Любопитството към Христос плени град Йерусалим.

– Кой е този? – питаха те.

Някои искаха непременно да разберат:

– Как един човек може да привлече вниманието на цял град?

Мнозина бяха чули за този чудотворец и учител освобождаващ истини, но да Го видят на магаре в царско шествие ги накара да се усъмнят:

– Този ли е Който ще ни освободи от Римското господство?

Едно магаре отхвърли желанието им да Го коронясат като Давид за цар на страната.

Исус Христос бе Божият Син, Който по благодат чрез вяра щеше да бъде коронясан за Цар на сърцата, които Го приемат.

Бог действа, когато Христос не е отхвърлен.

Любопитството е това, което доведе мнозина до вяра в Исус Христос като техен Спасител и Господ.

Такива искрено питаха:

– Този ли е, за Когото се твърди, че е Синът на Живия Бог?

Той бе Месията, Който очакваха. Дошъл бе да спаси народа Си от греховете им и да царува над сърцата им.

Проблема бе отхвърлянето. При него се губи възможността да се опознае Исус близко и интимно.

А любопитството не спира за онези, които опознават Христос в общението на страданието и в силата на Неговото възкресение.

Животът е инкубатор за болка, а Исус е Божият лечител особено, когато сме наранени.

Неговото възкресение е основата на нашата вяра и източникът на сила, за да се изправим пред житейските предизвикателства и водещо до обновяване на умовете ни.

Любопитството може да ни доведе до Бога и да ни сближи по-дълбоко с Него.

Тодор бе израснал в църква. Той знаеше правилните отговори и библейските стихове. Как да се усмихне и да добави:

– Добре съм.

Но нищо от това не бе проникнало в сърцето му.

С напредването на възрастта, купоните, алкохола, наркотиците и клубовете изпълниха живота му.

Беше радостен, когато му обръщаха внимание и от това му се покачваше адреналина.

Една нощ нещата отидоха твърде далеч. Тодор бе предозирал.

Лежеше и усещаше как живота му си отива.

Тогава извика към Бога:

– Господи, не ме оставай да умра.

И Бог го послуша.

Този момент стана начало на нов живот.

Не просто по-чист, а преобразен.

Днес Тодор е лидер и баща, който следва Господа.

Същите уста, които някога са лъгали и проклинали, сега говореха истина и благославяха.

Двамата приятели отново се бяха събрали, да обсъждат и да споделят мислите си по един или друг въпрос. Днес на дневен ред бе ангажираността.

Марко наперено заяви:

– Ако не разбираме Божието дело в нашето творение, тогава нямаме истински смисъл в човешкото си съществуване.

– Ако нямаме истински Създател, – ухили се Митко, – ние сме някаква космическа случайност, дошла от нищото, отивайки за никъде.

– Все едно сме никой, без крайна отговорност или вечна ценност, – повдигна се на пръсти Марко.

– Е, това е депресиращо, – сбърчи нос Митко. – Хубаво е, че не е истина.

– Може да намерим временно удовлетворение в нещата и хората, но постоянно, дълбоко и пълно такова се намира само в правилната връзка с Бога, за Когото сме създадени, – добави Марко.

– Забележи, – отбеляза Митко, – не само нашето същество е създадено за Бога, но и делата ни са за Него. Ти и аз сме създадени, за да се посветим в служение на Господа.

– Това е така, – съгласи се Марко. – Например, Едемската градина не беше само място, където човек да живее, но и да служи.

– Животът с Бога не ни създава имунитет срещу трудностите, а мир в тях, – заяви твърдо Цвятко.

– Не само мир, а любов и радост, – допълни Гечо.

– Какво всъщност представляват любовта, радостта и мирът? – попита Захари.

– Любовта е безкористната и всеотдайна към Бога и другите. Тя е активна и ни кара да поставяме нуждите на другите над нашите собствени, – отбеляза Любо.

– Тя приема истината, независимо от това, колко е трудно да я чуем, – снижи глас Петьо. – Тя дава от себе си, дори когато не ни се иска. Любовта не позволява на чувствата да диктуват изборите ни.

– Любовта е изпълнена с надежда. Тя е упорита и доверчива. Любещите хора държат омразата, апатията и самосъхранението далеч от себе си, – забеляза Стефан.

– А радостта? – подкани ги Захари.

– Радостта е дълбоко и трайно състояние на душата ни, което никакви обстоятелства, събития или хора не могат да ни откраднат. Това е наслада в Бога и изборът да се радваме на всичко, – поясни Цвятко.

– Тъй като обстоятелствата ни не ни управляват, промените в настроението ни не съществуват. Това не означава, че винаги сме в „добро настроение“, но можем да останем в необяснимо състояние на удовлетворение, – подчерта Гечо.

– Радостните хора не позволяват на нещастието, скръбта, тъгата или отчаянието да управляват мислите им или да насочват действията им, – подчерта Любо.

– Май нищо не оставихте за мира, – усмихна се Захари.

– Мирът е дълбок кладенец на увереност, че Бог е това, което е, и че ще направи това, което казва, – определи Петьо. – Мирът идва от почивката в Божите обещания.

– Това е избор, да работим с другите за обща цел, а не да настояваме на своето си. Мирът често е необясним и неразбираем, но ние го имаме или го нямаме, – спомена Стефан.

– Мирните хора не воюват с действията или думите си, защото знаят, че това не носи облекчение в никоя ситуация, – заключи Захари.

Данчо сподели:

– Страхът рядко е очевиден.

Пламен допълни:

– Той се преправя на мъдрост, предпазливост или самодостатъчност.

– Като те слушам, си представям човек като „внимателен“, „реалистичен“ или „независим“.

– Под тези етикети, – отбеляза Пламен, – страхът тихо влияе на решенията ти. Стяга сърцето ти и те лишава от мир.

– До къде може да доведе страхът? – попита Данчо.

– До контрол, – отговори Пламен, – защото само по този начин страхът се чувства в безопасност. Той не идва от Бога, защото Господ ни е дал здрав разум, а не страхлив.

– Това е ясно, – потвърди Данчо. – Здравия разум не води до паника и ненужна спешност. Той е закотвен в Божията истина и е воден от Неговия мир.

– Забележи, – повдигна показалеца на дясната си ръка Пламен, – господството на страха е налице, когато няма яснота. Това прави чакането ни непоносимо, но Божията покана е ясна: „Освободете се от онова, което никога не е било предназначено да носите“.

Данчо въздъхна, а Пламен продължи още по-настървено:

– Тревогата не защитава бъдещето, тя смущава настоящето. Когато се опитваме да контролираме това, което Бог вече е обещал да направи, ние несъзнателно заместваме доверието с напрежение. Освободи ли се страхът, мирът заема неговото място и това е, от което наистина се нуждаем.

– И все пак се тревожа, страхувам се за това, което предстои, – призна си Данчо.

– Бог не те моли да управлявате бъдещето си. Той желае да се довериш на Този, който те е създал и знае пътя, по който трябва да вървиш.

– Лесно е да се каже, – тръсна глава Данчо.

– Разхлаби хватката си, – посъветва го Пламен. – Не е нужно да знаеш как ще се развие всичко. Освободи страха, Бог държи живота ти. Не дръж контрола на всичко. Позволи Бог да те води.

Данчо само повдигна рамене.