Симо бе раздразнен:

– Как човешките ритуали могат да бъдат опасни заместители на Христос?

Брат му Петър го подкрепи:

– Ето ти пример. В Санта Фе, Ню Мексико, хиляди хора се събират всяка година, за да изгорят петнадесетфутово извисяващо се чучело, пълно с техните тревоги, сметки и съжаления.

– Това някаква лудост ли е? – попита озадачен Симо.

– Тълпата вика:“Изгорете го!“, надявайки се, че пламъците ще погълнат тревогите и проблемите им и ще рестартират живота им, – допълни Петър.

Симо поклати глава:

– Ритуалът отразява дълбок човешки копнеж да се очисти от страх, срам и провал. Той е драматичен. Но е и безсилен.

Петър леко се усмихна:

– Огънят може да унищожи хартията, но не и вината. Може да погълне дървото, но не и срама.

Не трябваше да заменят Исус с празни заместители, защото Христос е видимият „образ на невидимия Бог“. Той е върховен над творението, напълно Бог в човешка плът и победител над „всяка сила и власт“.

Поради Неговата смърт и възкресение, ние сме „вкоренени и съградени в Него“ и напълно живи и простени от Него.

Човешките ритуали и културни церемонии могат да хипнотизират тълпата, но само Исус може да отмени дълга на греха и да разчупи хватката му завинаги.

Вместо да се подчиняваме на бремето свързано с ритуали и традиции, нека го предадем на Христос. Само Той ни освобождава от плен и ни изпълва с надежда.

Симеон бавно обясняваше:

– За да се закали стоманата и другите метали се поставят на интензивна топлина, където се пречистват и укрепват. Топлината навлиза в метала, а примесите излизат на повърхността и се отстраняват.

– Да, но твърдостта на метала под действието на огъня намалява, – възрази Живко.

– Но гъвкавостта му под налягане или пластичност се увеличава, което води до повишаване на общата здравина и гъвкавост, – поясни Симеон.

Ръководителят на групата Дамян каза:

– Има моменти в живота ни, когато преминаваме през пожари и натиск, които са всичко друго, но не и удобни. Независимо дали става въпрос за физическо заболяване, финансови затруднения, свързани предизвикателства или духовна сухота, тези времена тестват самото ядро на нашата личност. Огънят изважда на повърхността примесите, но всеки от нас трябва да избере да ги премахне от живота си.

– Пламъкът разрушава собствената ни твърдост, но има сила в това да се научим да бъдем гъвкави, – добави Захари.

– Въпреки че тези „огньове“ не са желани, когато подчиняваме живота си на волята на Светия Дух, те започват да излагат нечистотиите в нашия живот, да намаляват нашата „твърдост“ и да ни дават сила и гъвкавост за целта, която Бог има за нашия живот, – обобщи Дамян.

Когато Сава слезе от лодката на индонезийския остров, той усети духовния мрак на това място. Тамошният народ практикуваше комбинация от магьосничество и ислям.

Сава скоро бе завършил библейско училище и бе готов за работата, към която Бог го бе призовал, да достигне тези островни хора за Христос.

Сава проповядваше смело:

– Обърнете се към Христос. Изгорете идолите си и мощите от стария си живот.

Един мюсюлманин изгори идола си, в който имаше свитък от Корана.

Когато радикалните мюсюлмани чуха за опожаряването на Корана, те докладваха за Сава на служители на района.

Той бе арестуван.

Биха го жестоко и Сава изпадна в кома.

Скоро след това той умря от раните си, но смъртта не сложи край на служението му.

Когато историята му бе разказана в родното му село, един мюсюлманин прие Христос като свой Спасител.

Петдесет и трима селяни взеха решение да завършат библейско училище. Седем от тях поискаха да бъдат изпратени като мисионери в село, където Сава бе умъртвен.

Надявайки се да потушат евангелския огън, селските служители отнеха живота на Сава, но дори в разгара на насилието Божията ръка работеше.

Днес пламъците на Евангелието горят ярко в това село.

„Остави светлината включена.“

Това е, което всички, които следват Христос, трябва да се стремят да направят, когато загърбят този свят.

Един отдаден християнин оставя светлината включена за един свят, който се губи в тъмнина.

Това се нарича оставане на наследство.

Често чуваме за известни хора, които оставят след себе си наследство в киното, спорта или някаква друга публична арена, докато животът на много християнски светци угасва в анонимност, верните им светлини все още горят ярко по целия свят.

Тяхното наследство от вяра, почтеност, надежда и любов не може да бъде заличено от смъртта им.

Всъщност смъртта може дори да увеличи пламъка, защото такова наследство често е доброволно имитирано от тези, които остават.

Тодор крачеше в пустинята. Скоро денят щеше да приключи и щеше да стане хладно. Нужен му бе огън.

Той пречиства водата, а топлината и светлината дават комфорт, и възстановяват увереността в човека.

– От тези предимства на огъня се нуждая и в духовния си живот, – каза си Тодор. – Сезоните на дивата природа ни правят уязвими към негативните нагласи. Скръбта, гневът и разочарованието могат да ме заслепят за надеждата за Божията вярност. Божият огън поглъща тези опасности.

Тодор се усмихваше в хода на разсъжденията си.

– Какво представлява Божият „огън“ в личната пустиня? – запита се той.

Замисли се и бързо намери отговора:

– Това е не друго, а страстното и жертвоготовно поклонение ….. Цялостното, поклонение държи погледа ми върху красотата и истината на Исус Христос в трудни времена. Това поддържа сърцето ми пламтящо от любов и обожание. Това е огънят, който пази скръбта, гнева и разочарованието далеч от сърцето ми.

Бог ни е дал Светия Дух, кръщавани в Него по благодат.

Духът на поклонение идва от Бога като дар.

Нашата работа е да поддържаме този огън горящ.

Тихомир сякаш държеше тенджера с гняв на слаб огън.

– Е, повечето хора са така, – каза си той.

Погледна към краката си.

Те бяха мокри, напоени с благодат. Исус бе измил краката му и най-мръсните части от живота му.

– Да приемеш благодат, – тръсна глава Тихомир, – е все едно да дадеш обет да я споделиш. Не одобрявам делата на този, който е съгрешил против мен, но му прощавам, защото Исус на мен е простил. Благодатта вижда болката ми, но отказва да ѝ позволи да отрови сърцето ми.

Тихомир се усмихна и добави:

– Където няма благодат, изобилва горчивината, а където расте, расте прошката. За това стъпвам в лигена и нека Божите ръце измият всичко мръсно от живота ми.

– А след това? – сякаш някой му проговори.

Тихомир се замисли.

– Аха, – той бе открил отговора за себе си, – трябва да измия краката на някой друг. Нека благодатта започне и продължи с мен.