Архив за етикет: чичо

Един пълноценен живот

imagesВятърът беше поспрял, но Симо и Яна не бързаха да се приберат. Този ден беше много тежък за тях, бяха присъствали на погребение на роднина, когото не бяха виждали много отдавна.

Единствената причина за това бе, че той беше живял като отшелник в едно забутано село, далеч от шума и грохота на големите градове. Тези, които бяха живели, край него бяха казали много хубави думи за него:

– Честен, милостив, сърдечен, изпълнен с любов, готов във всеки момент да ти протегне ръка. Той никога не мислеше за себе си. Така и умря, спаси живота на онова малко момиченце, но изгубихме него.

Обичаха го и макар че не им беше роднина и искрено жалееха, че не е между тях.

Изведнъж Симо се обърна към Яна:

– Ами ти? Какво биха казали за теб?

– Вярна. Любяща. Добра. Покорна. – Думите продължаваха да отекват ясно в главата й.

– Покорна ли? – очудено реагира Симо.

– Аз съм много послушен човек. Или поне бях, – добави с половин усмивка Яна. – В този момент не мога да кажа, че вече съм същата

– И защо?

– Дойдох тук по задължение, като роднина на чичо Митко, който съвсем слабо познавах, но това, което чух за него от хората тук, силно ме разтърси. Никога не съм напускала дома си за по-дълго време. Грижех се за семейството и децата си, но разбрах, че това е нищо в сравнение с това, да обичаш, да помагаш, утешаваш и да служиш на хората.

– Той е добър пример за нас живите, които само „живуркаме“ и изпълняваме задълженията си, – подкрепи я Симо.

– Майка ми смята, че трябва да се върна в града след погребението. Но аз имам нужда да остана сама – усмихна се Яна на себе си. – Това не е типично за мен. Не съм кой знае колко независим човек. Но вие всички сте такива. Може би има нещо във въздуха тук. Чувствам се непознат човек и за самата себе си. Може би трябва да променя нещо в живота си.
– И какво мислиш да направиш най-напред? – провокира я Симо.
– Първо трябва да изляза от черупката си и да се огледам наоколо. До сега съм живяла само за мъжа и децата си, дори не съм мислила за себе си, но грижите, проблемите, несгодите на хората около мен бяха някакво абстракно понятие, много далече от мен. Трябва да изляза сред хората и да започна да им помагам. Вероятно това ще осмисли животът ми по-пълно.

Труден въпрос

imagesВеднъж малката Люси доде при майка си и я попита:
– Мамо, аз от къде съм?
Майката леко се смути, но все пак реши, че след като детето иска да знае, то сега е най-подходящото време да каже на дъщеря си.
Тя сложи малката си дъщеря на колените си и започна да ѝ разказва:
– Ние се срещнахме с баща ти и се обикнахме. Оженихме се. И като проявление на любовта ни един към друг в мен се зачена живот, който започнал да се развива и да расте. Накрая ти се роди, а сега седиш на колените ми.
Детето слушаше с широко отворени очи. Когато майката свърши своя разказ момиченцето коментира възторжено:
– Еха, каква история! Това е нищо в сравнение с краткия отговор на чичо Петър! Когато го попитах от къде е, той просто ми каза, че е от Сливен.

Деца и родители

imagesВалери просто седеше до нея и я наблюдаваше. По лицето на Сашка се бе изписал страх.

– Едва ли те се слуша за взаимоотношенията с баща ми, – едва каза Сашка и наведе очи.

– В момента нямам друга работа. Може да ми е отполза, – усмихна ѝ се Валери и ѝ намигна.

– Той просто ме ….мачкаше, – започна неуверено тя, – още от самото начало, не физически. Не ме е удрял нито веднъж, но ми се подиграваше, унижаваше ме и винаги ме пренебрегваше. Засрамваше ме пред другите хора. Kогато се опитвах да им отговоря, той им казваше, да не ми обръщат внимание, защото нямам грам мозък в главата си, а след това се смееше и казваше, че се шегува. Вечно ме сравняваше с брат ми, дори и когато вършех нещата по-добре от него. Oгорчаваше ме, а после планираше разни глезотии, които отлагаше в последната минута. Забравяше рождения ми ден. Исках да е доволен от мен, да ми се усмихва. Когато станах на седем се промених. Започнах да му се опълчвам и да споря с него. А така нещата ставаха все по-зле. Той ужасно се ядосваше. Брат ми никога не правеше така, той се примиряваше с всичко.

