предател е отворил вратите на Търново и градът е паднал“.

Сякаш отгатнал мислите му, Станислав каза:

– Той е бил защитен от Бога, докато човеците не са се покварили от жажда за власт. Именно разцеплението е довело до падането на България и то не веднъж в историята ни.