Симо се засмя и предизвика останалите:

– Ако сте перфектни, вдигнете ръка.

Момчетата бяха смутени и никой никой не посмя да вдигне ръка.

Симо продължи:

– О, чакайте! Не си мислете, че няма такъв между нас.

Гледаха го в недоумение.

– Всеки ден правим избори, които са извън най-доброто, което Бог може да ни даде. Този избор се нарича грях, – заяви Симо. – Някои грехове са разрушителни и имат много лоши последствия. Не е ли по-лесно да признаем, че всички сме грешни?

Последваха отговори изречени под носа:

– Зависи ….

– Е, може да не е чак толкова лошо …

Симо отново ги провокира:

– Ако не сте съгласни, попитайте някой, какво би направил ако е невидим? !

– Бих си взел нещо от магазина, нали няма да ме видят, – каза Николай.

– Бих устроил лоша шега на приятели, брат или сестра, – допълни Сашо.

– Ще предизвикам взлом, за да причиня хаос в училище, а после ще гледам от страни сеира им, – напери се Денчо.

– А знаете ли, че Божията любов е по-силна от греха? – попита Симо. – В Нейно присъствие няма място за страх. Тя е мощна сила, която ни дърпа към Бога и ни помага да осъзнаем нуждата от Божията прошка.

– Ние всеки ден грешим, – тъжно констатира Крум.

– Но ако обичаме другите, нещата се затварят, – каза Симо. – Така действа Божията любов, която Господ излива в сърцата ни чрез Светия Си Дух.

Милена слушаше внимателно приятелката си Надежда, но не бе съгласна с нея.

Накрая заяви:

– Да имам контрол над нещата, ме кара да се чувствам в безопасност.

– Вярата и контролът ме могат да съществуват едновременно, – възрази Надежда. Ще дойде ден, когато ще се откажеш да знаеш всичко и ще се довериш на Този, Който е по-добре осведомен.

– Винаги се отпускам, когато зная какво следва, – заяви Милена.

– Изборът да вярваш, че Божият план все още работи, дори когато не изглежда така, – тръсна глава Надежда, – е повече от надежда.

– Но аз искам да знам всичко, да съм сигурна, …., – възнегодува Милена.

– Някои от най-смелите действия на вяра са тихите, – подчерта Надежда. – Например, когато се освобождават резултатите, хората или сроковете от хватката ти… Бог не е искал да разбираш всичко.

– Какво всъщност иска Той? – повиши глас Милена

– Да Му се довериш напълно, – отговори Надежда. – Когато се откажеш да контролираш нещата, ти създаваш пространство за движение на ръката Му.

– Май наистина ще трябва да се откажа да контролирам, – примирено каза Милена, – Той може да го направи по-добре от мен. Ако го помоля за мъдрост, ще получа мира Му.

– Когато отново ти дойде на ум, да вземеш нещата обратно в ръцете си, спомни си, че неговият път е винаги по-добър, – посъветва я Надежда.

Стефан се надигна бавно от леглото. Предстоеше му още един ден работа преди да излезе в почивка по празниците.

Замисли се:

– Дните ни са изпълнени с избори. Сам решавам къде да отида, какво да правя, как да се държа.

И той беше прав.

Нашият собствен живот, репутация, кариера, ценности, бъдеще, дори и здраве се оформят в зависимост от това, какъв избор сме направили.

Имало е дни, когато Стефан е бил смутен:

– Да излъжа или да кажа истината.

Когато го обидеха или нараняваха бе готов да отмъщава, но знаеше, че трябва да прощава, защото това щеше да се отрази на психиката му, а от там и на здравето му.

Стефан си спомни моментите, когато се срамуваше да признае Бога:

– Страхувах се, че ще изгубя Явор, ако му кажех, че съм християнин. Все пак той бе човек, от който получавах доста облаги.

Стефан разроши с длан косата си и въздъхна:

– Хубаво направих, че му признах. Той много се заинтересува от моята вяра и от Спасителя и това много ме зарадва.

Отношението ни към Бога и връзката ни с Него определя какви хора сме.

Изберете пътя на Истината. Няма да съжалявате.

Борко обичаше спорта, но все не го включваха в отбора.

Днес се оплака на дядо си:

– Имам момчета, които са добри и ги избират първи за всеки мач, а мен не.

– Изглежда имаш повече ентусиазъм, отколкото умения, – усмихна се дядо му.

Борко въздъхна:

– Вероятно е така. Често съм последен, от тези, които избират, ако изобщо стигнат до мен. Толкова ми се иска да съм от „избраните“.

– Хубавото е, че Бог няма предпочитания, – каза дядото. – Неговият избор не се основава на външен вид, положение или дарба. Всеки от нас има значение за Господа, независимо от спортсменските му способности.

– Е, Бог е друго нещо, – тъжно отбеляза Борко.

– Той те обича, – поклати глава дядото. – Избрал те е и те призовава по име.

– Да, знам това, – намръщи се Борко, – но аз не говоря за спасението и познанието на Бога.

– Това, че те е осиновил и избрал за свое дете, по-малка стойност ли има от признанието в този свят? – попита старецът.

– Не, не – Борко размаха ръце. – Тези две неща изобщо не могат да се сравняват.

Дядото погледна внука си с облекчение.

Любчо не можеше да види накъде отива, но знаеше:

– Не мога да остана там, където съм сега.

Той рискуваше, но се движеше упорито напред в неизвестното, докато светлината започна да свети все по-ярко с всяка негова стъпка.

– Не знам как изглежда, – казваше си Любчо. – Никой не е ходил там преди мен. Аз съм този, който трябва да вика в пустинята, за да превърна неразвитата територия в Божи град….. И все пак ще е необходима вяра, за да се случи всичко това.

Любчо се почеса по главата:

– Бог е взел решение. Никой не може да спре Неговия план.

Любчо разбираше, че Божието царство ще напредне.

То или ще пречупи онези, които са готови да предприемат пътуването, или в крайна сметка ще смаже онези, които изберат да се държат за миналото.

– Изборът е мой, – въздъхна Любчо, – Така или иначе, ще боли! Но резултатът ще бъде невероятен.

Той тръсна глава:

– Не, не всичко е ясно в момента. Но едно нещо знам със сигурност. Ще бъде светло и по-добро.

Нека се придвижим заедно към бъдещето. Нека се променим!