Хранеха се без да говорят известно време. Сотиров, за да избегне нежелателните теми, реши да заприказва Дарина за застраховката „Живот“ на съпруга ѝ, който скоро беше починал.

– Това не са хора, – възмути се Сотиров като погледна към Дарина. – Съпругът ви има солидна застраховка, но адвокатите от застрахователното дружество търсят начин да не я изплатят. Сега са се хванали за тезата, че не били достатъчно осведомени.

– За какво? – попита Асен.

– Чичото на Петър също е починал от тази болест, – уточни Сотиров.

– Но аз си спомням, когато Петър спомена това пред застрахователния агент, – каза Дарина, – преди да сключат полицата.

– Да, но в бележките на онзи, нищо не пишело, – ядосано тупна с ръка по масата Сотиров. – Вероятно агентът не е знаел, че тази болест е генетично заложена.

– Аз също не знаех, че Петър ….. – гласът на Мими се пречупи.

Притеснена, тя наведе зачервеното си лице над чинията. Някаква буца от мъка бе заседнала в гърлото ѝ и не искаше да се помръдне от там. Изведнъж тя придърпа Асен към себе си, а той без да се замисли я прегърна с една ръка.

Понякога хората не се нуждаят от думи, а от безмълвни и утешителни жестове.

– Извинявай, – каза Мими и се отдръпна от Асен.

Чертите на лицето ѝ бяха станали по-меки и загрижени.

– И до сега не мога да разбера…. – опита се да продължи Мими. – Петър беше добър човек. Много свестен тип.

– Да, всички така казват за него, – потвърди Асен.

– Веселяк ли беше? – Игнат се опита да разсее тъжните физиономии край масата.

Той не го познаваше, защото бе пристигнал малко след като Петър беше починал.  За него Игнат знаеше, че е млад човек още не навършил 45 години и че има две деца на тинейджърска възраст.

– Ами … донякъде, – смотолеви Захари. – беше си нормален човек. Много се смееше….. Просто беше добряк. Обичаше хората и се интересуваше от проблемите им.

– Не връщаше никой от вратата без да го изслуша, – каза тъжно Дарина, – а сега го няма…..

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Тя наведе поглед и тихо каза:

– Благодаря ви, че ме поканихте тази вечер да бъда със вас. Знам, че го направихте, за да ме поразсеете малко от мъката ми, но трябва да вървя, децата ме чакат.

Тя се изправи, а Асен стана да я изпрати. Останалите седяха дълго след това и мълчаха.

Ако Христо се съмняваше в смелостта на племенника си, то това се разсея от бдителността на момчето и готовността му за действие.

Като погледна Дани в лицето, Христо разбра, че той не беше избягал, но нарочно го подкачи:

– Защо избяга?

– Не съм избягал, – отвърна Дани и погледна вуйчо си с пламнало от възмущение лице. – Аз нямаше да тръгна така с Павел, както ти направи с чичо му, след като се скарахте.

Двамата продължиха по пътеката. Дани упорито мълчеше, а Христо  сериозно се замисли. После вуйчото сложи нежно ръка на рамото на момчето и каза:

– Синко, какво мислиш за мен, като постъпих по този начин?

– Аз нямаше да го направя… с човек, когото мразя, – отговори Дани, устремил поглед напред.

– Но аз не мразя Антон. Той ми харесва.

– Защо се скара и сби с него тогава? И защо той насмалко не те уби?

Христо не отговори веднага на такова обвинение. Гласът на Дани бе толкова различен от този на момчето, което бе утешавал и насърчавал до скоро. Това го накара изпитателно да погледне племенника си в лицето.

– Да се биеш, –  каза Христо с малко по-тих глас, – означава да живееш, това е солта за съществуването на някои хора. Без бой на света не му остава нищо друго, освен да пририта и да свърши. Той е един вид лекарство, моето момче. Най-големите и най-трайните приятелства се сключват след бой. Когато стиснеш ръка на човек, с когото си се бил, стига партньорът ти да е бил честен, ти си спечелил приятел завинаги.

– Аз не бих стиснал ръка на Павел, –  каза Дани. – Никога. Някой ден ще го убия.

Спокойният тон на Дани събуди у Христо чувство на тревога.

– Да си наумиш да убиеш някого, освен в случай на война, не е хубаво нещо, – възрази вуйчото. – Дръпни му един бой на тоя Павел и му стисни ръка. Нека остане като една хубава играта.

Напрегнатото лице на Дани се поотпусна при тези думи на вуйчо му. Последва го добродушния му смях.

– Никога няма да стисна ръка на Павел,  – повтори Дани. – Ще му тегля един хубав бой, но някой ден може и да го убия.

– Ти може да го убиеш, но това не означава непременно, че имаш намерението на всяка цена да го направиш. Но ако някога сметнеш за необходимо да сложиш край на неговите дни, не го прави от омраза.

Дани гледаше съсредоточено вуйчо си.

– Борбата, ако е жизнерадостна и без лоши намерения, издига душата, – продължи Христо. – Кара те и да се смееш, и да плачеш, очиства всички тръни и бурени в живота ти. Прави те да гледаш по-широко на нещата и да бъдеш по-устойчив. Но когато тази борба е отровена от омраза и стигнеш до момент, когато не можеш да се засмееш, тогава тя е разрушителна и е най-лошото нещо, което може да ти се случи.

