На вратата се позвъня. Милена обърса ръцете си в престилката и отиде да отвори. На прага бе застанал Минчо. Тодор като го видя, веднага го подхвана още от вратата:

– Ти защо не дойде на погребението?

– Какво погребение? – стъписа се Минчо.

– На чичо ти, – каза Тодор.

– Шефа на фирмата ме изпрати на другия край на България, – оправда се Минчо.

– Нали ти изпратихме известие навреме? – не отстъпваше Тодор. – Хората от чужбина идват за погребение … Ами синовете ти, те защо не дойдоха?

– Нали ги знаеш младите, – засмя се Минчо, – интересува ги повече живота, а не от смъртта.

– Знаеш ли колко хора питаха за вас? – начумери се Тодор. – Чудех се какво да им кажа …

– Човек се почита и уважава докато е жив, умре ли …… – махна с ръка Минчо.

– Докато чичо ти беше жив и имаше власт, ти многократно използва името му за да се настаниш удобно, – нападна го отново Тодор, –  а като умря, не дойде на погребението му. Не е ли подло от твоя страна така да постъпиш?

– Е, хайде, какво толкова е станало? – Минчо се чудеше как да успокои положението. – Тия дни бях при леля, нацяло е грохнала жената. И на нея обясни, че бях в командировка. Братовчеда обеща да поговори с един приятел, да ми направи безплатно план за гаража. Нали знаеш, че купихме още една кола и няма къде да я сложа.

– Браво, бързо напредваш, – иронично подхвърли Тодор.

– Който е умен и работлив, печели и става богат, – едва не се потупа по гърдите Минчо. – Колкото повече българи станат богати, толкова държавата е по-силна и богата. След година две бая хора ще забогатеят и тогава ще учудим света!

– Интересна философия – вдигна вежди Тодор – и как мислиш, че ще стане това…..

– Ти си като котката, – засмя се Минчо, – на гърба си не падаш., но ще дойде време и ще разбереш, че съм бил прав.

– Очаквах друго от теб, – Тодор погледна Минчо в очите.

– Какво си очаквал? – наостри уши Минчо.

– Да се покаеш, да искаш прошка, – недвусмислено намекна Тодор.

– От кого и защо? – наостри се Минчо.

Добре, че влезе Милена да ги покани на вечеря, в противен случай щяха да си извадят очите.

Когато една съвест е закоравяла, колкото и да я изобличаваш, тя не ще разбере вината си. Каквото и да се случи все другите са виновни ….

Дончо седеше до дядо си Страхил и тази вечер край огнището.Разговорите с този мъдър старец му доставяха голяма удоволствие. Дядо Страхил беше препатил и видял много неща по нашата земя. А младежът попиваше всяка негова дума като нещо скъпоценно, което трябва да се запази за идните поколения.

– Дядо,  как да си обясня тяхната вяра?

– Мохамед е бил сирак от дете, – започна да обяснява дядо Страхил. – Бил е прибран от чичо си , който кръстосвал пустинята. Чистел камилите, а във време на война добил сила и издръжливост. Мохамед видял, че християните по това време не били справедливи, безкористни и милостиви, каквито е трябвало да бъдат според Христовото учение. Те били надъхани със суеверия. Спорели и се биели като врагове. Всеки искал да управлява и граби, вместо да дава.

– За съжаление и сега се срещат такива между нас, – с болка в гласа се обади Дончо.

– Така е за голямо наше нещастие, – съгласи се дядо Страхил. – И Мохамед решил да покори всички народи. Обещал на своите нещо, което много им допаднало.

– Интересно, с какво ги е съблазнил? – любопитството не давало мира на Дончо.

– На едно тайно събрание Мохамед поискал покровителство от подръжниците си, – продължи разказа си дядо Стахил. – Но те го попитали: „А в замяна какво ще получим?“ „Раят!“, – казал им той.

– Ето каква е разликата между нашето учение и тяхното, – въздъхна Дончо. – На заслужилите във вярата се обещава вечно блаженство близо до Бога, а Мохамед е прибавил и голи жени.

– Според Мохамед човек е създаден от капка кръв, а не от земята. Явно добре умее да съблазнява, – засмя се дядо Страхил.

– Същински дявол, – подкрепи го Дончо.

– Мюсюлманите смятат за безумие безолодното въздържане, за тях това е противно на закона за размножаването.

– Не бих обещал на хората рай с порочни удоволствия, – каза Дончо, – но ще приемат ли Христовото оръжие, което е по-страшно от всичко друго?

– Съмнението обезсилва вярата и отбива Божията помощ, – потупа с ръка рамото на своя внук дядо Страхил.

Денят беше горещ. Сенките на дърветата отдаваха своята прохлада на хората, които се бяха скрили под тях.

