Животът бе стиснал здраво в клещите си Тодор. Притискаха го срокове в работата му. Програмата му бе изключително натоварена.

И здравето му от всичко това започна да се влошава. Световните събития и тези в страната предизвикваха само разочарования.

На всичко отгоре Тодор не издържаше на моралните изкушения и се проваляше. Децата му водеха разюзден живот.

И като капак на всичко почина баща му, който бе негова опора, вдъхновение и подкрепа в трудни моменти.

Това бяха непосилни времена за Тодор.

Той крачеше нервно из стаята си, разрошвайки с ръце косите си.

– Какво да правя? Как да се измъкна от тази дълбока яма.

Баща му в такива моменти казваше:

– Подобно на топлината и парата на тенджера под налягане, използвани за омекване на храната, горещината в трудни времена и налягането на греха могат да бъдат инструменти на Господа, за да разнежи сърцата ни, вместо да ги закоравява. За това Го хвалим, именно за Неговата любов и грижа към нас и не се страхуваме да Му се доверим.

– Бях забравил тези му думи, – тъжно се усмихна Тодор. – Трябва да започна да се покланям и хваля Бога, особена сега, в тези часове и дни, когато съм тъжен и отчаян.

И той запя. Сърцето му се успокой и в душата му настъпи мир.

Божият начин да се свърже с нас е чрез благодат и любов. Каква утеха е това за едно претоварено сърце.

С натежала душа ние ​​следваме Духа, Който ни води към Скалата за убежище, Исус Христос.

Топлото януарско време изненада всички.

Пчеларят Тотьо се шегуваше:пчели

– Пчелите са излезли много рано. Ще ядем мед от кокичета.

– Дали не са били гладни, та толкова рано са се раздвижили, – подкачи го Дончо, който нищо не разбираше от пчеларство.

– Не гладът, а времето ги подмами, – реагира веднага Тотьо.

Бай Стефан се почеса по главата и рече:

– Има един друг глад, които засяга всички, независимо дали живеят в Президентският дом или в приют, дали са секс символи, нови звезди или майки, които си стоят у дома.

– Какъв е този глад? – попита заинтересовано Ганчо.

– Където и да сме, колкото и много да имаме, – усмихна се Стефан, – ние жадуваме за нещо по-богато, по-дълбоко, по-красиво, по-вкусно, по-бързо – нещо, което засища.

– Е, казвай де! За какво говориш? Все със твоите загадки, – нетърпеливо размаха ръка Ганчо.

Бай Стефан бе мъдър човек. Той не бързаше да отговори, защото искаше да накара хората да се позамислят. Виждайки любопитните погледи отправени към него, започна да обяснява:

– Някои признават този глад и се стремят да го задоволят по социално приемливи начини: образование, кариера, семейство, приятели или обществена служба. Други се отчайват и ядосват. Те се опитват да задоволят глада си с безразборни връзки, злоупотреба с наркотици и алкохол и дори с, насилие.

Всички мълчаха в очакване. Никой не се досещаше, какъв ще да е този глад?!

Бай Стефан ги огледа и каза тържествено:

– Това е гладът на душата. Ние всички имаме една и съща нужда – Бог.

– А как да го намерим? – с насмешка попита Радой.

– Най- лесния начин е като Му се отдадеш, – отговори Стефан. – Опитай!

– Не е много лесно, – измърмори Манчо.

– Така само изглежда, – усмихна се Стефан. – В противен случай ще останете в робството на греха и ще се подавате лесно на изкушенията.

Повечето повдигнаха рамене, а останалите махнаха с ръка.

– Бай Стефан само това си знае, – Засмя се Евгени. – За него няма друго освен Бог.

Дали защото осъдиха стареца и не се съгласи със него, не знам, но тъмен облак засенчи слънцето, което до преди малко грееше приветливо.

Огънят догаряше. Последните му искри леко пламваха за миг и изчезваха.

Симеон и Огнян вече усещаха студа около себе си.

– Когато огънят на Духа трепти, какво трябва да направим? – попита Симеон.

– Отговорът е свързах със значението на църквата, – отговори Огнян.

– Не разбирам. Какво имаш предвид? – повдигна учудено рамене Симеон.

– Църквата не е идеална, но въпреки това тя е огънят, който Бог използва, за да ни поддържа запалени. В случая огънят играе защитна роля, – поясни Огнян.

– Как не се сетих? – възкликна Симеон. – В Словото пише да не пренебрегваме общенията, с които се насърчаваме едни други.