– Разбра ли защо не те харесва? – попита Валери.

– Някакъв пиян чичо казал на брат ми, че майка ми е подлъгала татко да се ожени за нея, като забременяла нарочно. Той много я мразеше. За това сигурно e мразел и мен. Често си мисля, че той е искал син, но му се е родила дъщеря. Така той останал, докато майка ми му роди момче. Когато брат ми се появил той ни напуснал….. Извинявай, че ти казах, че приличаш на баща ми.

Болката в нея беше утихнала. Тя  му се усмихна и каза:

– Спомням си, как веднъж ми каза, че приличам на майка ти. Тя каква е била?

– Също като теб. Истинска лъвица. Тя бе единствения човек, който ме изобличаваше и ми казваше нещата направо. Едно от нещата, когато порасне човек е, че среща хора, които имат смелостта да му кажат истината, но за съжаление те са много малко. Всеки от нас си живее загърнат в някакъв удобен пашкул. Мисли си, че е велик, невероятно умен и за всичко е прав. Но все някой трябва да разкъса този пашкул, за да осъзнаеш, че нещо не е както трябва и тогава да започнеш да се променяш и изграждаш.

Той докосна рамото ѝ и се взря в очите ѝ. Те излъчваха топлина и неповторим блясък. Това беше същата онази лъвица, която познаваше, но опитомена, готова да обича истински, да прощава, да насърчава и да се изгражда истински.

Повече от признание в любов

Никога не съм се смятала за красива, дори мисълта, че мога да бъда симпатична на някого ме е разсмивала.
Но веднъж се случи нещо интересно.
Разговарях със съпруга си и се готвех да затворя телефона си, след приключилия разговор, когато…….
Чух, как мъжът ми продължи да говори, без да прекъсне телефонната връзка между нас, с някой друг.
Той разговаряше с чичо Димитър, човекът който помагаше при ремонт на колата ни.
Неволно се заслушах в разговора.  И изведнъж чух съпруга си да казва:
– …. днес жена ми е необикновено красива, някаква светлина извира от нея. Толкова ми е хубаво до нея….
Това беше повече от признание в любов, което можех да понеса и ….. се разревах.
За първи път се почувствах красива и очарователна.

На еди кой си от кой си….

Тя не ги познаваше, но се представиха за роднини на мъжа й от Северна България. На чичо Кольо, на чина Петра…. на кой си от кой си…

Жената разбра, че трябва да бъде любезна и ги посрещна сърдечно. Нагости ги богато и им посла да спят в новата стая. Прояви човещина и не им се скара дори, че стъпкват фасовете си върху новия персийски килим.

Странни гости, седят цял ден в апартамента и никъде не излизат. Домакинята се надяваше, че за малко поне ще се разходат из града и ще го разгледат, та малко да си почине и да се отпусне.

Ден така, два минаха, трети се задава, а тези хора цял ден стоят пред телевизора, ревизират хладилника и без да питат се обслужват сами. Нищо не купуват, а ядат на корем.

На жената й писна и накрая каза на мъжа си:

– Може да са твои роднини, но не мислиш ли, че вече прекаляват?

Какво направи мъжът й тя не разбра, но се обади баща й, че спешно трябва да идат при него. Гостите макар и с неудоволствие трябваше да си тръгнат. Преди да излязат от вратата единият най-безцеремоно изтърси:

– Развалихте ни плана. Две седмици бяхме при Владо в София, щяхме да изкараме две седмици и при вас, а след това за две седмици щяхме да отидем у Петър във Варна………..

Жената не искаше да слуша останалата програма на гостите от Габрово, за това само прехапа устни и махна с ръка. Само като си помисли, че този ад е щял да трае още седмица и половина, косата й настръхна. Въпреки това им се усмихна и им пожела добър път.

Случи се така, че след една година минаха край Габрово. Мъжът й я подкани да се отбият за малко при неканените гости от преди. На жената не й се искаше да  се срещне с тях, все пак спомените бяха още пресни, пък и не бяха от най-добрите. Но мъжът й настоя и тя вдигна ръмене.

Посрещнаха ги, почерпиха ги по едно кафе. И още, докато кафето беше горещо, стопанката каза:

– Изпивайте си бързи кафето и тръгвайте, че каквато буря се е задала, не знам как ще се измъкнете.

Гостите я погледнаха смаяно. Те се бяха отбили за малко и съвсем нямаха претенции да останат по-дълго, но самата реплика ги накара да се спогледат и се усмихнаха.

Ето така се срещат гости по габровски.