Когато Атанас излезе от стаята на Бинка, в коридорите на болницата имаше много хора. Отец Захарий седеше в края на една от пейките. Атанас изобщо не му обърна внимание.

– Наско, – повика го Захарий.

Атанас се обърна, но не каза нищо.

– Как си? – попита свещеникът.

– Бинка умира.

– Трябва да имаш повече вяра, Наско. Това съвсем не е сигурно. Ела, да поговорим. Нека да се помолим заедно.

Наско избухна:

– По дяволите, сигурно се шегуваш! Моля се от дете, но до сега не съм получил отговор на нито една своя молитва. Търсил съм Бога, четях Словото Му като търсех отговор на много въпроси. И какво получих? Само измама и огорчение. А бедната ми съпруга, – Атанас се задава в сълзите си, – която вярва в Бога ……. до къде стигна?

– Докато хайманосваше, тя те чакаше. Ти разби живота ѝ, но тя остана с теб. ……. Кой знае какво намира в теб. – Свещеникът целия трепереше от гняв. –  Време е да престанеш да се държиш като егоист и да я подкрепиш. Тя има нужда от помощта ти, а не от твоето самосъжаление.

Ако не беше расото Атанас щеше да го зашлеви и да го тръшне в земята.

– Да се самосъжалявам ли? – изрева Атанас. – Единствено ми е жал за твоята безполезна вяра. Накъде си повел жена ми? Там няма надежда.

Отец Захарий за първи път бе толкова раздразнен и възмутен, но той знаеше, че не трябва да се подава на чувствата си.

Атанас бе една загубена овца, която Пастирят вика при себе си. Мъката и болката бяха смачкали и преобразили този човек. Страданието, скръбта и огорчението бяха свили гнездо в сърцето му и той не можеше да види и осъзнае Божията милост.

Какво можеше да се направи за Атанас? ……Свещеника седна на пейката и започна тихо да се моли.

Един пастир бил много горд и честолюбив. Той гледал винаги да се покаже и изисквал към себе си специално уважение и почест.

Веднъж тръгнал да посещава членовете на църквата си. Отишъл при една възрастна християнка. Когато го видяла, тя му казала:

– Заповядайте, влезте и седнете!

Пастирът очаквал многословен и възторжен прием. Обикновеното отношение на старата жена засегнало гордостта му и той важно казал:

– Нима не знаете, че аз съм пастир? Като служител Христов, дойдох да поговоря с вас. Аз се грижа за спасението на душа ви.

– Ако наистина сте служител на Исус Христос, тогава трябва да бъдете като Него кротък и смирен, – казала старицата.

Пастирът се сконфузил, разговорът съвсем не потръгнал и той си тръгнал. Грижейки се за душите на хората, той бе забравил своята, която бе дълбоко затънала в калта на егоизма, честолюбието и гордостта.

Любовта на човек към себе си, без любов към Бога, ближния, брат и враг, го обрича на вечна изолация.
Честолюбието е стремеж за добиване на по-високо о почетно положение, жажда за известност и слава.

Както ръждата разяжда желязото, така честолюбието съсипва сърцето на човека. Не е достоен за честта този, който я търси.

Гордостта е майка на пороците. Тя винаги е нещастна, а смирението е винаги благополучно и безопасно.
Пастирът е брат в Христа. Когато говори пред членовете на църквата, той е слуга на Бога. Там, където отсъства разбиране за братско равноправие и братолюбие, пастирът не може да избегне поражението.

Пастирът е призван да изявява Исус Христос.

Една сутрин баба Севда, майката на Таня, се обади по телефона:

– Идвайте веднага! Раздават дървата за огрев.

Докато дъщеря ѝ разбере за какво става дума, баба Севда „загърмя“ още по-силно по телефона:

– От Илчовата нива нататък ни дават три реда. Платих да ни ги отрежат, но ако не дойдете скоро, може някой да ги прибере …..

Поради дъжда и бурята Стоян и Таня не можаха да заминат на село. Не се мина много и гласът на баба Севда „трещеше“ по телефона:

– Какво чакате, някой да ги натовари и да си ги закара у тях ли? Ще останем без дърва, ако не дойдете. Хайде идвайте!

