Разходиха се покрай оградата на малка нива, а след това седнаха на два камъка, които като че ли нарочно бяха сложени там за почивка. Младият бе висок, с широки рамене, здрави ръце, буйна черна коса и остри черни очи. С него бе слаб, с побелели коси, старец. Той бе видял много и помнеше още времето, когато със семействата си шепа хора дойдоха и се заселиха по тези места.

– Жени и деца, вървяха в колона през селото, – върна се в спомените си назад старецът, – лицата им бяха уморени и измъчени. В ръцете си носеха малки торби с пръст и тор. Притискаха ги към гърдите си, сякаш бяха драгоценно богатство.

– От къде са ги взели? – размърда се маладежът неспокойно на мястото си. – За какво са им били?

– Бяха ги събирали в далечни долини, давайки за тях овце, монети и кожи. Смятаха да посипят твърдите скали на това място със скъпоценната пръст, та земята да роди зърно и народът да има какво да яде.

– И сега е скалисто това място, – засмя се младежът, – а нивите висят над безната.

– Тогава хората се връзваха на верига и се спускаха към малката площ, – ръцете на старецът потрепераха при спомена. – Внимателно с ръце ръсеха пръстта върху скалната почва.

– Но нали един по-силен вятър би отвял всичко това? – младият човек учудено погледна старецът.

– Над бъдещите ниви, – кротко продължи старецът, – бе изградена груба ограда, която да ги пази от вятър и лавини. Така се раждаха нивите сред тези обрулени, озъбени скали.

– Навярно не са били много големи, – каза младежът.

– Три крачки широка и четири крачки бе почти всяка новообразувана нива, – протегна ръка старецът напред, сочейки малките участъци земя. –  Това бе най-ценото богатство на нашият народ.

Старецът погледна към мъжете надвесили се над малките ниви и каза:

– Призори мъжете излизаха на нивичките си. Селянинът дълго се моли преди да започне работа на придобитата земя.

– А когато духнеше вятър, оградите успяваха ли да запазят натрупаната по скалите пръст? – попита младежът.

– Задухаше ли силен вятър, жените донасяха одеяла и ги разстила върху скъпоценната пръст. Галеха семенцата с малките си длани и с мънички коси скъпернически отрязваха поникналите стръкове.

– И от това сте правели хляб? – изненада се младият човек.

– Мелехме зърната, а жените месеха и печаха плоски продълговати хлябове.

– А защо слагате паричка в първият хляб? – попита младежът, който бе видял как този, който печеше хляба, бе пъхнал монета, не в кой да е хляб, а точно в първия.

– Това беше за всеобща благодарност за чудото.

Старецът бе разказал историята на народа си на този младеж, който бе дошъл и бе решил да се засели по тези места.

Да приемем, че някой е подарил на свой приятел диамантен пръстен, който струва много пари. Какво би си помислил този, който е подарил пръстена, ако след това при първата си среща с приятела му, той му каже:
– Какъв прекрасен пръстен ми подари. Аз ще го пазя и ще го скрия на безопасно място.
Такава глупост умът ни трудно би могъл да възприеме.
Но колко голямо е безумието на хора, които полагат всички усилия и постоянно се грижат за външния си вид и тялото си, дори и да е много красиво, неразбирайки, че в тях единственото съкровище е душата им.
Исус Христос оценява човешката душа повече от външността, видимия свят и за да я изкупи даде живота Си.
Човек може да се увлече по нещо красиво, но Бог цени вътрешното съдържание на това нещо – неговата душа.
Душата е безсмъртна, надарена е с разум и воля. Тя винаги разбира от какъв вид са всички наши чувства, съкровища на нашето мислене, източници на вътрешна привлекателност и красота, и до колко те са отражение на Бога.
Всяка човешка душа е уникално творение на неповторимия Майстор.
Тежко е на душата ни без Христос. Без Него тя прилича на дом без господар, град опустошен от враговете, кораб без кормчия, овце без пастир и болен изоставен от лекаря си.
Животът и мирът в душата ни са неразривно свързани с общението ни с Небесния Цар. Нека отдадем нужното място на Исус Христос в нашите сърца и души.

Човек сади и отглежда предимо култури, които осигуряват добро меню на трапезата му. Някои любители на цветята и екзотичните растения полагат не малко усилия, за да създадат красота и уют край себе си.
А знаете ли, че някои екзотични растения могат да растат в къщи или на двора?
Такова е растението трахиандра.
Не се присмивайте на името му. Когато го видите то ще ви порази със своя удивителен външен вид.
Това екзотично растение изглежда като кръстоска между ювка, накъдрена коса и пипала на медуза.
Трахиандра се среща често в Източна и Южна Африка, Йемен, Магадаскар.