– Знаеш ли, че пастирите на изток обграждат кошарите си с огнена стена? Така дивите зверове са изолирани, а овцете са в безопасност, – допълни Огнян.

– Интересно, не знаех за това, – поклати глава Симеон.

– Освен това огънят на Духа ни отклонява от изкушенията. Бог ни обича, за това не ни остава без защита, – наблегна Огнян.

– Трябва да сме много благодарни за помощта Му, – плесна с ръце Симеон.

– Той пречиства, усъвършенства и защитава. Никой не може да направи повече от Него, – направи нещо като заключение Огнян.

След което двамата се изправиха и продължиха напред по пътя.

Валеше изобилно. Вече трети ден без да спира. До скоро жегата ни изгаряше, а сега дъждът ни идваше прекалено.

Павел стоеше в стаята, гледаше как се стичат струите вода по прозореца и поучаваше сина си:

– Характерът ти се определя от мислите ти.

– Какво имаш предвид? – попита Миро.

– Ако се съсредоточиш върху нещата, които носят добро за теб и семейството ти, ще изживееш низ от победи, но ако се разсейваш от изкушенията на този век, ще си създадеш много проблеми.

– Вярно е, – съгласи се Миро. – Много често позволявам на смущаващото ежедневие да завладее мислите ми и зрението ми се замъглява.

– Необходима е вяра и различен фокус, – наблегна бащата. – Когато насочим погледа си върху разочарованията на днешния ден и несигурността на утрешния, губим мира в настоящия. Съсредоточим ли се върху възможностите, а не това, което ни спъва, притесненията престават да имат власт над нас.

– Е, да … Бог ни е създал по свой образ и иска да имаме радост и изобилие….. , – каза съвсем тихо Миро.

– Но Господ няма да ни натрапи насила радостта, трябва да я пожелаем, – усмихна се Павел. – Освен това Той е много по-силен от предизвикателствата, пред които се изправяме.

Павел закрачи из стаята. Спря се и продължи мисълта си:

– По-добре е да се съсредоточим върху Неговия план за нашия живот.

Само човекът, който следва заповедта на Исус без съпротива, оставя игото му да лежи върху Него, бремето му става леко и под нежния Му натиск получава силата да устои по правилния начин на предизвикателствата.

Концертът бе свършил и хората се разотиваха. Ицо бе недоволен и раздразнен. Мони бе кисел и намръщен, готов всеки момент да избухне.

– Защо дяволът трябва да има най-добрата музика? – ядовито попита Мони.

– Нима тези хора разбират от музика? – попита Ицо.

– Те не проумяват как съчетанието на тоновете може да повлияе на всеки един от нас, – тръсна глава Мони.

– Според Мартин Лютер музиката е една от най-големите дарби, които Бог ни е дал. Тя е Божествена, затова сатана е неин враг. Чрез нея преодоляваме много страшни изкушения, – отбеляза Ицо.

– Августин също осъзнава духовното значение на музиката. Той казва, че тези, които пеят, се молят два пъти, – допълни Мони.

– Но осъзнаваме ли силата на музиката при променящите се социални нагласи и влиянието на различните култури? – попита Ицо.

– Музиката може да формира сърцата и умовете на едно цяло поколение, – подчерта Мони.

– Ако фолк и рок музиката могат да повлияят силно на света, християнската музика не може ли да направи много повече?! – възкликна Ицо.

– Ако хеви метъл и хип-хоп могат пленяват масите, защо християнските песни и текстове не правят същото, даже и повече?! – подскочи Мони.

– Защо не можем да пишем мелодии, които звучат в главите на хората, думи, които остават в сърцата им и песни, които променят умовете им? – извика с болка Ицо.

– Някои песни могат да носят по-широко послание, например да призовават за любов и доброта, – предложи като вариант Мони.

– Други могат да разобличават човешкия грях или ясно да проповядват за Исус, – допълни Ицо.

– Така или иначе, музиката ни трябва да излезе извън стените на църковните ни сгради и да влезе в мобилни телефони, цифрови потоци, телевизори, таблети и лаптопи на обществото, – каза Мони.

– Защо да бъдем изолирани в християнско гето? – недоволно поклати глава Ицо.

– Нека да използваме изключителната сила на музиката заложена от Бога в нас, за да докосваме изгубените, да призоваваме към промяна, да учим на Божествените истини и променяме света, – очите на Мони засияха с особен блясък.

Двамата младежи се бяха вече успокоили и всеки от тях бе решил в себе си какво трябва да направи с музиката, която твори, интерпретира или пее.