Едно от правилата в френския кралски устав гласи:

„При среща на двама офицери първи трябва да отдаде чест този, който има по-ниско звание“.

Според вас, ако се срещнат двама офицери с еднакъв ранг, кой от тях трябва първи да отдаде чест?

Сега е ваш ред да помислите. А може би в случая не става въпрос за устава и кой е по-висш, а нещо много по-важно, което трябва да притежава всеки човек.

Този път ви подсказах съвсем малко, но вярвам, че сами ще се досетите за отговора.

Отговор: натипзъв ербод-оп е отйок, изот тсеч едадто ещ ивръп.

Вън беше се бе смрачило. Развигоров и Малеков седя в близкия ресторант и празнуваха с бутилка вино победата, която бяха извоювали във фирмата си.

– Ако трябваше да прилагаме сила, нямаше да участвам, – каза Малеков.

– Какво толкова, – засмя се Развигоров. – Ако не искат с добро ….. – и ръката му отсече във въздуха някаква илюзорна глава. – Та ние живее в тези мръсотии. Да си чувал някъде да се говори за благочестив живот, освен в църквата. Навсякъде по медиите пробутват все убийства, внезапна смърт и какви ли не сензации.

– Все пак, – каза Малеков, – ние сме порядъчни хора. – не идваме от гората.

– И какво, – смразяващо го изгледа Развигоров, – да фалираме ли? Да не мислиш, че като изобличиш хората за грешките им, те ще ти благодарят и ще се поправят веднага?

– Щастлив съм, – каза Малеков, – че съм далече от такъв „черен“ бизнес. Знаеш, че съм чувствителен човек и много преживявам ….. Аз съм солиден мъж, имам жена и деца.

– Тогава се дръж за полата на жена си, – присмя му се Развигоров. – Във всяка работа се иска хладно сърце и бистър ум. Помниш ли онзи мъж дето правеше смъртоносните скокове?

– Какво стана с него? – попита Малеков.

– С Добри Маринов ли? – сбърчи нос Развигоров. – С него бяхме приятели. Казвал съм му не веднъж, да се откаже, от тази опасна работа, но той не, още малко и щял да се откаже.

– Трябва бая пари да е натрупал, – замечтано каза Малеков.

– Бяха му напълно достатъчни да си купи къща в града и да живее спокойно с останалите, – каза с тъга Развигоров. – Той искаше да си купи ферма, да отглежда животни. Казваше ми: „Още най-малко два пъти и с жената отиваме в някоя ферма“.

– И какво стана? – попита Малеков.

– Преби се. Бях там. Видях, че парашута му не се отвори докрай, резервния също не задейства. Полуотвореният парашут забави падането му, но преди да стигне земята спускането му се ускори и ….. когато стигнахме до него, слабо дишаше. След това отвори очи и си отиде.

– Човек трябва да е доволен и от малкото, което има, – заключи тъжно Малеков.

– Ако хората се задоволяваха с малкото, – махна с ръка Развигоров, – нямаше да ги има тези „акули“ в бизнеса.

Четох скоро за един съдебен процес.  Историята  ще накара всеки да се замисли относно това в какво вярва и как действа според вярата си.

Това се случило в края на миналия век. Едно селско момче отивало на училище в града, след великденска ваканция. Носело със себе си малко пари, храна и десетина яйца. По пътя момчето било убито и ограбено.

Убиецът бил заловен. Парите били похарчени, храната била изядена, но яйцата били непокътнати.

Следователят попитал убиеца:

– А защо не си изял яйцата?

– Как бих могъл да ги изям, този ден се постеше, – отговорил убиецът.

Колко страшно звучи всичко това.

Какво е всъщност постът? Само ритуал, без вяра? Въпросът има практическо значение, тъй като на убиеца му е било разкрито част от християнството, но не и истината.

Тези, които са го учили на християнство са прецедили комара, но са глътнали камилата.

Църквата и учението ѝ не трябва да се възприемат повърхностно. Действията на човека трябва да бъдат израз на това, което е в сърцето му.

Веднъж един човек ми сподели:

– Трудно ми е да се моля без икона. Иконата съсредоточава вниманието ми в молитвата. Знаеш ли, че отците са учели, че иконата утвърждава реалността на човешката плът Христова. Който не вярва в иконата не вярва в Боговъплащението, т.е. в човешката природа на Богочовека.

Да, но я си представете, че сте попаднали на място, където няма икони, а искате да се помолите, какво ще правите тогава?

Християнството не умира с отмирането на иконите като исторически факт. Когато свещеници са били арестувани и хвърлени в затвора, те са се молели застанали пред гола стена.

В затвора е трудно и лесно да се молиш. Трудно, защото всички от килията са се вторачили в гърба ти и те възприемат за  „лицемер“. Лесно е, защото преодолял това „надзираване“ сякаш стоиш известно време пред „дверите на Царството“. В затвора Господ е „близо до вратата“.

В една килия били свещеник и белогвардейски офицер. След една молитва на свещеника пред празната стена, офицерът попитал:

– Ти сектант ли си?

Без икона, ако такава липсва такава, можеш да се молиш, но без смирение и осъждайки човека не можеш.

В един затънтен край живеел човек, който бил много прозорлив и проницателен.

Почти цял месец не валяло дъжд и всичко изсъхвало.

Една жена работела в градината си и се молела в душата си:

„Господи, за всички няма да стигне, дай дъждец само на моята градинка“.

Този човек по това време минавал наблизо. Вдигнал ръка и извикал:

– Какво е това „на моята градинка“! За всички се моли не само за себе си!