Милена слушаше внимателно приятелката си Надежда, но не бе съгласна с нея.

Накрая заяви:

– Да имам контрол над нещата, ме кара да се чувствам в безопасност.

– Вярата и контролът ме могат да съществуват едновременно, – възрази Надежда. Ще дойде ден, когато ще се откажеш да знаеш всичко и ще се довериш на Този, Който е по-добре осведомен.

– Винаги се отпускам, когато зная какво следва, – заяви Милена.

– Изборът да вярваш, че Божият план все още работи, дори когато не изглежда така, – тръсна глава Надежда, – е повече от надежда.

– Но аз искам да знам всичко, да съм сигурна, …., – възнегодува Милена.

– Някои от най-смелите действия на вяра са тихите, – подчерта Надежда. – Например, когато се освобождават резултатите, хората или сроковете от хватката ти… Бог не е искал да разбираш всичко.

– Какво всъщност иска Той? – повиши глас Милена

– Да Му се довериш напълно, – отговори Надежда. – Когато се откажеш да контролираш нещата, ти създаваш пространство за движение на ръката Му.

– Май наистина ще трябва да се откажа да контролирам, – примирено каза Милена, – Той може да го направи по-добре от мен. Ако го помоля за мъдрост, ще получа мира Му.

– Когато отново ти дойде на ум, да вземеш нещата обратно в ръцете си, спомни си, че неговият път е винаги по-добър, – посъветва я Надежда.

Стефан се надигна бавно от леглото. Предстоеше му още един ден работа преди да излезе в почивка по празниците.

Замисли се:

– Дните ни са изпълнени с избори. Сам решавам къде да отида, какво да правя, как да се държа.

И той беше прав.

Нашият собствен живот, репутация, кариера, ценности, бъдеще, дори и здраве се оформят в зависимост от това, какъв избор сме направили.

Имало е дни, когато Стефан е бил смутен:

– Да излъжа или да кажа истината.

Когато го обидеха или нараняваха бе готов да отмъщава, но знаеше, че трябва да прощава, защото това щеше да се отрази на психиката му, а от там и на здравето му.

Стефан си спомни моментите, когато се срамуваше да признае Бога:

– Страхувах се, че ще изгубя Явор, ако му кажех, че съм християнин. Все пак той бе човек, от който получавах доста облаги.

Стефан разроши с длан косата си и въздъхна:

– Хубаво направих, че му признах. Той много се заинтересува от моята вяра и от Спасителя и това много ме зарадва.

Отношението ни към Бога и връзката ни с Него определя какви хора сме.

Изберете пътя на Истината. Няма да съжалявате.

Борко обичаше спорта, но все не го включваха в отбора.

Днес се оплака на дядо си:

– Имам момчета, които са добри и ги избират първи за всеки мач, а мен не.

– Изглежда имаш повече ентусиазъм, отколкото умения, – усмихна се дядо му.

Борко въздъхна:

– Вероятно е така. Често съм последен, от тези, които избират, ако изобщо стигнат до мен. Толкова ми се иска да съм от „избраните“.

– Хубавото е, че Бог няма предпочитания, – каза дядото. – Неговият избор не се основава на външен вид, положение или дарба. Всеки от нас има значение за Господа, независимо от спортсменските му способности.

– Е, Бог е друго нещо, – тъжно отбеляза Борко.

– Той те обича, – поклати глава дядото. – Избрал те е и те призовава по име.

– Да, знам това, – намръщи се Борко, – но аз не говоря за спасението и познанието на Бога.

– Това, че те е осиновил и избрал за свое дете, по-малка стойност ли има от признанието в този свят? – попита старецът.

– Не, не – Борко размаха ръце. – Тези две неща изобщо не могат да се сравняват.

Дядото погледна внука си с облекчение.

Любчо не можеше да види накъде отива, но знаеше:

– Не мога да остана там, където съм сега.

Той рискуваше, но се движеше упорито напред в неизвестното, докато светлината започна да свети все по-ярко с всяка негова стъпка.

– Не знам как изглежда, – казваше си Любчо. – Никой не е ходил там преди мен. Аз съм този, който трябва да вика в пустинята, за да превърна неразвитата територия в Божи град….. И все пак ще е необходима вяра, за да се случи всичко това.

Любчо се почеса по главата:

– Бог е взел решение. Никой не може да спре Неговия план.

Любчо разбираше, че Божието царство ще напредне.

То или ще пречупи онези, които са готови да предприемат пътуването, или в крайна сметка ще смаже онези, които изберат да се държат за миналото.

– Изборът е мой, – въздъхна Любчо, – Така или иначе, ще боли! Но резултатът ще бъде невероятен.

Той тръсна глава:

– Не, не всичко е ясно в момента. Но едно нещо знам със сигурност. Ще бъде светло и по-добро.

Нека се придвижим заедно към бъдещето. Нека се променим!

Тихомир бе поставил предизвикателно ръце на кръста си:

– Малине, имаш ли достатъчно смелост в избора си да спреш?

– Какво да спра? -тръсна глава Малин.

– Например, да затвориш лаптопа, дори ако не си свършил работата по него. Или да не обръщаш внимание на телефона си по време на вечеря. Просто да си кажеш: „Не сега“, когато всичко около теб казва: „Побързай, няма време“.

Малин повдигна едната си вежда:

– Да живееш“с достатъчно време“ е впечатляващо.

– Бог ти е дал двадесет и четири час в денонощието, – намръщи се Тихомир, – но Той не е искал да ги запълниш с работа за двадесет и пет.

Малин само вдигна рамене.

– Присъствието е по-важно от продуктивността. Твоята стойност не се измерва с резултатите ти, – започна да поучава Тихомир. – Помни, че Бог е много по-заинтересован от това в кого се превръщаш, отколкото колко постигаш.

– Звучи ми като клише, – присмехулно подметна Малин.

– Този вид живот не изглежда еднакво за всички. Но под детайлите, той винаги започва на едно и също място.

– Едно и също място?! – повтори като ехо Малин.

– Начина на почивка. Доброволно освобождаване от резултатите и тихо решение да вървиш в крак с Духа, вместо да бързаш напред.

Малин сбърчи нос.

Тихомир продължи настървено:

– Исус живя така. Той ходеше, чакаше, оттегляше се и слушаше. Само за три години публично служение, без бързане, самореклама или борба, той завърши най-великото дело, което светът някога е познавал.

Малин продължаваше да гримасничи недоверчиво, а Тихомир се засилваше още повече:

– Това е поканата и за нас. Да работим усилено. Да се ​​изявяваме абсолютно, а след това да си починем. Да се ​​доверим и да предадем резултатите на Бога. Така изглежда един живот, изпълнен с благодат. Не става въпрос да правим по-малко, само за да създадем преднина. Нужно е да правим това, което е най-важно, с Бога, за Бога и на Божието време.