Лошо ли бе времето или хубаво, нямаше значение. Младежите не преставаха да се събират и да обсъждат това, което ги вълнуваше.

Този път Миладин започна дискусията:

– В всяка старана има посолства на чужди държави. Правилата на съответния народ се прилагат в границите на посолството. То е убежище за сънародниците му.

Михаил се почеса по главата и добави:

– Като си помисля, виждам, че по подобен начин Бог е определил църквата като убежище. Тя трябва да е като едно райско кътче тук на земята.

– Е, да, – съгласи се Здравко, – тя е като предварителен преглед на Божието царство.

Крум подскочи:

– Тя е подобно на филмовите премиери, които привличат хората към предстоящия филм.

– Съгласен съм, – подчерта Михаил, – че църквата трябва да привлича хората към алтернативен начин на живот, който е отблясък на Божието царство.

– Вярно е, – плесна с ръце Димо. – В света може да има война, но в църквата трябва да има мир. Бедността, църквата е необходимо да замени с доброволно споделяне и даване, а расизмът с освобождение, справедливост и единство.

– Не всичко в църквата е идеално, – отбеляза Виктор, – за това често я критикуваме.

Димо поклати глава:

– Едно е да оценяваме честно църквата, но съвсем друго е да не я одобряваме. Нека внимаваме какво говорим и как се отнасяме към нея.

– Исус обича църквата, умря за нея и ще се върне да я вземе, – заяви Михаил. – Вместо да критикуваме, нека горещо се молим за Божията невяста.

Всички се съгласиха с това.

Младежи използваха затоплянето на времето и излязоха на разходка.

Разговорът дойде спонтанно. Той бе породен от нещо, което бе в сърцата на тези млади хора и силно ги вълнуваше.

– Гладът на душата е един и същ, независимо от това дали живееш в дворец или бедна колиба, – изпъшка Симеон.

– Така си е, – веднага се съгласи Станчо, – няма значение дали си секс символ, известна филмова звезда, популярен шоумен или отдадена съпруга и майка.

А Васил добави:

– Които и да сме, където и да ни е отвел живота, колкото и да имаме или нямаме, вечно жадуваме за повече. Искаме да сме по-богати, по-красиви и нещата да стават по-бързо. Търсим нещо, което да засища духовния ни глад.

Симеон леко се усмихна:

– Някои хора признават своя глад и се стремят да го задоволят по приемливи начини, според тях, като образование, кариера, влиятелни приятели или престижна служба.

– Да но има и такива, които са отчаяни и ядосани, – отбеляза Калин. – Те задоволяват духовния глад с безразборни връзки, злоупотреба с наркотици, алкохол и дори насилие.

– Каквото и да правим, всички се нуждаем от Бог, – констатира Димчо.

– Не всеки би се съгласил, – промърмори Трифон. – На някои им се струва глупаво.

– Единственият начин е да опитат, – подхвърли весело Жоро.

И всички се засмяха.

Радка се настани до прозореца. Тя чакаше с нетърпение баща си да пристигне.

Но когато светлият ден потъмня и се превърна в нощ, ентусиазмът ѝ избледня, тя осъзна:

– Татко няма да дойде.

Родителите на Радка бяха разведени, а тя копнееше да прекара време с баща си.

Девойката си помисли:

„За него аз нямам никакво значение. Той не ме обича“.

Нашите земни родители ще ни разочароват, но ние имаме небесен Баща, Който ни обича и няма да ни изостави.

Бог ни обича толкова много, че даде Своя Син Исус, Който даде живота Си за нас.

Той винаги е на разположение за нас в молитва и обещава: „Никога няма да те оставя; никога няма да те забравя”.

Можем да почиваме сигурни в Неговата любов.

Васко живееше до два строителни обекта.

Един ден вдъхновен от издигащите се сгради той предложи на приятелите си:

– Хайде да си построим крепост.

Събраха остатъците от материали по обектите. Взеха инструменти от домовете си и започнаха.

Няколко дни пъшкаха и се мъчеха да накарат материалите, които имаха да послужат на целите им.

Първоначално всичко беше забавно, но това, което построиха бе жалко отражение на вече построените сгради наоколо.

Крепостта, която си построиха, много скоро се срути.

Така става и с нас, когато строим паметници на себе си и на своите постижения, те не издържат дълго.

Това, което строим без Бога, няма дълъг живот, но Божието име и това, което правим за Него, имат трайно значение.

Крум дръпна майка си за ръката и я попита:

– Мамо, какво е ситимово дърво?

– То е вид акация с много красиви цветове, – поясни майката.

– А тук има ли го?

– Не. Ситимовото дърво е било едно от малкото видове дървета, растящи в пустинните райони близо до Израел. Освен това то е плътно и изключително здраво, което го прави чудесно за всякакъв вид дървени конструкции.

– Щом е толкова издържливо, значи не гние, – ококори очи Крум.

– Много си досетлив, – засмя се майката. – Дървото отлага в сърцевината си много отпадъчни вещества, така наречените консерванти. Те правят дървесината неприятна за насекоми и ѝ помагат да бъде плътна и трудна за проникване на вода и други агенти на гниене.

– Какво чудно дърво, – възкликна Крум.

– А знаеш ли каква важна роля му е била отредена? – попита майката.

– Роля? – Крум повдигна вежди.

– Ситимовото дърво често се споменава във връзка с изграждането на скинията. От голямо значение е използването му и при изграждането на ковчега на завета. Помисли си само, скинията е използвана през следващите четиристотин години до построеният от цар Соломон храм в Йерусалим, а ковчегът остава решаваща част от еврейското поклонение до разрушаването на храма от вавилонците векове по-късно.

– О, това наистина е важна роля, – съгласи се Крум.