Лиляна погледна към събралите се момичета попита:

– Какво според вас е вярата?

– Просто признаването на съществуването на Бог, – заяви смело Милена.

– А може би това е ключа за благословения, – предположи Елена.

– Мнозина се борят с вярата, особено когато животът стане предизвикателен, – отбеляза Василена.

Лиляна се усмихна:

– Но какво ще стане, ако ви кажа, че вярата не е просто нещо, което имате, това е нещо, което живеете? Вярата е повече от моментно решение. Това е начин на живот, който избираме ежедневно.

– Съгласна съм, че има разлика между вяра и вяра, – поклати глава Даниела.

– Уточни по-ясно мисълта си, – повдигна вежди Жанет.

– Вярата често се отнася до интелектуално съгласие или приемане, че нещо е вярно. Например, може да повярвате в съществуването на Бог или историческите факти за Исус. В случая вярата обаче не е задължително да трансформира живота или действията ни.

– Демоните също имат вяра, – уточни Станка. – Знаят, че Бог съществува. Те признават властта на Исус. И все пак тяхното „вярване“ не води до подчинение или трансформация.

– Вярата води и до спасение, когато се съчетае с изповед, – добави Даниела. – Тя е достатъчна, за да ни спаси, но не стига, за да ни поддържа през житейските предизвикателства.

– Вярата започва да се развива, когато чуваме и приемаме Божието Слово, – опита да обобщи Лиляна. – За разлика от интелектуалната вярата, която признава истината, истинската вярата действа върху тази истина с пълно доверие в Божия характер и обещания. Вярата надхвърля умственото познаване на нещо. Тя обхваща доверие и дълбоко вкоренена увереност, която влияе върху поведението и решенията. Катрин Кулман казва: „Вярата е, когато спреш да вярваш само с главата си и започнеш да вярваш с живота си“.

Вяра е съзнателен избор и усилие. Тя действа дори, когато обстоятелствата подсказват друго.

Този преход не се случва автоматично. Той се развива, докато умишлено се ангажираме с Божието Слово и избираме да Му се доверяваме ежедневно, особено когато животът няма смисъл.

Мая подскачаше около майка си:

– Обратното на любовта не е ли омразата? – попита момиченцето.

– Не е, – усмихна се майка ѝ. – Обратното на любовта е егоизма.

– Как така? – Мая смръщи вежди.

– Погледни, за да покаже любовта си към нас, Бог даде Своя Син Исус да умре за всички нас. Истинската любов не търси своето си. Тя дава приоритет на интересите на хората пред индивидуалните.

– Това е много трудно, – сбърчи нос Мая. – Не всекиго го може.

– Да, така е, – съгласи се майка ѝ. – Тази черта е една от най-редките, които се срещат в характера на хората.

Ако гледате само на собствените си интереси за сметка на исканията на хората, това ще породи много проблеми във взаимоотношенията ви с другите.

Всеки път, когато трябвате да направите избор, винаги питайте Бог какво да направите от любов.

Дядо Стефан говореше на внуците си:

– Вашето сърце е като оранжерия, а мислите ви като са семена. Трябва да внимавайте какви семена допускате в оранжерията си.

– А как да познаваме кои са добри? – попита Петьо.

– Твоя ум, Петьо, е врата към сърцето. Божия Дух стои на прага и филтрира мислите, които се опитват да влязат.

– А Той от къде знае? – ококори очи Мимето.

– Ако Исус е съгласен с мисълта, Светия Дух я пуска, в противен случай трябва да се изгони, – поясни старецът.

– Как разбираме дали Исус е съгласен? – смръщи вежди Петьо.

– Отваряш Библията и се въоръжаваш с мнението на Христос, – усмихна се дядо Стефан. – Повече от всичко пазете вратата на сърцето си. Колкото е по-добър изборът на семената ви, толкова ще бъде по-голяма радостта ви от реколтата.

Илия бе затворен, поради лошите си избори и високомерието си. Бе признат за виновен.

Стъпките на пазача отекваха в каменните стени.

Илия седеше на пода в килията и очакваше последния си миг.

Не смееше да погледне нагоре, защото очакваше да чуе:

– Време е да платиш за греховете си.

Вратата се отвори, но Илия чу нещо друго:

– Свободен си да си вървиш. Взеха Исус вместо теб.

Илия не повярва на ушите си и стоеше на едно място без да помръдва.

Вратата рязко се отвори и пазача грубо извика:

– Какво чакаш? Махай се!

Илия остана без окови. Престъпленията му бяха простени.

Той стоеше и се чудеше:

– Какво стана? Как така съм свободен?

Благодатта току що се случи. Христос бе отнел греховете му.

Ние сме оправдани пред Бога, когато повярваме, че Исус проля кръвта Си, жертвайки живота Си за нас.

– Животът с Бога не ни създава имунитет срещу трудностите, а мир в тях, – заяви твърдо Цвятко.

– Не само мир, а любов и радост, – допълни Гечо.

– Какво всъщност представляват любовта, радостта и мирът? – попита Захари.

– Любовта е безкористната и всеотдайна към Бога и другите. Тя е активна и ни кара да поставяме нуждите на другите над нашите собствени, – отбеляза Любо.

– Тя приема истината, независимо от това, колко е трудно да я чуем, – снижи глас Петьо. – Тя дава от себе си, дори когато не ни се иска. Любовта не позволява на чувствата да диктуват изборите ни.

– Любовта е изпълнена с надежда. Тя е упорита и доверчива. Любещите хора държат омразата, апатията и самосъхранението далеч от себе си, – забеляза Стефан.

– А радостта? – подкани ги Захари.

– Радостта е дълбоко и трайно състояние на душата ни, което никакви обстоятелства, събития или хора не могат да ни откраднат. Това е наслада в Бога и изборът да се радваме на всичко, – поясни Цвятко.

– Тъй като обстоятелствата ни не ни управляват, промените в настроението ни не съществуват. Това не означава, че винаги сме в „добро настроение“, но можем да останем в необяснимо състояние на удовлетворение, – подчерта Гечо.

– Радостните хора не позволяват на нещастието, скръбта, тъгата или отчаянието да управляват мислите им или да насочват действията им, – подчерта Любо.

– Май нищо не оставихте за мира, – усмихна се Захари.

– Мирът е дълбок кладенец на увереност, че Бог е това, което е, и че ще направи това, което казва, – определи Петьо. – Мирът идва от почивката в Божите обещания.

– Това е избор, да работим с другите за обща цел, а не да настояваме на своето си. Мирът често е необясним и неразбираем, но ние го имаме или го нямаме, – спомена Стефан.

– Мирните хора не воюват с действията или думите си, защото знаят, че това не носи облекчение в никоя ситуация, – заключи Захари.