Клео де Мерод се е сматала за една от най-красивите жени на Бел Епок. И дрехите ѝ били съответстващи на нея.

Тази горна дреха е създадена в прочутата модна къща на Jacques Doucet, който е станал известен със своите луксозни тоалети с богати допълнение.

Това поредно творение на Jacques Doucet е направено на границата между XIX и XX в.

Направено е от черно копринено кадифе. Бродирано е с пайети и маниста от нефрит.
Черно на черно, което напълно съответства на строгата красота.

Много е по-лесно и по-евтино да се построи нова къща, отколкото да се поправя стара. Тези думи, най-добре илюстрират духовната реалност.
Старата природа на човека съдържа лъжа, поквара и различни изкривявания, но тя трябва да отстъпи място на новата природа. Имено това направи Бог.
В какво се състои проблема! Да се измени характера на човек е много по-трудно, отколкото да си смените дрехите. Нещо повече, със свои сили изменението на характера е практически невъзможно.
Но за Бога всичко е възможно. Бог не иска просто да ни поправи, а напълно да ни промени съобразно образа на Христос.
Той иска да влезе в живота ни и постепенно да ни променя отвътре.
Помоли Го за това! Той чака!

Лили бе перфекциониска във всяка сфера от живота си. Беше маниачка  на тема чистота. Изключително действена. Тя имаше големи амбиции и смелост. Смяташе се за преуспяла жена. Независимо от постигнатите успехи, често имаше чувство, че се е провалила.

Често си повтаряше:

– Аз съм щастливо самотна и добре, че не съм нещастно омъжена, – но сама не си вярваше.

Радваше се на скъпите си дрехи, мебели, с които бе натъпкала апартамента си. Галерията ѝ от картини на съвременни художници набъбваше. Но всичко това не компенсираше самотата ѝ.

– Готова съм да се откажа от всичко, само да не се налага да давам обяснение на някой друг, за да не бъде сама и да не се чувства изоставена, – често мрънкаше на приятелката си.

Имаше бляскав социален живот, само че тя не искаше това.

Можеше да прави каквото и когато ѝ се искаше. Да харчи собствените си пари. Имаше ангажименти планирани месеци наред. Често пътуваше до Париж, Милано, Рим…… Беше член на разни асоциации, сдужения и клубове.

Искаше да си намери мъж, който да се съгласи с нейни начин наживот. Само че не за такъв живот мечтаеше тя, изискващ високо самочувствие. Лили мечтаеше за топлина и близост.

Избягваще самотните почивни дни. В събота ако нямаше някакви срещи с познати, изпадаше в отчаяние, а вечерта вече беше депресирана.

Тогава сядаше пред телевизора и си казваше:

– Няма да се предам, – а малко по-късно, когато бе преполовила чашата с вино пред себе си, се усмихваше. – Дали да не дам още един шанс на Марко, вместо да го изхвърля нацяло, заради извънбрачната му връзка.

Дълбоко в себе си знаеше, че е безмислено.

– Той е като котарак, – спомни си тя умилкванията му.

Разводът много я нарани и ѝ причини много повече болка и мъка, отколкото изневярата.

По- късно имаше една неудачна връзка с някакъв, който я заряза заради някакво 18 годишно момиче.

– Изглежда умея да привличам само гадняри, – бе споделила един път с приятелката си.

Не бе домошарка. Не искаше да има деца. Но и не желаеше да се обвърже с мъж, който има друго семейство.

От време на време допускаше мъже, които ѝ харесваха или ѝ се струваха интересни, но нито един не можа да привлече истински.

За нея счетоводителите, банковите мениджъри и адвокатите бяха синоним на стабилни, разумни и предани мъже.

Притискаше я самотата. Не искаше да живее повече сама, но желаеше да има и сигурност.

– Какво става с мен?  – плачеше често тя. – Завържа нова връзка и дори в началото усещам, че се получава, но защо не мога да я задържа? Нима искам прекалено много?

– Какво в края на краищата искаш? – питаше я приятелката ѝ.

– Искам да се влюби с цялото си сърце и душа в някой и да му се отдаде напълно – с копнеж в гласа казваше Лили.

Беше се напълно отчаяла:

– Май това няма изобщо да ми се случи.

Петната по дрехите стават много проблемни, когато не са се изчистили след прането и издайнически засияват в някой доста неприятен момент.

Описани са доста методи, но във случая ще спомена този, който е свързан с практическото приложение на оцета.

За целта ни е необходим бял оцет. Просто натривате малко от него върху неприятното петно, а след това го попивате с чиста мека кърпа.

По този начин можете лесно да премахнете упорити петна от дезодорант, особено на дрехи в тъмни цветове.

