Светльо сподели с приятеля си Симеон:

– Мислех, че не излекуваната болка просто изчезва с времето.

– О, де да беше така, – усмихна се тъжно Симеон. – Тя просто се пренася. Появява се отново в следващия сезон с различно лице, но със същата тежест.

– И аз съм забелязал, че когато вляза в нова връзка с надежда за ново начало, проектирам старите рани на нови хора, – с болка констатира Светльо.

– Така е, – съгласи се Симеон. – Миналите ни разочарования оформят настоящите ни реакции, а непреодоляната болка се превръща в леща, през която всичко се интерпретира.

– Какво може да се направи в такива случаи? – попита Светльо.

– Виж, – прехапа устни Симеон, – Бог е наясно с този модел. За това Той не пренебрегва разбитите сърца. Лекува и грижовно превързва раните ни.

– Знам, че ни изцелява, – отбеляза Светльо.

– Забележи, – наблегна Симеон, – изцелението не е прибързано, насилствено или повърхностно. То е умишлено и лично.

– Мога до някъде да се съглася, – Светльо поклати глава, – че изцелението е акт на послушание и мъдрост.

– Исус „превързва съкрушените сърца“ и извайва красота от пепелта, – допълни Симеон. – Бог не ни създава нови връзки и не ни поставя спешни задачи, преди да се погрижи за сърцата ни.

– А когато се забавя? – попита Светльо.

– Това е доказателство за подготовка, на която сме подложени, – отговори Симеон. – Това, което усещаш като тишина, може да се окаже процес на възстановяване.

– С течение на времето неизпълнените желания могат да създадат тиха скръб, с която се научаваме да живеем, вместо да се лекуваме от нея, – въздъхна дълбоко Светльо.

– Бог те кани, да донесеш тази болка при Него. Изцелението започва, когато осъзнаеш къде си наранен. Бог лекува това, което носим в Неговата светлина.

– Може би трябва да занеса всяка болка, разочарование и рана пред Господа, – започна да изрежда Светльо. – И да Го помоля да изцели сърцето ми, да възстанови надеждата ми и да ме подготви за това, което ми предстои.

– Довери Му се в процеса на изцеление и няма да съжаляваш, – подкрепи го Симеон.

Един ден Ивайло се възправи срещу баща си и му каза:

– Тате, писма ни да копая, ора, жъна по твоите многобройни ниви. Дай ми каквото ми се пада като един от твоите наследници и ме пусни да си диря другаде късмета. Батко ако иска, да остане и да робува. Аз сега искам да живея.

Сърцето на бащата трепна.

„Той не осъзнава какво прави, – помисли си бащата, – но що така иска, нека върви“.

Старецът отброи дела, който се падаше на Ивайло.

Подаде му парите и добави:

– Ако някога решиш да се върнеш, ела си. Ще те чакам.

Самодоволна усмивка се разля по лицето на малкия син:

– Никога! Чу ли?

И замина.

Големият град замая главата на Ивайло. Той вече не броеше какво даваше и колко му вземаха.

Една сутрин нашият герой се събуди в голяма локва с кал, която се бе образувала през нощта от проливния дъжд.

Ивайло тръсна глава и бръкна в джобовете си. Там нямаше нищо.

– Е, все ще изкарам някъде нещо, – започна да се успокоява той.

Да, но не бе така лесно да изкара някъде малко пари.

Хубавиците, които го примамваха, когато дойде за първи път тук, сега като видеха празните му джобове го гонеха.

Голям глад бе обхванал страната и Ивайло започна да гладува.

Все пак успя да получи работа.

Един гражданин го изпрати на нивата си да храни свинете му. Той копнееше да напълни стомаха си със шушулките, които ядяха свинете, но …..

Никой не му даде нищо.

Кризата на Ивайло не започна с глада, а с неуместното доверие.

Когато парите свършиха и животът стана тежък, той не се върна у дома.

Вместо това удвои силите си.

Беше се привързал към гражданите на тази страна. Система, която нямаше задължение да се грижи за него.

Това е цената на самоувереността.

Усилието без Бог обещава независимост, но води до изолация.

Храненето на свинете не е унизителен труд, това бе просто неподходяща идентичност.

Ивайло живееше като слуга в земя, която никога не можеше да го задоволи.

Така става, когато Бог стане незадължителен.

Изтощаваме се, опитвайки се да поправим това, което само благодатта може да оформи.