Бяха закъснели. Когато Таня и Стоян пристигнаха на мястото, дънерите и дебелите стволове ги нямаше….

Есента беше влажна и студена. Наоколо оголени дървета, буренясали градинки, а на някои места се виждаше неприбран царевичак. Наближаващата зима бе прогонила хората от полето.

Баба Севда бе окастрила останалите клони и ги бе натрупала на купчини. Когато видя Таня и Стоян побърза да ги осведоми:

– Уговорих се с бай Трифон да ги прекара. Всеки момент ще дойде.

След половин час той се зададе с каручката от към селото. Беше прекарал инфаркт, но още работеше, грижеше се за животните, постоянно бе в услуга на съседи и познати с каручката си. Да се чудиш от къде черпи сила този мъж, ами баба Севда?!

От далече се чуваше гласа му:

– Айде, Пено, дий!

Бай Трифон прекара каручката до купчините с дървата.

– Давайте да товарим.

Каручката бързо се напълни. Не остана неприбрана купчинка. Бай Трифон така намушкваше, притискаше и нареждаше дървата, че не остана празно място в каручката. У него кипеше младежка енергия. Като го погледне човек, едва ли би предположил, че преди три месеца е излязъл от болницата.

Каручката едва измина два три метра и затъна в калта на пътя. Веднага се притече на помощ пастирчето Никола, което минаваше с козите от там. Стоян и Таня забутаха каруцата, а бай Трифон се хвана за каната на предницата и подвикна:

– Дий Пено, … хайде, дий! – и сам забута колата.

Колелата се врязаха в калния коловоз, но каруцата не тръгна. Всички заедно отново напънаха. Заджапаха във локвите. Краката им затънаха до глезените……

– Хайде, Пено, – бай Трифон погали магарето си и продължи нежно да го уговаря. – Знам, че ти е тежко, но какво да правя, виж какъв е калпав пътя.

Магарето сякаш разбираше всичко. Изопна врат, предните му крака се подхлъзнаха и се подгънаха. Дишаше тежко и гледаше с тъжни очи стопанина си.

Бай Трифон даде малка почивка на магарето си. Това сякаш наля сила в него, при първия напън колелетата изскочиха от ямата и каручката продължи по пътя към селото.

Какво трансформира учениците на Христос в Негови смели проповедници?
Никакви изследвания на историците не могат да дадат отговор.
Тук е изявена тайната на Божия Дух, Който е бил изпратен от Исус за укрепване на зараждащата се Църква.
От момента, когато над учениците се разнесе тайнствения звук, подобен на шум от вятър и върху тях се появиха огнени езици, те станаха други хора.
Тези, които наскоро със страх бягаха от Гетсимания, започнаха да проповядват Евангелието в света.
Те няма да спрат пред никакви заплахи, истезания или затвор. След тях ще дойдат нови поколения. Против тях ще се вдигнат владетели и философи, чиновници и полиция.
Разпънати, изгорени, умиращи на арената разкъсани от зверове, горящи като факли за увеселение на преследващите ги, ще устоят в Духа.
Като мътни вълни ще нахлуят съблазните и изкушенията: мнимите християни, недостойните пастири, лъжеучителите и разколниците, но нищо няма да може да съкруши Църквата Христова.

През 1904 г.12-годишната Чугул, осиновена дъщеря на сибирския пастир Чет Челпанов, съобщила, че видяла цифри на бял кон и сметнала това животно за въплащение на легендарния Ойрот хан, пророк -управник на алтайския народ.
Тя казала, че Ойрот хан е бил изпратен от върховното божество на калмицкия народ Бурхан, за да създаде нова вяра, която ще върне древното величие на алтайците.
Бурханизъм или Ак Джанг – бяла вяра се явява съчетание от елементите на шаманизма, християнството и будизма В тази вяра има много строги правила.
Последователите трябвало да се откажат от всички вещи, свързани с Русия, да прекратят контактите с руснаците и кръщението на алтайците, да прекратят шаманските практики и да носят дрехи само в синьо и жълто.
Популярността на религията започнала да намалява през 1930 г. и скоро се превърнала в градска леггенда.