Излязоха от училище и понеже времето беше хубаво, решиха да се разходят в градската градина. Седнаха на една пейка, над която висок многогодишен клен хвърляше шарена сянка.

– Знаеш ли какво сънувах тази нощ? – попита Лора.

– Пак ли някои от твоите кошмари! – засмя се предизвикателно Динка.

– Е, не беше чак кошмар, – нацупи се Лора.

– Не се сърди, разказвай, – подкани я Динка.

Лора погледна напред с невиждащи очи. Картините от нощта оживяха в съзнанието ѝ и тя започна да разказва:

– Бях в една огромна стая. Приличаше на фабрика. Там имаше много интересни машини, някои от тях бяха недовършени, други абсурдни. Принципите на механиката бяха тотално объркани. Тези машини едва ли щяха да работят някога както трябва.

– На кого принадлежаха? – заинтересована от разказа ѝ попита Динка.

– „Това са недовършените ти дела“, каза ми един човек облечен в сини дочени дрехи.

– Спомним си, че като малка желаеше да станеш изобретатаел, – намеси се Динка.

Лора събираше всякакви механизми, чертаеше планове, но все не я удовлетворяваха и ги захвърляше нанякъде. В училище беше много добра по физика и математика, а неспокойната ѝ душа все нещо търсеше, искаше да твори, да изобретява.

– Представяш ли си, – каза с тъга Лора, – тези гротескни машини бяха продукт на онова далечно време. Те стояха там и очакваха да се погрижа за тях.

– Мислите приемат форма, – започна философски да обяснява Динка, тя обичаше да наставлява, коригира и поправя другите, – колкото я по-ясна идеята, толкова по-ясна е формата. Не бива да се оставят недовършени идеи и проекти. Те трябва да се разрушават. Защото хабят енергия, която ти би могла да използваш за друго по-полезно нещо.

  – Трябва да мисля съзидателно. Такива приказки съм чувала не веднъж, – сбърчи вежди Лора. – Дразни ме тази мания, всичко да бъде напълно завършено и всяко нещо предмет или мисъл, да се поставят точно на мястото си. Погледни светът наоколо, всичко е хаос.

– Възможно е всеки от нас да има такива хангари,  – замисли се Динка, – претъпкани с провалени начинания и безумни изобретения.

– Я си предстви,  – започна да имповизира Лора, – че има стаи пълни с миризми, вкусове, жестове и безполезни думи или задръстени с глупави намерения.

– Представям си една голяма камбана, която чудовищно звъни и напомня за всеки провал и неуспех, – малко тържествено каза Динка.

Небето се забули с облаци. Подухна хладен вятър и двете момичета забързаха за домовете си.

Е, те вече щяха да внимават за делата си. Вероятно всяка от тях си бе дала дума, че ще завършва всичко, което започнеше и нямаше да се спира на безполезни мисли, а ще ги унищожава.

Коренът на всяка нерешителност е страха. Ние всички имаме различни видове страхове. Страхуваме се, че ще направим грешки и ще се злепоставим, че няма да можем да завършим това, което сме започнали. Страх ни е, че не сме достатъчно добри.
Всяко едно опасение ни пречи да вземем решения. “ Страхът от човека туря примка, а който уповава на Господа ще бъде поставен на високо“.
Не бива да се притеснявате за това какво другите хора мислят за дадено нещо, например, че всичко ще свърши зле, защото страхът от неодобрението е винаги по-лош от самото неодобрение.
Как да се отървем от страха? Има само един начин: Приемете го, и се движете срещу него. Или направите това, от което ви е страх най-много!
Единствената противоотрова срещу страха, е вярата. Трябва да се доверяте на Бог и да започнете да се движите.
Смелостта напредва, въпреки страха си. Куражът идва, защото сте уплашени до смърт, но вярвате, че това, което Бог иска да направите, можете да го направите.
„Уповавай на Господа от все сърце и не се облягай на своя разум.
Във всичките си пътища признавай Него и Той ще оправя пътеките ти“.
Бог подкрепя тези, които се движат с вяра. Така че тук е въпрос, който трябва да си зададем: Кога е необходимо, да се доверяваме на Бог? Наистина ли му вярваме или чакаме, докато не опитаме нещо, което не може да се направим със собствени сили?
Не винаги знам какво решение трябва взема, но се подготвям и тръгвам с вяра. Избора определя съдба ни. Предай се на Господа, и Той ще ви даде мъдрост и смелост, за да успеете.