Светльо сподели с приятеля си Симеон:

– Мислех, че не излекуваната болка просто изчезва с времето.

– О, де да беше така, – усмихна се тъжно Симеон. – Тя просто се пренася. Появява се отново в следващия сезон с различно лице, но със същата тежест.

– И аз съм забелязал, че когато вляза в нова връзка с надежда за ново начало, проектирам старите рани на нови хора, – с болка констатира Светльо.

– Така е, – съгласи се Симеон. – Миналите ни разочарования оформят настоящите ни реакции, а непреодоляната болка се превръща в леща, през която всичко се интерпретира.

– Какво може да се направи в такива случаи? – попита Светльо.

– Виж, – прехапа устни Симеон, – Бог е наясно с този модел. За това Той не пренебрегва разбитите сърца. Лекува и грижовно превързва раните ни.

– Знам, че ни изцелява, – отбеляза Светльо.

– Забележи, – наблегна Симеон, – изцелението не е прибързано, насилствено или повърхностно. То е умишлено и лично.

– Мога до някъде да се съглася, – Светльо поклати глава, – че изцелението е акт на послушание и мъдрост.

– Исус „превързва съкрушените сърца“ и извайва красота от пепелта, – допълни Симеон. – Бог не ни създава нови връзки и не ни поставя спешни задачи, преди да се погрижи за сърцата ни.

– А когато се забавя? – попита Светльо.

– Това е доказателство за подготовка, на която сме подложени, – отговори Симеон. – Това, което усещаш като тишина, може да се окаже процес на възстановяване.

– С течение на времето неизпълнените желания могат да създадат тиха скръб, с която се научаваме да живеем, вместо да се лекуваме от нея, – въздъхна дълбоко Светльо.

– Бог те кани, да донесеш тази болка при Него. Изцелението започва, когато осъзнаеш къде си наранен. Бог лекува това, което носим в Неговата светлина.

– Може би трябва да занеса всяка болка, разочарование и рана пред Господа, – започна да изрежда Светльо. – И да Го помоля да изцели сърцето ми, да възстанови надеждата ми и да ме подготви за това, което ми предстои.

– Довери Му се в процеса на изцеление и няма да съжаляваш, – подкрепи го Симеон.

Крум изстреля поредния си въпрос:

– Бог срамували се от материалния свят.

Живко веднага реагира:

– Едва ли, Той е дошъл в него. Въплъщението на Исус Христос ни говори, че обикновените неща, като дом, храна, аромати и докосване, могат да се превърнат в място за среща с Рая.

– Често си мисля, че духовните неща са далечни и дори невидими, – сподели Крум.

– Но Бог действа дори в простите „земни“ неща, – възрази Живко. – Той е създал света и е казал: „Беше добро“. След, което самият Той е дошъл тук, за да сподели нашата радост и умора, нашите празненства и нашата болка.

– Може би си прав, – съгласи се Крум.- Когато вдишвам аромата на канелата, гледам блестящите светлини на града или пия горещ чай, забелязвам, че това не са просто обикновени вещи, а знак за Божията доброта.

– Материалните неща не ни отдалечават от Бога. Те могат да ни приближат до Него, ако ги приемаме с благодарност, – констатира Живко. – Затова се наслаждавайте на красотата на този свят, не като временна наслада, а като част от Божия план. Всяко творение не е пречка за човешката вяра, а доказателство за любовта на Създателя, Който иска да бъде до нас.

Нека тези стъпки на любовта ни помогнат днес да видим Божията благодат в обикновените неща.

Малка група от жени се бе спряла на едно място и шумно разговаряше.

– Това е болезнено, но си е така, – поклати глава Марта. – Раните се превръщат в белези, а белезите в истории. Животът е гоблен, изтъкан от преживявания, радости, изпитания, рани и в крайна сметка белези.

Намеси се и веселата Даря:

– Раните, които понасяме, независимо дали са физически, емоционални или духовни, често са болезнени и сурови в момента. Те представляват болката, загубата или трудностите, които срещаме. И все пак с течение на времето, докато заздравяването настъпва, тези рани се затварят и се превръщат в белези. Те, макар и да напомнят за нашата болка, служат като доказателство за силата, издръжливостта и благодатта, които са ни пренесли през всички трудности.

Катя се усмихна:

– Белезите са историите, които разказват за оцеляването, растежа и трансформация ни. Когато им позволим да станат свидетелства, ние каним други в нашите истории. Правейки това, ние им предлагаме насърчение, надежда и им напомняме, че те също могат да преодолеят раните си.

– Забележете, – вметна Валя, – докато вървим през живота, нашето пътуване на вяра играе жизненоважна роля в това как да обработваме раните и белезите си. Вярата е това, което ни подкрепя в най-мрачните моменти, давайки ни надежда, когато не виждаме пътя напред. В Писанията се казва: „Господ е близо до съкрушените по сърце и спасява съкрушените по дух”.

Ралица само тихо добави:

– Вярата не ни предпазва от рани, но ни дава сила да продължим напред. Това ни уверява, че никое страдание не е без цел и всеки белег разказва история за Божията вярност.

Старата Невена продължи мисълта за белезите:

– Превръщането на рани в белези е естествена част от лечебния процес, но превръщането на белезите в истории е моментът, в който избираме да разсъждаваме върху миналите си борби, не с горчивина, а с благодарност за научените уроци и преживяното израстване.

А Петрана обобщи:

– Вярата ни насърчава да видим отвъд болката. Нашите белези не са белези на поражение, а символи на победа, отражение на това как Бог ни е превел и е използва болката ни за добро. В крайна сметка, от рани през белезите до историите е пътуване на доверие, независимо от дълбочината на нашата болка. Вярата винаги ще ни води до място на изцеление, където нашите истории на борба се превръщат в истории на триумф.

Милан потри длани си:

– Такъв е редът поучаване, подчинение и учене.
– Вярно е, – съгласи се Слави, – Не трябва да преподаваш това, което не си приложил в живота си ….

– И не можеш да практикуваш това, което не си учил, – добави светкавично Милан.

– Не можем да имаме възстановяване, обновяване или съживление, докато държим нещата, заради които Исус умря, за да ни освободи, – поклати глава Слави.

– Послушанието е лепилото, което свързва Божието Слово със сърцата ни, – подчерта дебело Милан. – Това ни свързва с други вярващи.

– Ако молитвата е тамян, тогава дисциплината е димът от този тамян, – разгорещи се Слави. – Тя изпълва живота ни и прониква в света около нас.

– Послушанието е доказателство за нашата вяра …..

– А дисциплината ни превежда от Писанието към живота ни, – отбеляза Слави.

– Каквото и да си говорим не можем сами да се подчиним на Божието Слово, – поклати глава Милан.

– Исус не умря и не възкръсна, за да можем да живеем по-добър живот, сякаш можем сами да следваме Бог. Той беше убит за нашите престъпления и биде възкресен за нашето освещение, за да може чрез Светия Дух да се живее християнския живот чрез нас и за нас, – на един дъх изрече Слави.

– Покорството е изучаване на Божието Слово и правене на това, което То казва чрез силата на Светия Дух, живеещ във нас, – отбеляза Милан.

– На пръв поглед това изглежда невъзможно ….

Милан го прекъсна:

– Същият Дух, Който възкреси Исус от мъртвите, работи във нас, за да постигнем повече, отколкото бихме искали, мислили или си представяме.

Днес разговорът бе доста разгорещен.

– Ревността става явна, когато отказваме да празнуваме нечий късмет, таланти или способности, – отбеляза Веско.

– Завистта и ревността са части от най-ранната лъжа на врага, – добави Филип. – Те се изграждат върху почвата за сравнение, която ни кара да вярваме, че Бог задържа Своята доброта от нас и че вместо това я дава на някой друг.

– Този тип мислене е крепост на робство, – размаха ръце Живко.

Матей се размърда и заяви:

– Завистта е трудно доловима. Тя е опозиция на добротата, която слиза върху другите. С други думи завистта е в пряка опозиция на любовта.

Веско отново взе думата:

– Завистта и ревността вярват, че Божията доброта е ограничена и има само определено количество от нея. Това е вярата, че това, което някой друг има или му е дадено, ще бъде извадено от това, което ние може да имаме или да получим.

– Често, когато сме подбудени от завист и ревност, нашата естествена реакция е да омаловажим успеха на другите, за да се почувстваме по-добре относно себе си, – усмихна се Филип.

– Любовта не се хвали с нечии постижения, нито преувеличава собствената си значимост, – наблегна мълчаливецът Тодор.

– Прекалено високото мнение за нашите собствени мисли или способности ще отблъсне другите от нас, – забеляза Живко. – Такъв човек наричат, присмехулник и всезнайко.

– За нас е много лесно да попаднем в тази категория, защото вярваме, че нашите мнения ни определят и ни правят такива, каквито сме, – обяви Матей.

– Възможно ли е всъщност да задържаме любовта си към другите поради нашите мнения? – попита Велко, най-малкия в групата.

– Почитането и признаването на постиженията на другите, без значение кои са те или как живеят, не те прави по-малко важен, – отговори Веско. – Издигайки значението на другия, почитайки го, привличаш повече почит към себе си и е демонстрация на зрялост в сърцето ти. Способността да признаваш и почиташ някого е доказателство, че преодоляваш своите ограничаващи вярвания за Бога.

– Любовта избира да празнува всички добри неща! Тя се радва с онези, които се радват, – каза Филип. – Да обичаш другите, като ги почиташ, се превръща в място на свобода, вярвайки, че има предостатъчно доброта за всички нас.