Дискретно хранене и придирчиво мислене

Пространството между ушите на Венелин бе около петнадесет сантиметра.

То бръмчеше от непрестанна активност.

Обработваше данни. Издаваше команди. Правеше избори.

То съществуваше, за да филтрира фактите и да взема решения.

Проектирано бе и създадено от Бог.

Така се определяше хода на живота на Венелин.

– Едно правило е по-важно от всички останали, – разсъждаваше на глас Венелин. – И това е истината. Добрите решения зависят от надеждна информация. За това всяка мисъл трябва да бъде добре обмислена.

– Не правим така с храната, – усмихна се предизвикателно сестра му Петрана. – Това, че виждаш шоколад, не означава, че трябва да го ядеш. Здравият разум ни насърчава да практикуваме дискретно хранене.

– Мислите ни също не заслужават пълна свобода, – отбеляза Милан. – Само защото имате мисъл, не е нужно да ѝ даваме ход. Нека да практикуваме придирчиво мислене.

Преобразяване

Милан и Милка се разхождаха.

Опиянена от красотата на околността, Милка възторжено възклицаваше:

– Погледни онази плачеща върба, колко е нежна. Полята са покрити с килим от трева. Усещаш ли нежната ласка на стръкчетата по краката си.

– Планетата ни постоянно става мрачна, безплодна и пуста, – мрачно сподели Милан.

– Така ли изглежда земята на твоя живот сива, лишена от истинска красота, радост и щастие? – попита тъжно Милка.

– Да, за съжаление, – отговори Милан.

– Тя е пуста поради отсъствие на любов, – с болка констатира Милка. – Може би е грозна заради белезите на греха и преживяното страдание.

Милан само тежко въздъхна и махна с ръка.

– Ако Бог, чрез силата на Словото Си, е преобразил Планетата Земя в нещо красиво, Той може да направи същото и за теб. Помоли Го за това, – посъветва го Милка.

Милан само вдигна рамене, но същевременно нещо се пречупи в него.

Вероятно е започнало преобразяването му.

Различен

Дичо и Елена бяха на родителска среща на сина си.Той бе ученик в трети клас.

Учителката ги информира:

– Вашият син е много отговорен, отнася се с уважение към околните. Той е много мило дете. Служи за пример и подражание в класа.

Родителите на Кирил бяха изненадани. Те очакваха да чуят за безбройните простъпки на сина си, но …

– Кирил е много внимателен и грижовен към своите съученици, – продължаваше да говори учителката. – Играе добре с другите ученици по време на междучасието. Дори ми благодари след всеки час за урока.

– Какво? – извикаха в един глас родителите на Кирил. – Вие за нашия син ли говорите?

– Но какво има? – смаяна попита учителката.

– В къщи не можем да го накараме да изхвърли боклука, – поде Елена.

– А ако го накараме да събере чиниите от масата и да ги остави в мивката, нагрубява и се държи непочтително, – отбеляза Дичо.

– Казахте, че бил учтив? Може бъркате Кирил с някое друго дете, – каза Елена.

Учителката се изненада от отрицателните отзиви за любимия ѝ ученик.

Родителите объркани излязоха от училището.

Когато се прибраха в къщи, завариха Кирил да се бие с брат си. Цялата къща бе нагоре с краката.

Какви съкровища да си събираме тук на земята

Мартина и Захари се местеха в по-малко жилище, за това трябваше да се махнат някои от вещите си.

– Трябва да се разделя с антикварната си колекция, която събирах с брат си, когато бяхме деца, – тъжно въздъхна Захари. – Тогава с него ходихме на лов за съкровища. Той събираше интересни играчки, а аз картинки от кибритени кутийки.

– Тогава това е било приоритет за вас, – усмихна се Мартина, – но сега е време да се разделиш със тях.

– Ето слагам ги в този кашон, – каза Захари – и се сещам за думите на Христос, които ни казват, че нашите земни съкровища било пари, притежания или антикварни колекции, нямат никаква стойност на небето.

– Вместо това, Исус ни съветва да си събираме небесни съкровища, – отбеляза Мартина.

– А кои са нашите небесни съкровища? – попита предизвикателно Захари.

Мартина бързо отговори:

– Да прославям Бога и да Му се покорявам. Да подкрепям църквата чрез десятъци, таланти и време си. Да се моля за нуждите на другите и да ги насърчавам. Да споделям вярата си с околните, особено с тези, които не познават Господа …..

– Да, – съгласи се Захари, – те имат стойност не само тук, но и във вечния ни дом на небесата.

Да се радваме на това, което не можем да загубим

Те бяха само двама старци, срещнали се случайно в парка – Павлин и Стоян.

Срещите им зачестиха. Имаха много общи теми, от които и двамата се интересуваха.

Днес разговорът им бе оживен. Нека се приближим и да чуем за какво си говорят.

– Една от най-трудните части на стареенето е да приемем това, което вече не можем да правим, – въздъхна Стоян.

– Какво толкова? – усмихна се Павлин. – Тялото забавя действията си. Енергията ни избледнява. Някои неща, на който сме се радвали като спонтанни пътувания, физическа сила или дори сексуална интимност, могат да са ограничени или напълно изчезват.

– Някои се борят с това, – погледа на Стоян се зарея в далечината.

– Други пък скърбят, – поклати леко глава Павлин.

– Мнозина се опитват да се държат за версия на живот, която просто не се връща, – добави Стоян.

– Но какво ще стане, ако стареенето не е нещо, на което да се съпротивляваме, а нещо, което да прегърнем? – повдигна вежди Павлин.

– Има време за всяко нещо, – Стоян леко се приведе напред.

– Време е да се освободим от младостта и определени мечти, – Павлин потупа приятелят си по рамото. – Това, че тялото не може да прави това, което е правило, не е наказание.

– Упадъкът на тялото е сигнал, че вече се приближаваме към вечността, – уточни Стоян. – С напредване на възрастта ние осъзнаваме колко малко всъщност предлага този свят в сравнение с това, което предстои.

– Глупаво е да се вкопчиш в младостта, – подсмихна се Павлин. – Това е все едно да държиш пясък, който се изплъзва между пръстите ти и това не зависи от силата, с която го стискаме.

– Нека да отворим ръце, – лицето на Стоян засия. – Бог е способен да вложи в тях нещо много по-добро: вечна цел. Дълбок мир и вяра, насочена към бъдещето.

– Трябва да признаем сезона, в който се намираме, а не да се преструваме, че още сме в предишния, – поклати глава Павлин. – Защо трябва да скърбим за това, което не може да бъде върнато?

– Така е, – съгласи се Стоян. – По-добре да се радваме на това, което не можем да загубим: мястото в Божието семейство и вечното бъдеще с Господа.