Бракът на Елена приключи. Тя се озова в апартамент под наем с една спалня в общински комплекс.

Самотна и тъжна тя реши:

– Ще засадя нарциси край пътеката. Обичам тези цветя.

След това се замисли и се изказа целенасочено:

– Има надежда дори в мрачните дни.

Забелязали ли сте, че какъвто и да е сортът нарцис, сякаш огрените от слънцето жълти венчелишчета приличат на хвалещи ръце, а централната структура, подобна на тръба, провъзгласява, че зимата почти е свършила, а ярката зора на пролетта идва!

Подобно на нарцисите, предвещаващи нов сезон, колко невероятно ще бъде, когато великият тръбен зов от небето отекне по целия свят.

Борбите, с които се сблъскваме в настоящето, не са краят на историята. Подобно на Христос, ние също ще бъдем „облечени в нетлението“ и ще получим славни възкресенски тела. Защото „смъртта е погълната от победата“.

Може би преживявате труден период в момента или радост, но надежда за днес, утре и вечността остава същата: „Той ни дава победата чрез нашия Господ Исус Христос“.

Започна Световното първенство по футбол. Множество мъже и младежи впериха поглед в екрана.

Тимотей се замисли:

– Какъв е паралела между футбола и Бога?

Брат му Младен, който обичаше да философства, веднага се включи:

– Погледни ролята на вратаря. Той защитава последната линия. Бдителен, зорък и добре позициониран, за да пази това, което има най-голямо значение.

– А в духовен смисъл? – попита Тимотей.

– Той е пазач, който различава, застъпва се и стои в пролома, – отговори Младен.

– Да, точно така, – възкликна Тимотей. – Както вратарят защитава смело целта, вярващите са призовани да пазят сърцата, семействата и общностите си чрез молитва и непоколебима вяра.

– Знаеш ли, – Младен се почеса по главата, – вратарят ми напомня, че защитата не е пасивна. Тя изисква бдителност, готовност и доверие в Този, Който наистина спасява.

Тимотей се усмихна:
– Вратарят не гони топката навсякъде. Той остава позициониран, прозорлив кога да се движи и кога да стои твърдо. По същия начин духовните стражари са призовани да различават сезоните, да се молят стратегически и да стоят твърдо в истината, знаейки, че победата в крайна сметка принадлежи на Господ.

Дядо Петко бе с неколцина в пенсионерския клуб.

– Разпетите петъци идват и си отиват, – каза старецът, – но жизненоважният въпрос остава: Как е душата ти?

– Прав си, – съгласи се Симо. – Трябва също така да попитаме: Кръстът все още ли ни подтиква към благодарност или се е превърнал в далечен исторически факт?

– Ако огънят на предаността е угаснал, днес е денят да помолите Отца да възстанови радостта от нашето спасение, – удари с ръка по масата Григор.

– Чакайте, – разтърси глава Манол. – има и такива, които не Го познават.

– Такива трябва да се задържат дълго време пред кръст, – отбеляза Христо, – докато осъзнаят, че това е демонстрация на Божията любов към всички хора.

– Те са още грешници и я получават, не след като са се очистили и не е нужно да я заслужават, – понамести се Захари на стола. – Бог ги приема в техния бунт и разруха.

– Добротата на петък се корени в неговата абсолютна необходимост, – обади се Митко, един от по-младите пенсионери.

– Да, Господ е добър в петък, но знаем, че е велик в неделя, защото е възкръснал от мъртвите, – намеси се Радка, която се грижеше за клуба.

– Да, но празнуваме жертвата, защото знаем победата, която е последвала, – усмихна се Никола.

– И все пак не бива да бързаме да подминаваме кръста, третирайки го просто като прелюдия към утрото на възкресението, – тежко въздъхна Стоян.

– Разпети петък е добър, защото Исус е добър, – констатира дядо Петко. – Той даде живота Си за всеки човек, за да може да ходи и да говори днес с нас като възкръснал Спасител.

„Като гледаме към Исуса, начинателя и усъвършенствателя на вярата, който, заради радостта, която Му предстоеше, изтърпя кръста, презря срама му, и седна отдясно на Божия престол“

Отборът се бореше за място в А група. Най-талантливият играч наруши споразуменията с отбора.

Треньорът Добромиров бе поставен пред дилема:

– Да го оставя да играе, за да се увеличат шансовете ни или да го накарам да седне на резервната скамейка и да отстоявам почтеност.

Родителите му го притискаха. Спортния директор очакваше да играе. Тежестта бе реална.

Добромиров се двоумеше:

– Ако кажех „да“ и го пуснех да играе, това означаваше да кажа „не“ на всичко, което учех тези момчета за характера.

Добромиров го остави на пейката.

Критиките дойдоха веднага.

От гневни родители, разочаровани фенове, спортния директор валяха обаждания:

– Теб не те е грижа за победата.

Въпреки всичко отборът победи и влязоха в така желаната А група.

Петър чу един евангелизатор да обяснява как се печелят не спасените за Божието царство. Това го заинтересува.

Петър приближи евагелизатора и му каза:

– Проповядвам по улиците повече от 20 години, но никога не съм довел никого до Христос. Какво трябва да добавя към посланието си, за да постигна резултати?

Евангелизаторът се усмихна и отговори:

– Любов.

Този отговор се отнася не само за разочарования уличен проповедник, но и за нас.

Послание без любов ни превръща в дрънкащи тенекии. Това е толкова досадно и непривлекателно.

Има хора, които гледат на изгубените като на „мишена“, а на новоповярвалите като на поредна победа или

успех.

Победата над изгубените за тях е свързана с по-добри дебати. Те смятат, че трябва да бъдат по-умни и остроумни спрямо своята „мишена“.

Така не работят нещата.

Любовта ни помага да виждаме изгубените така, както Исус ги вижда.

Любовта не е егоистична. Това означава да обичаш другите, да ги поставяш пред себе си.

Ако страхът от отхвърляне ни пречи да споделяме Евангелието, това означава, че обичаме себе си повече, отколкото обичаме изгубените.

Любовта рискува загубата на комфорт, удобство и сигурност заради Евангелието.

Вярвам, че любовта е най-важната част от евангелизацията.