Веднъж малката Люси доде при майка си и я попита:
– Мамо, аз от къде съм?
Майката леко се смути, но все пак реши, че след като детето иска да знае, то сега е най-подходящото време да каже на дъщеря си.
Тя сложи малката си дъщеря на колените си и започна да ѝ разказва:
– Ние се срещнахме с баща ти и се обикнахме. Оженихме се. И като проявление на любовта ни един към друг в мен се зачена живот, който започнал да се развива и да расте. Накрая ти се роди, а сега седиш на колените ми.
Детето слушаше с широко отворени очи. Когато майката свърши своя разказ момиченцето коментира възторжено:
– Еха, каква история! Това е нищо в сравнение с краткия отговор на чичо Петър! Когато го попитах от къде е, той просто ми каза, че е от Сливен.

Валери просто седеше до нея и я наблюдаваше. По лицето на Сашка се бе изписал страх.

– Едва ли те се слуша за взаимоотношенията с баща ми, – едва каза Сашка и наведе очи.

– В момента нямам друга работа. Може да ми е отполза, – усмихна ѝ се Валери и ѝ намигна.

– Той просто ме ….мачкаше, – започна неуверено тя, – още от самото начало, не физически. Не ме е удрял нито веднъж, но ми се подиграваше, унижаваше ме и винаги ме пренебрегваше. Засрамваше ме пред другите хора. Kогато се опитвах да им отговоря, той им казваше, да не ми обръщат внимание, защото нямам грам мозък в главата си, а след това се смееше и казваше, че се шегува. Вечно ме сравняваше с брат ми, дори и когато вършех нещата по-добре от него. Oгорчаваше ме, а после планираше разни глезотии, които отлагаше в последната минута. Забравяше рождения ми ден. Исках да е доволен от мен, да ми се усмихва. Когато станах на седем се промених. Започнах да му се опълчвам и да споря с него. А така нещата ставаха все по-зле. Той ужасно се ядосваше. Брат ми никога не правеше така, той се примиряваше с всичко.

– Разбра ли защо не те харесва? – попита Валери.

– Някакъв пиян чичо казал на брат ми, че майка ми е подлъгала татко да се ожени за нея, като забременяла нарочно. Той много я мразеше. За това сигурно e мразел и мен. Често си мисля, че той е искал син, но му се е родила дъщеря. Така той останал, докато майка ми му роди момче. Когато брат ми се появил той ни напуснал….. Извинявай, че ти казах, че приличаш на баща ми.

Болката в нея беше утихнала. Тя  му се усмихна и каза:

– Спомням си, как веднъж ми каза, че приличам на майка ти. Тя каква е била?

– Също като теб. Истинска лъвица. Тя бе единствения човек, който ме изобличаваше и ми казваше нещата направо. Едно от нещата, когато порасне човек е, че среща хора, които имат смелостта да му кажат истината, но за съжаление те са много малко. Всеки от нас си живее загърнат в някакъв удобен пашкул. Мисли си, че е велик, невероятно умен и за всичко е прав. Но все някой трябва да разкъса този пашкул, за да осъзнаеш, че нещо не е както трябва и тогава да започнеш да се променяш и изграждаш.

Той докосна рамото ѝ и се взря в очите ѝ. Те излъчваха топлина и неповторим блясък. