Гигантски чайките започнали да тероризират фермата за овце в графство Кери в югозападната част на Ирландия.

Местният фермер Джон МакКроган станал свидетел на нападението на ято морски птици върху стадо овце. Загинали две животни, от ноктите на птиците не ги е предпазила дори дебелата вълна. Фермерът се опитал да прогони чайките с пръчка, но това не изплашило птиците.

– Мисля, че ако в ръцете си нямах пръчка, щяха да нападнат и мен, – заявил фермерът.

Неговата съседка Бриджит О’Конър също е разказала, че е намирала останки на редовно измъчвани от птиците овце. Според нея, по-голямо количество чайки са се наблюдавали край брега само преди буря. Но сега птиците приближават все по-близио и по-близо до човека.

Местният мотоциклетист Винсент Апълби е разказал, че е бил нападнат от гигантски чайки, когато карал мотора си. Той трябвало рязко да захвърли мотоциклета си и да избяга в дома си. Чайките се спускали над него като „бомби през Втората световна война“.

В магазина нямаше много хора. По обяд малцина прекрачваха прага му. Дали заради горещината или поради  това, че по това време хората си почиват, но почти всичко замираше и рядко се виждаше някоя жива душа на улицата.

Днес поп Минчо бе застанал зад едно младо момиче, което пазаруваше. Когато тя сложи продуктите в чантата и тръгна към вратата, поп Минчо я спря и попита:

– Ти от кои беше?

Девойката се смути и наведе очи надолу. Магазинерката ѝ се притече на помощ:

– На Ставри е внучка, ….. живеят близо до новия ресторант.

– Не исках да те притеснявам, девойче, – каза поп Минчо, – нямам никакви лоши намерения спрямо теб. Когато те погледнах ми напомни на един мой познат, за това те попитах от кои си. Аз съм стар човек. В това село всички ги зная, ей от такива малки, – и ръка му се издигна на около три педи от земята. – Всички тук съм кръщавал, за това ги зная.

Зад попа бе застанала жена на средна възраст. Когато чу последните думи, тя се засмя.

Поп Минчо се обърна към нея и попита:

– Защо се смеете? Аз наистина съм кръщавал почти всички хора в това село.

– Вярвам ви, – каза жената,- но се питам когато кръщавате малки деца те разбират ли какво се случва с тях?

– За това се избират кръстници, – спокойно обясни попа.

Изведнъж жената осъзна нещо, което не бе разбирала до сега и попита:

– Нещо като настойници на детето?

– Да, – потвърди поп Минчо. – Докато детето расте, те заедно с родителите му са длъжни да го наставляват в правия път.

До сега тази жена, както и повечето хора, бяха виждали в кръщението, един безмислен ритуал. Кръстниците формално присътваха на церемонията, но по-късно съвсем не се грижеха за духовното израстване на детето.

Те само на име се водеха кръстници и често ходеха или приемаха детето и родителите му на гости.

Така един ритуал губи смисъла си и се превръща в традиция, която се изпълнява формално, без някакво особено значение за учатващите в нея.

В големите градове често можем да видим как булдозери и други по-големи машини разрушават стари здания, за да освободят място за нови.

Някои от тези „стари здания“ са на повече от сто години. В Европа има сгради устояли на няколко столетия.
Но рано или късно те ще бъдат разрушени от природни катаклизми или човешка ръка.

Вечно ще остава това, което е поставено на здрава солидна основа – на Христос.

Исус е казал: „Всеки, който слуша тия Мои думи и ги изпълнява, ще се оприличи на разумен човек, който е построил къщата си на канара“.

Успяваш ли всеки ден да слушаш Божието Слово и въплатяваш ли го в своя живот?

Мъж със съпругата си седна на една маса. Тази вечер той имаше среща със съучениците си.

На съседната маса пиеше жена. Тя беше пияна, но непрекъснато изпразваше чаша след чаша.

Съпругата попита мъжа си:

– Познаваш ли я?

– Да, – въздъхна мъжът. – Чух, че е започнала да пие, след като се разделихме, преди много години и от тогава не е преставала.

– Боже мой, – възкликна съпругата. – Кой би си помислил, че човек може толкова дълго да празнува?

Слънцето се размиваше в кървавочервения залез. Въздухът нагорещен от знойния ден тегнеше заплашително. Хората едва дишаха. Всеки търсеше прохлада край дървета и градини, а където имаше вода обилно наплискваше лицето си.

Марин крачеше отчаян и подтиснат към дома си. До него вървеше Димо потънал в мисли засягащи проблемите му, възникнали днес в работата му. Двамата се движеха един до друг, но в мислите отстояха на хиляди километри.

– По-рано като пристигнех в село, всички ме обграждаха с голяма внимание, – каза с болка Марин, – търсеха услугите ми за какво ли не. Знаеш ли на колко много сватби и кръщенета съм кумувал!? Обръщаха се с най-топли и мили думи към мен. А днес само да се покажа, крият се от мен и ме избягват.

– Такава е човешката психология, – започна разсъжденията си Димо, – отговорният пост , власта придават черти и добродетели, които не притежаваме. Те излъчват измамно обаяние, което е само въображаемо. Хората подминават видимите слабости и умишлено не ги виждат. И това правят с една единствена цел, да не загубят благоволението на силния на деня.

– И ако човек изгуби високия си пост и няма вече власт ……, – въздъхна Марин.

– Виждат съвсем друг образ, смален, сив, даже жалък и нищожен, – допълни Димо.

– Тази участ няма да сполети ония, който са устояли на съблазните на властта и са останали непроменени по характер, – Мартин вдигна очи и зарея поглед в далечината. – Добротата и човещината доминират в поведението и постъпките им.

– Това са идеални случаи, – усмихна се Димо, – в които поста и власта са се оказали една мъничка добавака, непроменяща същността на човека. Това засилва хубавите черти и обаянието на тези хора.

– Сега, когато отношението към мен рязко се е променило, – каза с тъга Марин, – ставам мнителен и се чувствам непълноценен и ненужен.

– И какво правиш в такова положение? – попита Димо. – Затваряш се в черупката си, бягаш от живота и се самоопределяш като бита карата. Това е пресилено и вредно поведение.

За малко настъпи тягосна тишина.

– Недоволен трябва да бъдеш от себе си, – продължи Димо, – а не от хората. Ако по времето, когато си имал власт, си гребал с черпака от държавния казан, това се знае и помни. …..то може да бъде забравено единствено с безкористен труд.

Думите на Димо болезнено отекваха в душата на Мартин, но той мълчеше.

– Не трябва да бягаш и да търсиш заслони, когато напират насрещни ветрове, – разгорещи се Димо, – а трябва да покажеш смелост, с която да ги посрещнеш и укротиш. Друг път да запазиш позициите си и уважението на хората няма.

Това бе сериозна критика, но двамата бяха приятели. А Димо беше единствения човек, който можеше да каже истината в очите на Марин и да го накара да се осъзнае и опомни.