Духовни наранявания и натъртвания всеки е имал. И както обикновено вътрешната болка не иска да си тръгне. Много от нас познават този род страдания, но не знаят какво да правят с тях.

Ние куцаме през цели си живот, надявайки се, че тези скрити рани по някакъв удивителен начин ще престанат да ни болят. Навярно си мислите, че допълнителен сън или малко повече от десерта ще ви освободи от тази натрапчива депресия, всичко това ще изчезне и ще ви остави на мира.

Но това никога не се случва.

Ако са те набили физически, след няколко дена почивка се възтановяваш, но изцелението на духовни рани не става толкова лесно. Дори с течение на времето състоянието на човек става още по-лошо.

Причината е следната, вместо да забравим тези болезнени провали, ние често продължаваме да живеем с тях, при условие че тези неуспехи не са по-реални от Божиите обещания. Ние се концентрираме върху тях, изпадаме в депресия и се парализираме от страх, че като направи още една стъпка, ние отново ще бъдем победени.

Но има един изход. Ако депресията ви е смачкала, за да се измъкнете от нея, просто трябва да спрете да гледате назад в миналото и да започнете да  гледате в бъдещето – бъдеще, гарантирано от Христа Исуса чрез великите и скъпоценни обещания в Словото.

В началото това няма никак да е лесно. Умът ви ще иска да се връща назад към миналото, но вие не му позволявайте това. Размишлявайте над Божието Слово и променете мисленето си чрез Него.

И вместо победен войник, вие ще бъдете победител, както е планирал Бог.

Това е портрет на известния италиански художник Леонардо да Винчи. Смята се, че част от картината е изгубена.

Каква особеност на платното е накарало специалистите да направят подобно предположение?

Тук навярно ще се затрудните, особено ако не познавате живота на художника и как е обучавал учениците си. Можете да се разровите в Интернет и да прочетете малко повече за това.

Много добре знам, че не сте експерти, особено що се отнася до картините на Леонардо да Винчи и аз не съм.

За да стане човек такъв, трябва да научи всичко, което такива хора са открили или постигнали в тази насока, а след това внимателно да наблюдава и да сравнява.

Няма да ви измъчвам повече, ето го и отговорът на загадката.

Отговор:

Леонардо да Винчи не само е рисувал прекрасни картини, но е оставил и инструкции към учениците си.

В своя „Трактат за живописта“, той е отбелязал: „На портретите по-добре е да се рисуват и ръцете, защото те са много по-красноречиво свидетелство за характера на човек, отколкото лицето му“.

Руските експерти са разработили уникален костюм, който в случай на аварийна ситуация по време на работа в откритото пространство, е в състояние да върне на кораба или станцията астронавта. Светът все още няма такива разработки.

Системата за спасение, била внедрена в скафандър „Орлан“, който често се използвал в космоса. Уникалността на това устройство е, че всичко става автоматично, така че влиянието на човека е сведено до минимум.

Тестовете се провеждат на специален стенд на земята. А на станцията ще трябва да се установят някои радиомаяци, които ще управляват по радиосигнал спасителна система.

Известно е, че скафандърът ще има 16 микродвигателя, необходими за стабилизиране, обръщане и преместване в безтегловност. Важно е, че тук се използва реактивна струя, която е кислород под голямо налягане.

Устройството е доста умно. То може да определи разстоянието до кораба или станцията, а след това приеме необходимите решения. В този случай става въпрос за отдалечаване на разстояние повече от 100 метра.

Борис започна да рецитира стихове, след това премина към откъси от известни произведения на наши и чужди автори.

Всички бяха погълнати от изпълнението му. Гласът му покоряваше, завладяваше и потапяше всеки в огромния океан на художественото слово.

– Откровено да си кажа, – обади се Динко, – изненадан съм от свежата ти памет.

– Някога и аз пълнех главата си с поезия, – не остана назад и Малин, – но не всичко помнех точно и вярно, което беше голям мой недостатък. За това често изпадах в неудобно положение за това.

Мартин и Свилен мълчаха гузно, те не можеха да се похвалят със нищо в тази насока.

– Завиждам ти, Боби, имаш удивителна памет за тези години, – похвали го и Стоян.

Борис не беше първа младост, времето отдавна бе отнело цвета на косите му, но в сините му очи още гореше младежки плам.

– Какви години? – Борис рязко се обърна към Стоян, сякаш приятелят му беше казал нещо обидно.

– Съвсем не исках да кажа, че си остарял, – опита да се защити Стоян.

– Какво са годините? Ние сме само хора, но постоянно се вглеждаме в сезоните, месеците и всеки къс от времето. За нас те са като някакъв хомот, под който пъшкаме и стенем.

– Ако не ме боляха краката и не усещах някои болки, които в безрасъдното си минало съм си причинил, – засмя се Захари, – изобщо не бих усетил, че нещо фатално се е променило в мен.

– Вярно е, че жизненост е изписано на лицето ти, Боре, – намеси се Свилен, – но не трябва изцяло да се игнорират биологичните промени.

– Духът на човека заема важно място в неговото съществувание. Той е определящ във всяка област от живота му , – заяви Борис категорично.

Събралите съвсем не искаха да нарушат атмосферата на разбирателство тази вечер, за това не се задълбочиха повече в започнатата тема. Почти всички бяха надхвърлили четиридесетте. Темите за старост и немощ бързо отпадна и те се насочиха към общата работа, която им предстоеше.

Това се случи по време на грузинско-абхазката войната. Страшни бяха тези дни…

Учителката по грузински заедно с още 20 жители на едно абхазко село бяха затворени в плевнята.

Похитителите им казаха:

– Искаме откуп. Ако никой не ни даде пари за вас, ще запалим плевнята.

Кръсникът на учителката имал жена абхазка, която бързо се свърза със всички свои роднини и те събраха парите за откупа.

Най-накрая заветната врата се отвори и от вън извикаха:

– Учителката е свободна! Тя може да вземе със себе си само един човек.

Вътре се раздадоха викове:

– Моля ви, вземете мен!

– Не, мен, аз имам деца!

– Хайде излизай! – развикаха се нетърпеливо от вън.

Учителката стоеше и се колебаеше. Кого да вземе? Мъчно ѝ бе за всички.

После каза на охраната пред вратата:

– Никъде няма да ходя. Ако е съдено да умра, искам да изгоря заедно със всички тези хора!

И стана чудо. При вида на саможертвата от страна на такава слаба жена, нещо се пробуди в душите на тези извън плевнята.

На другия ден пуснаха всички пленници без откуп.