В гората бе определен участък, в който трябваше да се изсекат дърветата. Бе наета една бригада, която трябваше да извърши това.

Когато работата приключи, дойдоха да извозят отсечените дървета.

Едно огромно дърво с много клони не бе отсечено. Под неговата сянка можеха да застанат хиляди човека.

– Защо сте пощадили това дърво? – попита един от шофьорите.

– Това дърво е напълно безполезно, – каза един от дървосекачите. – От него нищо не можеш да направиш.

– Как не можеш? Я виж колко много клони има, – обади се друг от превозвачите.

– Да, но нито един от тях не е прав, – поясни същият мъж.

– Нали е дърво? Поне за огрев ще стане, – поинтересува се първият шофьор.

– Дума да не става, – махна с ръка един възрастен мъж между секачите, – ако го запалиш, димът му вреди на очите.

– И какво накрая излиза? – засмяха се няколко души.

А възрастния мъж поглади бялата си брада и каза:

– Ако сте полезни, ще ви отсекат и от вас ще направят мебели. Красиви ли сте, ще станете продукт и ще ви продадат в магазина …

– А тези който са напълно безполезни? – прекъсна го един млад шофьор.

– Тогава ще пораснете, – продължи старецът, – ще станете огромни, но хиляди хора ще намират сянка под вас.

Една сутрин баба Севда, майката на Таня, се обади по телефона:

– Идвайте веднага! Раздават дървата за огрев.

Докато дъщеря ѝ разбере за какво става дума, баба Севда „загърмя“ още по-силно по телефона:

– От Илчовата нива нататък ни дават три реда. Платих да ни ги отрежат, но ако не дойдете скоро, може някой да ги прибере …..

Поради дъжда и бурята Стоян и Таня не можаха да заминат на село. Не се мина много и гласът на баба Севда „трещеше“ по телефона:

– Какво чакате, някой да ги натовари и да си ги закара у тях ли? Ще останем без дърва, ако не дойдете. Хайде идвайте!

Бяха закъснели. Когато Таня и Стоян пристигнаха на мястото, дънерите и дебелите стволове ги нямаше….

Есента беше влажна и студена. Наоколо оголени дървета, буренясали градинки, а на някои места се виждаше неприбран царевичак. Наближаващата зима бе прогонила хората от полето.

Баба Севда бе окастрила останалите клони и ги бе натрупала на купчини. Когато видя Таня и Стоян побърза да ги осведоми:

– Уговорих се с бай Трифон да ги прекара. Всеки момент ще дойде.

След половин час той се зададе с каручката от към селото. Беше прекарал инфаркт, но още работеше, грижеше се за животните, постоянно бе в услуга на съседи и познати с каручката си. Да се чудиш от къде черпи сила този мъж, ами баба Севда?!

От далече се чуваше гласа му:

– Айде, Пено, дий!

Бай Трифон прекара каручката до купчините с дървата.

– Давайте да товарим.

Каручката бързо се напълни. Не остана неприбрана купчинка. Бай Трифон така намушкваше, притискаше и нареждаше дървата, че не остана празно място в каручката. У него кипеше младежка енергия. Като го погледне човек, едва ли би предположил, че преди три месеца е излязъл от болницата.

Каручката едва измина два три метра и затъна в калта на пътя. Веднага се притече на помощ пастирчето Никола, което минаваше с козите от там. Стоян и Таня забутаха каруцата, а бай Трифон се хвана за каната на предницата и подвикна:

– Дий Пено, … хайде, дий! – и сам забута колата.

Колелата се врязаха в калния коловоз, но каруцата не тръгна. Всички заедно отново напънаха. Заджапаха във локвите. Краката им затънаха до глезените……

– Хайде, Пено, – бай Трифон погали магарето си и продължи нежно да го уговаря. – Знам, че ти е тежко, но какво да правя, виж какъв е калпав пътя.

Магарето сякаш разбираше всичко. Изопна врат, предните му крака се подхлъзнаха и се подгънаха. Дишаше тежко и гледаше с тъжни очи стопанина си.

Бай Трифон даде малка почивка на магарето си. Това сякаш наля сила в него, при първия напън колелетата изскочиха от ямата и каручката продължи по пътя към селото.