Слънцето немилостиво напичаше. Добре, че имаше лек ветрец, който разхлаждаше и полюшваше леко клоните и стръкчетата на избуялата от дъждовете растителност.
Моника бе хванала ръката на майка си и подскачаше ентусиазирано край нея. Днес двете бяха излезли на разходка.
– Мамо, – извика Моника, която се бе навела над няколко красиви и дребнички цветчета, – колко са прекрасни, а нямат никакъв аромат.
– „Събуди се, северни ветре и дойди южни. Повей в градината ми, за да потекат ароматите ѝ“, – прошепна майка ѝ.
– Какво е това? – ококори любопитно очи Моника.
– Това е една малка молитва от Библията, – усмихна се майка ѝ. – А ти разбираш ли какво казва тя?
Моника поклати отрицателно глава.
– Корена ѝ се крие в това, че чудните аромати могат да бъдат скрити в растенията, подобно на даровете на Божията благодат, които не се употребяват и са слаборазвити в сърцето на християнина.
– А в тези цветчета има ли скрит аромат? – Моника посочи с ръка цветята, над които преди малко се бе надвесила.
– Има много растения около, които не се усеща аромат. Ето вятърът духа и над репея и над другите цветя, но само едно от тях издава приятно благоухание.
– Защо? – Моника напрегнато погледна майка си.
– Понякога Бог дава на децата си тежки изпитания, за да могат в тях да се развият дарбите на Неговата благодат. Ето факелът гори по-ярко, когато вятърът раздухва пламъкът му.
– А как е при растенията?
– Знаеш ли, че хвойната издава най-приятна миризма, когато я хвърлят в огън? Така и най-добрите качества на християнина се проявяват под напора на северния вятър на страданията и несгодите.
Моника се замисли над думите на майка си. Всичко това бе ново за нея.
Малко след това тя погледна майка си и попита:
– А кога ние ще издаваме най-чудесния аромат?
– Съкрушените сърца най-често излъчват най-приятното за Бога благоухание.
