Нощта беше тиха. Марко се събуди с тежко главоболие.

– Изглежда отново ме е нападнала мигрената, – каза си той.

Стана от леглото, но се срина на пода. Трудно и с голямо усилие достигна телефона си, който лежеше на малката масичка, където го бе оставил да се зарежда и се обади на Бърза помощ.

Веднага го приеха в болницата. За случилото се, лекарят съвсем кратко го информира:

– Получили сте удар.

Трябваше да минат цели четири месеца преди да започне отново да мисли и говори, но все още при ходенето накуцваше.

През дългите дни на рехабилитация често го обхващаше отчаяние. Когато можеше вече да държи книга в ръцете си, вземаше Библията и четеше от нея за Йов.

Въпреки че новините за състоянието му не бяха добри, Марко отправяше поглед към Бога с надежда и го хвалеше за това, че е източник на всичко.

– Боже, признавам Твоята върховна ръка дори по време на бедствие…..

Околните се възхищаваха от силната му вяра, но не осъзнаваха, че само по този начин този мъж успяваше да победи отчаянието си.

Здравето му не бе укрепнало съвсем, но и той като Йов признаваше болките си и приемаше, че както доброто, така и лошото идват от Божията ръка.

В нашите страдания, ние също можем да открием в себе си колебание между отчаянието и надеждата, съмнението и вярата.

Бог не изисква от нас да бъдем неустрашим в лицето на бедствие, но вместо това ни кани да отидем при Него.

Въпреки, че нашата вяра може да се провали на моменти, можем да се доверим на Бога, за да бъдем винаги верни Нему.

Сътрудниците на санитарната служба в Китай намерили дете, чийто родители просто го били изхвърлили на улицата, защото момчето било болно от церебрална парализа.

Добри хора решили да осиновят бебето, независимо, че всички познати ги уговаряли да не правят това и ги молели да не взимат такава тежест върху плещите си.

Приемната майка на момчето е казала, че то едва може да се обслужва, а говора му могат да разберат само тя и мъжът ѝ.

Въпреки всичко тези хора се отказали от доста неща, за да икономисат пари за рехабилитация на момчето.

И двамата мечтаят състоянието на момчето да се подобри и то да може да заеме своето място в обществото.

Офицер от полицията пострадал при изпълнение на служебния си дълг.

Лейтенант Нгуен Туонг спрял шофьор на камион за превишена скорост. Той започнал да спори с офицера и проявил агресия. Когато Нгуен видял документите на нарушителят, той разбрал, че са фалшиви.

Злоумишленика скочил в кабината и се опитал да избяга, но смелият полицай се вкопчил в страничното огледало и увиснал на камиона. По такъв начин той не дал възможност на шофьора да избяга.

След около 400 метра от това изключително опасно пътуване нарушителят умишлено се блъснал в бетонна ограда и така се избавил от „досадното неудобство“.

За щастие Нгуен останал жив, но получил черепно мозъчна травма и фрактура на двата крака.

Сега постепенно се възстановява и се готви да пътува до Ханой за окончателна рехабилитация.

Що се отнася до нарушителят, който все пак хванали, той напълно признал вината си и помолил за снизхождение, уверявайки, че „не е знаел какво прави“.

Учени от Бейхангския университет и Aalborg University, Дания, са разработили екзоскелет, чиято основна функция е да възстанови пациенти временно загубили способността да ходят.

Екзоскелетът помага по-бързо да се възстанови след сериозна травма или укрепва мускулите на пациент, намиращ се дълго време в инвалидна количка и преминаващ рехабилитация.

Учените са насочили вниманието си към коленните стави, най-сложните в ставната система на човешкото тяло.

Именно коленните стави поемат по-голямата част от натоварването по време на ходене.

Движението на коляното става възможно при активността на няколко скелетната мускула разположени по повърхността и в центъра на въртене на ставите.

Адаптираният скелет помага на седящия пациент бързо да се възстанови и да започне да ходи.

Биомеханичната конструкция е доста сложна, но е пригодена за носене и удобна за човека.

Данаил попадна в приюта с деца като него, невиждащи, загубили зрението си. Той носеше очила, за да не разберат хората, че е сляп по рождение.

Данаил много обичаше музиката. Той се опитваше да нагласи чутата мелодия на клавишите на мобилни телефон. Това учуди много учителите му.

– Данаил иска да се научи да свири на пияно, – каза Василев на директорката на приюта.

– Дайте го на Даря, може би тя ще измисли нещо по случая, – каза директорката.

Така започна неговото обучение. Учителката му по музика Даря Николова, слагаше пръстите му на клавишите, като му показваше как най-лесно може да извлича тоновете от тях.

По-късно Данаил не само свиреше, но и сам съчиняваше музика, пишеше песни. Той е много критичен към себе си и някои от творбите си унищожаваше веднага щом не му харесваха.

На един конкурс Данаил порази журито и зрителите със свиренето си.

Стана студент в института по социални технологии и рехабилитация.

Всеки ден изминава пътя от дома до института. Пътят не го плашеше. Той не се страхува, че ще се заблуди.
Освен в своя град Данаил се движи така и в околните селища, дори ходеше и на екскурзии и по-надалече.

Често го питаха:

– Как се ориентираш в града?

А той отговаряше:
– Прекрасно разбирам как е изграден един града. Знам, че се състои от квартали, които се разделят на разни участъци. И във всеки квартал има кръстовища със светофар и пешеходна пътека.

Когато Данаил се движи в града, той скрива бастуна си в чантата, но слага задължително очила, които отчасти скриват слепотата му.

Веднъж учителят му се скара:

– Защо не се движиш с бастуна си?

– С този бастун само предизвиквам съжаление, – глухо изропта Данаил. – Не могат ли хората да разберат, че да си сляп, това не е повод да те съжаляват? Инвалидността е непосредствена причина, човек да се усъвършенства и да развива своите умения.

Своите навици Данаил развиваше ежедневно. Неговата главна задача бе, да бъде полезен на хората.

Питаха го:

– Когато завършиш института, с какво ще се занимаваш?

– Ще уча хора, като мен, които не виждат да се ориентират в града, да скачат с парашут и разбира се да се усъвършенстват в музиката.