Къщата, в която Господ толкова често бе гостувал, бе потопена в дълбока скръб.

Един приятел на Христос, Лазар, бе умрял. Той бе погребан от четири дни.

А божественият Приятел и Учител, който би могъл да предотврати скръбта или поне да я смекчи с добрата Си утеха, не бързаше да посети потъналите в мъка и сълзи Марта и Мария.

Мнозина се бяха събрали в къщата, за да изразят съчувствие към двете сестри.

Исус дойде с учениците си, а Марта побърза да сподели скръбта си и да Му изкаже скритата си надежда:

– Господи, ако Ти беше тук, брат ми нямаше да умре.

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Другите също съчувствено плачеха. И Исус се разплака.

Защо плачеше Той?

За Неговото красиво творение – човека, поради неговото падение, немощ, грях и безславна смърт.

Той страдаше заради страшната съдба на един паднал човек, отчужден от Бога, обречен на поквара и вечни страдания.

Господ плачеше заради неверието и неблагодарността на толкова скъпия за Него народ.

Той възкреси човек, а те се стремяха да Го убият. Готов бе да им даде всичко, дори живота Си не пощади, но те упорито закоравяваха сърцата си и не искаха да приемат Неговата изкупителна жертва.

Хулеха кръста, покриваха възкресението с лъжа …. затова Той плачеше.

В тихата Витания се изливаха сълзи… Не може ли да ги предотврати, да излекува Лазар, преди да умре?

Можеше, но искаше да научи приятелите си на търпение, а след това да им даде неочаквана, непрестанна радост.

„Вечер може да влезе плач да пренощува, а на сутринта иде радост“.

Магда приближи до майка си, която се бе навела под мивката и правеше нещо там:

– Мамо, мога ли да отида до езерото.

– Не, не можеш, – троснато отвърна майката, изнервена от създалия се проблем под мивката.

– Но ти ми обеща, че като свърша домакинската работа, ще ме пуснеш, – настоя Магда.

Майка ѝ бе забравила, защото бе заета.

Тя бе разсеяна, но напомнянето на дъщеря ѝ, я върна назад, когато ѝ обещаваше.

– Добре, отивай, – съгласи се майката и радост изпълни сърцето ѝ.

Нужно е да бъдем благодарни на Бога, защото Той никога не е зает.

За щастие, Господ не е разсеян и забравящ.

Можем да отидем при Бога с нашите болки, проблеми и разочарования. Той обича да ни слуша как се молим с Неговите думи от Словото.

– Животът с Бога не ни създава имунитет срещу трудностите, а мир в тях, – заяви твърдо Цвятко.

– Не само мир, а любов и радост, – допълни Гечо.

– Какво всъщност представляват любовта, радостта и мирът? – попита Захари.

– Любовта е безкористната и всеотдайна към Бога и другите. Тя е активна и ни кара да поставяме нуждите на другите над нашите собствени, – отбеляза Любо.

– Тя приема истината, независимо от това, колко е трудно да я чуем, – снижи глас Петьо. – Тя дава от себе си, дори когато не ни се иска. Любовта не позволява на чувствата да диктуват изборите ни.

– Любовта е изпълнена с надежда. Тя е упорита и доверчива. Любещите хора държат омразата, апатията и самосъхранението далеч от себе си, – забеляза Стефан.

– А радостта? – подкани ги Захари.

– Радостта е дълбоко и трайно състояние на душата ни, което никакви обстоятелства, събития или хора не могат да ни откраднат. Това е наслада в Бога и изборът да се радваме на всичко, – поясни Цвятко.

– Тъй като обстоятелствата ни не ни управляват, промените в настроението ни не съществуват. Това не означава, че винаги сме в „добро настроение“, но можем да останем в необяснимо състояние на удовлетворение, – подчерта Гечо.

– Радостните хора не позволяват на нещастието, скръбта, тъгата или отчаянието да управляват мислите им или да насочват действията им, – подчерта Любо.

– Май нищо не оставихте за мира, – усмихна се Захари.

– Мирът е дълбок кладенец на увереност, че Бог е това, което е, и че ще направи това, което казва, – определи Петьо. – Мирът идва от почивката в Божите обещания.

– Това е избор, да работим с другите за обща цел, а не да настояваме на своето си. Мирът често е необясним и неразбираем, но ние го имаме или го нямаме, – спомена Стефан.

– Мирните хора не воюват с действията или думите си, защото знаят, че това не носи облекчение в никоя ситуация, – заключи Захари.

Децата на Мариана се оплакаха

– Скучно ние.

– Може би не търсите достатъчно усилено, – усмихна им се Мариана. – Божия свят е всичко друго, но не и скучен.

Докато я слушаше Милена каза:

– Това напомняне би послужило на много от нас, които живеем така, сякаш ходенето с Исус е много тежък труд, безсмислено повторение или отказ от забавление.

– Когато учениците ходеха с Исус едва ли им е било скучно, – засмя се Мариана. Всеки ден е бил изпълнен с очакване, какво ново ще научат от Учителя.

– Ние също имаме привилегията да ходим със Исус, но колко от нас се отнасят към това като задължение? – попита с тъга Милена.

– Имаме Христос, – добави Мариана. – Добрият Пастир, Който ни води на зелени пасбища и тихи води. Като знаем, че е наш водач, можем да се радваме на прегръдка на любим човек, красивия залез, птичата песен и неочакваните Негови милости. Гласовете на този свят биха ни ограбили радостта, но Христос дойде, за да ни възстанови.

– Винаги има какво да се види, да се научи и на какво да се възхищаваме, – въздъхна Милена.

Изберете да ходите в Неговата светлина днес и приемете с отворени ръце изобилния живот, който Той желае за вас.

Осемнадесети век. Джон Тейлър бе очен хирург по това време. Славеше се като много арогантен и безскрупулен човек.

Градеше си „престижна“ репутация. Дори стана личен очен лекар на самия крал.

Тейлър пътуваше из цяла Англия и устройваше медицински представления.

Твърдеше:

– Изцерил съм зрението на самия Папа.

Обещаваше:

– Вие ще бъдете чудодейни изцелени.

А нощем под прикритието на мрака, бягаше.

Със себе си измъкваше чанти препълнени с парите на измамените селяни. Той често ги ослепяваше, вместо да ги цери.

За него се говореше:

– Мошеник! Той е виновен за унищожението на зрението на композиторите на този век: Бах и Хендел. И двамата умряха, скоро след процедурите, които бяха извършени от него.

Тейлър жадуваше за репутация и признание, но го следваха лъжите му, срама и болката, които бе причинил.

Егоистичните зависимости водят до опустошение.

Докато гордото сърце унищожава нас и другите, смиреното води към живот, изпълнен със смисъл и радост.

Ако егоистично преследваме само лични интереси, никога няма да намерим това, за което копнеем.

Отдадем ли сърцето си на Бога и служим на другите, ние ще Го почитаме и отразяваме Неговата доброта.