Стараем се по-усърдно, вместо да се предадем по-рано в Божите ръце.

Гладът на Ивайло разкри нуждата му от милост.

Новото начало не идва от преместване на нови места и по-умни стратегии, то идва от смиреното завръщане в дома на Отца.

Двама приятели Стефан и Атанас пътуваха през проход високо в планината.

Натъкнаха се на тяло лежащо в снега. В него имаше още живот.

– Да помогнем на този човек, – предложи Стефан.

– Ще загубим живота си, ако се натоварим с него, – смръщи вежди Атанас.

– Не можем да оставим човека да умре в снега, – състрадание се изписа на лицето на Стефан.

– Аз тръгвам. Както искаш така направи. Щом желаеш влачи го, но с него и ти ще умреш.

Двамата се сбогуваха.

Стефан вдигна замръзналия на гърба си. Едва го носеше, но не се отказа.

Постепенно топлината на Стефан, която се увеличаваше с напрягането му, затопли измръзналия човек. И той се съживи.

Скоро двамата вървяха един до друг.

Настигайки Атанас, го намериха мъртъв, замръзнал от студ.

Никола бе притворил очи. Здраво бе стиснал зъби. Тялото му бе напрегнато.
Той се страхуваше, а гласът му звучеше отчаяно:

– Какво още може да ми донесе утрешния ден.

Имаше чувство, че стои на ръба на дълбока тъмна бездна.

Беше безпомощен и отчаян.

Събитията свързани с хората, които обичаше, бяха извън неговия контрол. С нищо не можеше да им помогне.

Така го завари приятелят му Асен. Той напълно го разбираше, защото бе преминал през всичко това.

Сега знаеше, кой може да помогне на приятелят му.

За това каза:

– Кольо, Божията план за бъдещето може да те изпълни с надежда още сега.

Никола повдигна глава и изгледа приятеля си с помътнели очи.

Асен го потупа по рамото и добави:

– Ти и аз можем да гледаме напред с надежда, защото имаме благословената увереност за Небето, Дома на нашия Отец.

Лека усмивка се разля по лицето на Никола.

Асен го прегърна.

Никола се разплака, а в сърцето му се бе пробудила надеждата за настоящето и бъдещето.

Марин с група приятели се бяха събрали в една беседка. Тъй като времето бе хубаво, те дълго беседваха.

– Време, което прекарваме тук на земята, е от първостепенно значение, – отбеляза Кирил.

– Никой от нас не можем да си върне дните, прекарани в лекомислено преследване на нещата от света, – забеляза Недялко. – Няма да можем да си върнем времето, прекарано извън Божите намерения, да получаваме и даваме любов.

– Времето ни тук е твърде ограничено и твърде важно, за да го изразходваме в тъга, болка, стрес, грях и светски стремежи, – съгласи се Минчо.

Светослав гордо изтъкна:

– Ако искаме да се възползваме максимално от този живот, трябва да се научим да фокусираме времето си върху общението ни с Бога.

– Да наблюдаваме как прекарваме времето си е един от най-добрите начини да оценим състоянието на сърцата си, – изтъкна Борис.

Петьо махна с ръка:

– Ако прекарваме цялото си време в работа и мислене за нещата от света, тогава все още не сме достигнали до пълното откровение за Божите цели за нас.

– А ако прекарваме по-голямата част от времето си просто в преживяване на дните си, опитвайки се да намерим щастие, вместо да търсим лицето на нашия небесен Баща, за да получим превъзходна радост, тогава все още не сме предали изцяло живота си на нашия Цар, – подчерта Стефан.

Калин поклати глава:

– Времето е изцяло наше и ние можем да правим с него каквото поискаме.

Жельо се намръщи:

– Точно сега трябва да решим, да използваме времето си по-най-добрия начин според Божите намерения. Днес е необходимо да спрем да губим ценни минути за мимолетни и преходни неща. Нужно е да инвестираме във вечните и плодоносни цели на нашия Баща.

– Забележете, – повиши глас Кирил, – Той ни дава мъдри сърца, за да концентрираме живота си върху срещите ни с Него. Бог обитава вътре в нас. Той е готов да ни води така, че да имаме целенасочен живот.

Накрая Минчо обобщи:

– Нека отворим ума и сърцето си за Божия Дух и да живеем според Неговата воля. Тогава ще намерим мир, радост и цел в начина, по-който ще инвестираме времето си.