Цанко беше дошъл специално да се види с Катя. Бяха се запознали преди три седмици. Той веднага я хареса, затова си намери повод да се отбие до дома ѝ.

Беше намислил предварително какво да я попита. Тя знаеше, че е готвач и нямаше да се усъмни в нищо.

– Познаваш ли някой, който иска да вземе на работа готвач като мен? Мога да правя всичко, – каза Цанко.

– Какво можеш да предложиш като специалит, Цанко? – заинтересува се Катя.

– Пържен дроб от животни угоени със смокини. Спортистите обичат да ядат такова нещо. Най-добре е да се избягва свински дроб, той е по-твърд от телешкия или агнешкия дроб. Предпочитам да пържа, а не да го пека на скара. Така месото остава по-сочно и свежо. Поръси го с мента, кориандър, сол и ще имаш чудесно ястие. Хората от моя народ го наричат нарифа.

– Какво означава нарифа? – попита Катя.

– Означава победа! – ухили се Цанко. – Това е поднесена победа, победа за сетивата, за стомаха, за езика, за небцето. – Цанко изведнъж спря обясненията и пак попита, – Катя, знаеш ли някой, който наистина търси готвач?

– Мисля, че знам! – засмя се Катя. – Ела с мен, Цанко!

Приятел на баща ѝ скоро бе прогонил готвача от заведението си, поради това, че готвачът му си присвоявал част от продуктите и ги носел у дома си. Катя бе харесала Цанко. При първата им среща дори опита някакъв негов специалитет, който ѝ се стори много вкусен.

Беще убедена, че чичо Григор, приятелат на баща ѝ, щеше да го хареса и ще го вземе на работа.

Вятърът беше поспрял, но Симо и Яна не бързаха да се приберат. Този ден беше много тежък за тях, бяха присъствали на погребение на роднина, когото не бяха виждали много отдавна.

Единствената причина за това бе, че той беше живял като отшелник в едно забутано село, далеч от шума и грохота на големите градове. Тези, които бяха живели, край него бяха казали много хубави думи за него:

– Честен, милостив, сърдечен, изпълнен с любов, готов във всеки момент да ти протегне ръка. Той никога не мислеше за себе си. Така и умря, спаси живота на онова малко момиченце, но изгубихме него.

Обичаха го и макар че не им беше роднина и искрено жалееха, че не е между тях.

Изведнъж Симо се обърна към Яна:

– Ами ти? Какво биха казали за теб?

– Вярна. Любяща. Добра. Покорна. – Думите продължаваха да отекват ясно в главата й.

– Покорна ли? – очудено реагира Симо.

– Аз съм много послушен човек. Или поне бях, – добави с половин усмивка Яна. – В този момент не мога да кажа, че вече съм същата

– И защо?

– Дойдох тук по задължение, като роднина на чичо Митко, който съвсем слабо познавах, но това, което чух за него от хората тук, силно ме разтърси. Никога не съм напускала дома си за по-дълго време. Грижех се за семейството и децата си, но разбрах, че това е нищо в сравнение с това, да обичаш, да помагаш, утешаваш и да служиш на хората.

– Той е добър пример за нас живите, които само „живуркаме“ и изпълняваме задълженията си, – подкрепи я Симо.

– Майка ми смята, че трябва да се върна в града след погребението. Но аз имам нужда да остана сама – усмихна се Яна на себе си. – Това не е типично за мен. Не съм кой знае колко независим човек. Но вие всички сте такива. Може би има нещо във въздуха тук. Чувствам се непознат човек и за самата себе си. Може би трябва да променя нещо в живота си.
– И какво мислиш да направиш най-напред? – провокира я Симо.
– Първо трябва да изляза от черупката си и да се огледам наоколо. До сега съм живяла само за мъжа и децата си, дори не съм мислила за себе си, но грижите, проблемите, несгодите на хората около мен бяха някакво абстракно понятие, много далече от мен. Трябва да изляза сред хората и да започна да им помагам. Вероятно това ще осмисли животът ми по-пълно.

Веднъж малката Люси доде при майка си и я попита:
– Мамо, аз от къде съм?
Майката леко се смути, но все пак реши, че след като детето иска да знае, то сега е най-подходящото време да каже на дъщеря си.
Тя сложи малката си дъщеря на колените си и започна да ѝ разказва:
– Ние се срещнахме с баща ти и се обикнахме. Оженихме се. И като проявление на любовта ни един към друг в мен се зачена живот, който започнал да се развива и да расте. Накрая ти се роди, а сега седиш на колените ми.
Детето слушаше с широко отворени очи. Когато майката свърши своя разказ момиченцето коментира възторжено:
– Еха, каква история! Това е нищо в сравнение с краткия отговор на чичо Петър! Когато го попитах от къде е, той просто ми каза, че е от Сливен.