Л.А. Орбели, който по-късно станал един от най-големите представители на школата на Павлов, първоначално работел в лабораторията на учения като доброволец. Тогава отношенията между Павлов и Орбели били великолепни. Но когато Орбели бил назначен на щатна длъжност, Павлов станал много придирчив.

И.П. Павлов, когато правел операции, работел ту с дясната, ту с лявата ръка. Премествал пинцетите, ножа и другите инструменти от едната в другата ръка. Който му асистирал трудно се справял с това положение.

Павлов много добре оперирал, но за всяка дреболия много ругаел:

– Вие ще ме провалите! Всичко ще развалите! Пуснете! …….Така не се държи!

Най-накрая Орбели помолил:

– Вземе си някой друг да асистира, бих предпочел отново да стана доброволец в лабораторията ви.

Озадачен Иван Павлович замълчал, а после попитал:

– Това искате, само защото ругая?

– Да, щом ругаете, значи аз не умея да правя нещата така, както е нужно.

– Това за мен е просто навик. Не мога да не ругая, а вие се отнасяте към това …. Когато влизате в лабораторията, усещате ли миризма на скункс?

– Да, усеща се…

– Така възприемайте и моята ругатня, като миризма на скункс. Нима заради миризмата на скункса ще напуснете лабораторията?

Далеч от шума и напрежението двама лекари се бяха събрали над безчувственото тяло на Славов. Бяха свалили мокрите му дрехи и покрили тялот му с одеало.

– Жив е, – каза Спас, един от синовете на Славов, – но раната му е сериозна – и той посочи темето на баща си. – Част от главата му е смазана.

Черепът на Славов бе напукан и оплескан с кръв. През отворите му се виждаше сива маса.

Двамата сина на Славов стояха и гледаха безпомощно тялото на баща си. Единият от тях Станимир, бе по-младо копие на мъжа, който лежеше на масата.

– Аз го извадих от водата, – обади се едър юноша.

Младежът веднага се бе гмурнал след потъналата кола, за да помогне на някого, ако бе възможно. Тогава се бе сблъскал с тялото на Славов, което бе излязло през предното стъкло на катастрофиралата кола и свободно се носеше във водата. Измъкна го бързо на брега и забеляза, че все още диша.

– Много смело си постъпил, – каза Спас, но в очите му се четеше отчаяние.

„Можеше ли изобщо да се направи нещо, за баща ми,- помисли си той, – ясно е че ударът е бил доста силен“.

– Има малка надежда,- обади се доктор Стаматов. – Черепът е кост като всяка друга. Може да зарастне, но всички парчета трябва да се подредят внимателно, в противен случай ще зарасне накриво.

– На близо има манастир, – обади се една жена, която бе дошла да види какво става. – Да го отнесем там, да му прочетат една молитва.

– В манастирът знаят как да търсят помощ от Бога, – каза Стаматов. – И наистина сега се нуждаем от такава помощ, но аз знам само да намествам кости.

– Какво лечение препоръчвате за баща ми? – попита нетърпеливо Станимир.

– Бих извадил парченцата счупена кост от мозъка, – каза Стаматов. – Ще ги почистя, а след това ще се опитам отново да ги наместя.

– А след това баща ми ще се възстанови ли? – Станимир невярващо изгледа лекаря.

– Нямам представа, – каза Стаматов. – Понякога раните на главата засягат способността на човека да ходи или да говори. Мога само да помогна черепът на този човек да зарасне, ако искате чудо идете в манастира и се молете.

– Значи не гаратнирате някакъв успех с лечението си? – попита Спас.

– Само Бог е Всемогъщ. Хората правят каквото могат и се надяват на Божията благодат.

– Добре, – каза Спас, – направете, каквото можете.

– Сложете го на масата, така че да имам по-силна светлина от прозореца, – каза Стаматов. – И ми донесете купа с топло вино.

Лекарят извади от чантата си малки ножички и започна да постригва косата около раната.

В това време в стаята влезе монах, който носеше реликва в гравирана кутия със злато и слонова кост. Когато Стаматов видя какво държеше монаха каза:

– Положи тази свята реликва близо до главата на човека, надявам се светецът да укрепи ръцете ми.

Монахът не бе доволен, от тази намесата на лекаря, но се подчини.

Славов взе чифт финни пинцети. Деликатно хвана едно парче кост и го повдигна внимателно, без да докосва сивата маса отдолу. На парчето имаше непокътната кожа и коса. Славов го постави във купата с топло вино, която му бяха донесли. Направи същото и с още две парчета.

Когато приключи с парчетата, които можеше да извади, той се зае с останалите части, които още бяха прикрепени към черепа. На всяко от тях Стаматов отместваше косата и с ленен плат, натопен във топлото вино, внимателно почистваше участъка, а след това внимателно наместваше коста на първоначалното ѝ място.

Най- накрая лекарят постави трите отделни парчета, които бе пуснал в купата вино и ги намести така, все едно поправяше счупено гърне. След това придърпа скалпа над раната и събра кожата с бързи и точни шевове.

Черепът на Соколов отново бе цял.

– Трябва да спи един ден и една нощ, – каза Стаматов. – Ако се събуди, дайте му от тази отвара. След това трябва да лежи 40 дни и нощи.

Погледна към една от жените и помоли да превържат глават му и да го наглежда от време на време.

Колкото и странно да е, въпреки че отне много време, Соколов се въстанови и за радост на семейството си, отново се върна към предишната си работа.

Изкуството за направа на стъкло започва да се развива бързо от 200 г. пр. Хр. Днес има много стъклари в света, но такива като във Венеция няма никъде. Стъклото направено във Венеция е известно по целия свят със своята изисканост и безупречно качество.
За да се направи качествено муранско стъкло е необходимо да се нагрее силиций до течно състояние. Преди да се втвърди, стъклото е много меко. Именно това е времето, когато майсторът започва да извайва съответната форма.
Стъклото от пещта се поставя в специална тръба, която предварително е нагрята. След това стъклото се излива върху стоманен лист и му се придава форма. Стъкларят духа от обратната страна на тръбата за да предаде окончателната форма на фигурата.
За да се създадат и добавят малки детайли към всяко произведение, се използват специални пинцети. След като стъклото се охлади,  може да се види окончателният му цвят.
За да бъде стъклото идеално гладко, стъкларят използва специална лопатка, с която изравнява повърхността му. След изготвяне на желаната форма, стъклото се оставя да изстине до стайна температура. Колкото повече се охлажда толкова по-яко става.
Стъклото може да има различен цвят, за целта му се прибавят различни материали. Например, за да се получи тъмно зелено стъкло се добавя мед, а за да стане синьо кобалт…..
Веницианската техника за производство на стъкло е известна по целия свят. Тя се използва и в другите италиански градове и някои страни на Европа. Производството на стъкло е много дълъг и труден процес, за да се научите на него са ви необходими доста години.