Вера пъхна ключа, когато вратата на отсрещния апартамент се открехна.
– Вера?
Сърцето на Вера се сви. Като че ли тази вечер всичко вървеше наопаки. Госпожа Димитрова, съседката ѝ, често проявяше неутолим интерес към живота ѝ.
– Пристигнаха дрехите ти от химическото чистене, – каза жената. – Ей сега ще ти ги донеса.
– Благодаря, – каза Вера и отвари вратата.
На изтривалката имаше  купчина рекламни материали. Вера ги подритна и те се разпиляха в коридора.
– Ще ги занеса за рециклиране веднага, щом ми остане някакво време, – промърмори на себе си Вера.
Съседката бе застанала до Вера, стискайки в ръка опакованите в найлон блузи.
– Вие, младите, сте толкова заети! – зацъка възрастната жена.
– Много ви благодаря, – посегна към дрехите Вера.
Съседката нахално се напъха вътре в апартамента.
– Извинявайте, доста е разхвърляно, – каза Вера. – Все се каня да въведа някакъв ред …
Вера побутна жената към кухнята, за да не види натрупаните опаковки от храна, които ѝ доставяха по телефона.
В кухнята бе оставена купчина стари опаковки и пакети, а на тях бе бодната бележка от новата ѝ чистачката.
„Скъпа Вера, всичката ти храна е с изтекъл срок на годност. Да я изхвърля ли? Имаш ли препарати за почистване? Потърсих, но не успях да намеря такива. Не изхвърлих кутиите от китайска храна, ако трябва да го направя кажи ми. Елена.“
Съседката също прочете бележката. Миналия месец ѝ изнесе лекция, че трябва само да сложи малко зеленчуци в тенджерата и да ги кипне, става за не повече от десетина минути.
Може и да беше права. Вера никога не бе готвила.
– Много благодаря. – Вера бързо изтласка възрастната жена към вратата. – Много сте мила.
– Пак заповядай, – тя погледна с дребните си очички Вера. – Не ми се иска да се меся, миличка, но защо сама не си переш памучните блузи. Така ще спестиш много пари.
Вера я погледна недоумяващо:  „Нали ако ги пера, ще се наложи да ги суша. А после трябва и да ги гладя“ – едва не изкрещя в лицето ѝ.
– Освен това на едната ѝ липсва копче, – добави жената.
– Добре, – съгласи се Вера. – Вижте … това не е проблем.
– Можеш и сама да си зашиеш копчето, миличка! – заяви шокирана госпожа Димитрова.  – Няма да ти отнеме повече от две минути. Сигурно имаш резервно копче, игли и конци.
– Нямам игли и конци, – обясни Вера възможно най-любезно. – Не мога да шия.
– Поне едно копче можеш да зашиеш! – възкликна жената.
– Не, не мога, – отвърна Вера, стресната от изражението й. – Това не е проблем. Ще си купя нова.
Госпожа Димитрова бе ужасена.
– Наистина ли не можеш да зашиеш едно копче? Майка ти никога ли не те е учила?
– Ами …. не. Не ме е научила.
– По мое време, – заклати глава госпожа Димитрова, – всички образовани момичета ги учеха как да шият копчета, да замрежват чорапи, ….
Всички тези неща абсолютно нищо не говореха на Вера.
– По мое време …. вече не ни учеха на такива неща, – отвърна любезно Вера. – Учеха ни как да се подготвяме за изпитите, да си изберем добра кариера, да имаме мнение и как да използваме мозъците си.
Госпожа Димитрова я изгледа продължително.
– Жалко, – заяви накрая тя.
Вера се опитваше да запази спокойствие, но напрежението, натрупало се през целия ден, заплашваше да избухне. Тя бе работила часове наред. Чувстваше се уморена до смърт, беше гладна, а тази бабка ѝ разправя как се шиело копче.
– Не е никак жалко, – отвърна напрегнато Вера.
– Това си е твоя работа, миличка, – съгласи се миролюбиво госпожа Димитрова и се отправи към апартамента си.
Това подпали Вера.
– И защо да е жалко? – попита тя и излезе след съседката. – Защо? Може и да не съм в състояние да зашия копче, но мога да направя фантастичен отчет и да спестя на фирмата трийсет милиона долара. Това мога да направя.
Госпожа Димитрова я наблюдаваше от вратата. В погледа й се чете още повече съжаление от преди.
– Жалко, – повтори тя, сякаш не бе чула и дума от казаното. – Лека нощ, миличка, – тя затвори вратата, а Вера въздъхна отчаяно.
– Вие чували ли сте някога за феминизъм? – кресна пред вратата ѝ Вера.
Отговор нямаше.