Симо бе дошъл на гости на родителите си. Когато си тръгна те обикновено му махаха с ръце, докато се скрие от погледите им.

Това правеха постоянно, когато някой си тръгваше от дома им. Понякога стояха по-дълго на местата си и продължаваха да махат, въпреки че тръгващите бяха изчезнали в далечината.

– Защо го правят? – запита си Симо.

Той усети, че когато го изпращаха така, сърцето му се трогваше. Чувстваше се обичан.

– Надявам се този навик да продължи и в децата ми, – усмихна се Симо.

Това е израз на любов към семейството, приятели, познати и такива, които ни гостуват.

По този начин споделяме Божията любов, която Бог е излял в сърцата ни.

Като споделяме Божията истина и доброта, можем да се доверим на Неговата любов, която е способна да преодолее всяко разстояние.

Тази вечер Мартин се прибираше с баща си. Бяха прекарали добре заедно.

Двамата бяха много огладнели.

– Хайде да спрем тук и да си вземем нещо за хапване, – предложи бащата.

Марин се съгласи:

– Добре, да вървим.

Заведението бе пълно с хора и трябваше дълго да чакат.

Тъй като стана много късно на Мартин му хрумна:

– Давай, татко, ще вечеряме по пътя.

Когато наближиха колата, към тях притича малко момиченце. То бе облечено зле.

Момиченцето протегна ръка:

– Моля ви, дайте ми малко пари.

Мартин пъхна пакета с храна в ръцете му.

Момиченцето се усмихна и преди да побегна, тихо каза:

– Благодаря.

Мартин едва ли можеше да разреши всички проблеми на гладуващите деца по улицата, но помогна на момиченцето. Направи това, което бе по силите му.

Ако всички проявяваме мъничко щедрост, Бог ще го вземе и ще го умножи.

Станчо бе навел глава.

– Думите му ме пронизаха като с нож. Те проникнаха дълбоко в мен, – оплака се той на приятеля си.

– Човек не е мъдър, ако не знае какво и как да го каже, – отбеляза Димо.

– Това си бе пълна обида, – тъжно въздъхна Станчо, – но не мога да се държа така, все едно нищо не е казал. Това е като рана.

– Раната може да зарасне, когато е наранено тялото, но все пак остава белег, – добави Димо. – Безразсъдните думи могат да унищожат човека, дори да го убият.

– Така е, – съгласи се Станчо. – Думите са станали причина за убийства, самоубийства и реални войни. Те убиват психологически.

– Ето, – Димо вдигна показалецът си на дясната ръка, – кажи на едно дете, че е глупаво и безполезно. И да порасне прекарва живота си опитвайки се да се отърве от съмненията, които си посял в него, – повдигна веждите си Станчо.

– Думите нараняват, те са токсични. Щом попаднат на земята, замърсяват всичко, – категорично заяви Димо. – Пръчките и камъните могат да ти счупят костите ти, но думите унищожават душата.

– Освен това, – поклати глава Станчо, – ако са прибързано казани, не са обмислени добре, водят до много тежки поражения.

– Иска ми се, – възкликна Димо, – да не наранявам някого по този начин, а да говоря думи, които привдигат, насърчават и успокояват човека.

Дядо Симеон седеше заедно с внука си, кръстен на него, в градината. Старецът много обичаше това време, което прекарваше с малкия Мони.

Той не беше вече много малък, но срещите му с дядо му бяха празник за него.

– Непрестанният грях и непростителността са скрити тежести, – каза дядо Симеон. – Те блокират прогреса и източват духовната сила.

Мони го гледаше с широко отворени очи, а старецът продължи:

– Гордостта насърчава прикриването, а смирението отваря врата за изцеление.

– Когато призная каква беля съм направил, – Мони вдигна вежди, – аз се срамувам.

– Изповедта не е излагане за срам, – уточни старецът, – тя е покана за милост.

– Като ми се прости, това не е ли одобрение на неправомерните ми действия? – попита внукът.

– Не е, – поклати глава дядо Симеон, – тя те освобождава от плена на греха, който те държи здраво.

– А ако скрия това, което съм направил? – зададе поредния си въпрос малкия Симеон.

– Задържането на престъплението само удължава болката и забавя освобождението, – заяви дядото.

– Но ако никой не ме е видял? – с надежда добави Мони.

– Бог вече те е видял и знае за намерението да го скриеш, – усмихна се старецът.

Мони отчаяно повдигне рамене и въздъхна

– Бог не иска съвършенство, – старецът потупа внука си по рамото, – а честност.

Бе среднощ, но Михаил бе решил да се помоли:

– Господи дай ми сила, за да мога да постигна желаното.

– Остани слаб, за да се научиш смирено да се подчиняваш, – бе отговорът.

Михаил продължи въпреки отказа:

– Дай ми здраве, за да върша по-велики дела.

– Остани немощен, за да вършиш по-добри неща.

Михаил помисли и си пожела:

– Боже, дай ми богатство и ще бъда щастлив.

– Бъди беден, за да бъдеш мъдър.

Михаил не се отказваше лесно и продължи:

– Дай ми власт, за да получа похвала от човеците.

– Остани без нея, за да почувстваш нуждата от Мен.

Михаил въздъхна:

– Не получих нищо от това, което поисках, нито всичко, на което се надявах, но съм по-благословен от всички хора.