Когато Сава слезе от лодката на индонезийския остров, той усети духовния мрак на това място. Тамошният народ практикуваше комбинация от магьосничество и ислям.

Сава скоро бе завършил библейско училище и бе готов за работата, към която Бог го бе призовал, да достигне тези островни хора за Христос.

Сава проповядваше смело:

– Обърнете се към Христос. Изгорете идолите си и мощите от стария си живот.

Един мюсюлманин изгори идола си, в който имаше свитък от Корана.

Когато радикалните мюсюлмани чуха за опожаряването на Корана, те докладваха за Сава на служители на района.

Той бе арестуван.

Биха го жестоко и Сава изпадна в кома.

Скоро след това той умря от раните си, но смъртта не сложи край на служението му.

Когато историята му бе разказана в родното му село, един мюсюлманин прие Христос като свой Спасител.

Петдесет и трима селяни взеха решение да завършат библейско училище. Седем от тях поискаха да бъдат изпратени като мисионери в село, където Сава бе умъртвен.

Надявайки се да потушат евангелския огън, селските служители отнеха живота на Сава, но дори в разгара на насилието Божията ръка работеше.

Днес пламъците на Евангелието горят ярко в това село.

„Остави светлината включена.“

Това е, което всички, които следват Христос, трябва да се стремят да направят, когато загърбят този свят.

Един отдаден християнин оставя светлината включена за един свят, който се губи в тъмнина.

Това се нарича оставане на наследство.

Често чуваме за известни хора, които оставят след себе си наследство в киното, спорта или някаква друга публична арена, докато животът на много християнски светци угасва в анонимност, верните им светлини все още горят ярко по целия свят.

Тяхното наследство от вяра, почтеност, надежда и любов не може да бъде заличено от смъртта им.

Всъщност смъртта може дори да увеличи пламъка, защото такова наследство често е доброволно имитирано от тези, които остават.

Тодор крачеше в пустинята. Скоро денят щеше да приключи и щеше да стане хладно. Нужен му бе огън.

Той пречиства водата, а топлината и светлината дават комфорт, и възстановяват увереността в човека.

– От тези предимства на огъня се нуждая и в духовния си живот, – каза си Тодор. – Сезоните на дивата природа ни правят уязвими към негативните нагласи. Скръбта, гневът и разочарованието могат да ме заслепят за надеждата за Божията вярност. Божият огън поглъща тези опасности.

Тодор се усмихваше в хода на разсъжденията си.

– Какво представлява Божият „огън“ в личната пустиня? – запита се той.

Замисли се и бързо намери отговора:

– Това е не друго, а страстното и жертвоготовно поклонение ….. Цялостното, поклонение държи погледа ми върху красотата и истината на Исус Христос в трудни времена. Това поддържа сърцето ми пламтящо от любов и обожание. Това е огънят, който пази скръбта, гнева и разочарованието далеч от сърцето ми.

Бог ни е дал Светия Дух, кръщавани в Него по благодат.

Духът на поклонение идва от Бога като дар.

Нашата работа е да поддържаме този огън горящ.

Тихомир сякаш държеше тенджера с гняв на слаб огън.

– Е, повечето хора са така, – каза си той.

Погледна към краката си.

Те бяха мокри, напоени с благодат. Исус бе измил краката му и най-мръсните части от живота му.

– Да приемеш благодат, – тръсна глава Тихомир, – е все едно да дадеш обет да я споделиш. Не одобрявам делата на този, който е съгрешил против мен, но му прощавам, защото Исус на мен е простил. Благодатта вижда болката ми, но отказва да ѝ позволи да отрови сърцето ми.

Тихомир се усмихна и добави:

– Където няма благодат, изобилва горчивината, а където расте, расте прошката. За това стъпвам в лигена и нека Божите ръце измият всичко мръсно от живота ми.

– А след това? – сякаш някой му проговори.

Тихомир се замисли.

– Аха, – той бе открил отговора за себе си, – трябва да измия краката на някой друг. Нека благодатта започне и продължи с мен.

Дядо Петко бе с неколцина в пенсионерския клуб.

– Разпетите петъци идват и си отиват, – каза старецът, – но жизненоважният въпрос остава: Как е душата ти?

– Прав си, – съгласи се Симо. – Трябва също така да попитаме: Кръстът все още ли ни подтиква към благодарност или се е превърнал в далечен исторически факт?

– Ако огънят на предаността е угаснал, днес е денят да помолите Отца да възстанови радостта от нашето спасение, – удари с ръка по масата Григор.

– Чакайте, – разтърси глава Манол. – има и такива, които не Го познават.

– Такива трябва да се задържат дълго време пред кръст, – отбеляза Христо, – докато осъзнаят, че това е демонстрация на Божията любов към всички хора.

– Те са още грешници и я получават, не след като са се очистили и не е нужно да я заслужават, – понамести се Захари на стола. – Бог ги приема в техния бунт и разруха.

– Добротата на петък се корени в неговата абсолютна необходимост, – обади се Митко, един от по-младите пенсионери.

– Да, Господ е добър в петък, но знаем, че е велик в неделя, защото е възкръснал от мъртвите, – намеси се Радка, която се грижеше за клуба.

– Да, но празнуваме жертвата, защото знаем победата, която е последвала, – усмихна се Никола.

– И все пак не бива да бързаме да подминаваме кръста, третирайки го просто като прелюдия към утрото на възкресението, – тежко въздъхна Стоян.

– Разпети петък е добър, защото Исус е добър, – констатира дядо Петко. – Той даде живота Си за всеки човек, за да може да ходи и да говори днес с нас като възкръснал Спасител.

„Като гледаме към Исуса, начинателя и усъвършенствателя на вярата, който, заради радостта, която Му предстоеше, изтърпя кръста, презря срама му, и седна отдясно на Божия престол“

Мишо мърмореше:

– Мразя къмпингуването.

– Защо? – попита го Асен.

– Не харесвам вятърът и дъждът да блъскат по веещия се брезент. Веднъж преживях дълга, безсънна нощ заради дъжда, който постоянно блъскаше по люлеещата се палатка.

– На мен ми харесва с палатка, защото където искам отивам, – сподели Асен. – Готвя си на огън. Гледам звездите.

– Да, но все някога палатката се износва, губи водоустойчивостта си и трябва да се подменя, – отбеляза Мишо.

– Какво толкова? – засмя се Асен. – Купуваш си нова.

Подобно на палатките за къмпинг, нашите земни тела трябва да издържат на сурови и понякога екстремни условия. И се изтощаваме.

Ние копнеем с нетърпение „да се облечем в небесното си жилище“, нашите обновени, славни тела. Това вечно жилище, което няма да се износи, защото е „неръкотворно построено“.

Независимо дали стенем или се наслаждаваме на живота , дали нашата „шатрата“ устоява на бури или бързо се износва, нека уповаваме, че един ден ще бъдем „у дома при Господа“. Тогава „смъртното“ ще бъде „погълнато от живота“!