Дани наведе глава и дълго мълча, но когато вдигна очи, погледът му бе омекнал. В очите му вече не се таеше омраза.

Зимата закъсняваше, а времето предлагаше добри възможности за разходки и разговори. Денис бе срещнал чичо си пред общината. Двамата решиха да отскочат до близкото кафене, да си побъбрят.

Речено сторено. Двамата бързо се озоваха на една маса под един голям чадъра на сянка.

– Представи си, ако начело на Ватикана застане човек, който тласне хората към сблъсък, – започна чичото настъпателно.

– Пети кръстоносен поход? Стига, това вече е прекалено, – засмя се Денис.

– Но това е напълно възможно да се случи, – загрижено подхвърли чичото.

– И хората ще позволят това? – Денис невярващо се усмихна.

– Зависи как ще бъдат представени нещата. Огледай се, мюсюлманското население в Европа е нараснало няколко пъти през последните тридесет години. В Обединеното кралство има повече мюсюлмани, отколкото християни. В Рим най-голямата джамия в Европа се намира на по-малко от два километра от площад „Свети Петър“, а арабски пазари има на всеки ъгъл.

Денис се усмихна:

– Това наистина е вярно. Световна столица на католическата вяра е 10% мюсюлманска и този процент постоянно расте.

– Мюсюлманите стават все по-уверени във възможностите си, – загрижено поклати глава чичото. – Ако оскверниш тяхно гробище или не уважаваш традициите им, ще излязат да протестират. Стигнали са до там, че искат отстъпки относно своята култура и начина си на живот.

– Чух, че искали равнопоставеност за религиозните си храмове, – подметна Денис.

– Ако смяташ, че тук става въпрос за равноправие и справедливост, ще бъдеш напълно прав. И аз ги подкрепям напълно. Но като християнин искам  да попитам: Къде са еквивалентните отстъпки за нас в мюсюлманския свят? В повечето мюсюлмански държави християнството е забранено или строго ограничено. Мисионерите са извън закона. Ако бъдат заловени да проповядват Евангелието, рискуват да бъдат депортирани или бити и хвърлени в затвора. В някои държава наказват всеки новопокръстен се със смърт.

– Но има и още нещо, – Денис започна да обмисля по-дълбоко нещата. – Европейците се чувстват заплашени и стават все по-враждебно настроени срещу мюсюлманите. Хората се чувстват като чужденци в собствената си държава. Така никой не е щастлив.

– Ето на турците им отказаха членство в Европейския съюз и те се чувстват обидени, – поклати глава чичото. – Кой може да ги вини за това? Щом светската власт не може да им осигури бъдеще, може би исляма ще направи това.

– Много жени са започнали отново да носят фереджета, – констатира Денис.

– А правната им система? – не се стърпя чичото. – Но това не е всичко. Организация, която работи за връщането на халифата, работи легално в Истанбул и други европейски държави. Сякаш хадисите се сбъдват.

– Какви са тези хадиси? – попита Денис.

– Това са устни предания на пророка Мохамед, записани от неговите последователи. Според тях светската власт ще бъде изместена от ислямско възраждане, а това щяло да даде начало на религиозна война. Нейната кулминация ще бъде завладяването на Рим.

– Исусее! – възкликна Денис.

– Исус или Иса, както го наричат мюсюлманите, – продължи обясненията си чичото, – щял да се върне две години след падането на Рим и щял да влезе в битка с Антихриста, който преди това е опустошил света. Иса ще спечели и последователите на Антихриста ще бъдат прокълнати. След това ще настъпи края на света.

– А ти какво мислиш, че ще се случи? – попита  Денис.

– И аз бих искал да зная. Единственото, което знам сега е , че живеем в смутни времена. Бъдещето зависи от ценностната система на хората.

Денис гледаше втренчено някъде напред.

– Историята е голям звяр, – продължи чичото. – Мислим, че можем да го опитомим и да го водим в посоката, която искаме. Хората най-сетне трябва да проумеят, че Бог е над всичко това.

Ако ти е тъжно тъгувай, ако те боли поплачи си. Защо трябва да насилваш чувствата си?

Но знаете ли, че и ужасните неща, които са ви се случили, могат да станат начало на нови ярки събития?

Преди няколко години бабата на Таня почина. Всички от семейството съжаляваха, че са прекарвали много малко време с нея.

Но в това семейство се появи традиция. Веднъж в седмицата лели, чичовци, братовчеди, родители, братя и сестри и всички от семейството се събират на „семейна вечеря“.

Тази прекрасна традиция се роди от болката им по починал човек. Така те се научиха да се ценят един друг.

Както знаете, роднините се събират по няколко пъти в годината, за да празнуват нечие ново раждане или смърт.

На едно такова събиране на семейство Иванови забелязали, че на масата присъстват баща и майка, син и дъщеря, леля и чичо, братовчед и братовчедка, племенник и племенница, но всичко на всичко те били само 4 човека.

Как е възможно това?

Време е да се включите в загадката. Помислете, кои от изброените роднини можете да изключите, като ги обобщите като един човек.

Понякога брат, баща и чичо, може да бъде един единствен човек. Кога ли е възможно това?

Какво? Май голяма каша стана в главата ви.

Няма повече да подсказвам, за да не объркам начина ви на мислене.

Ако не сте се досетили, предлагам ви отговора:

На събирането са присъствали брат и сестра, а с тях са били децата им от различен пол.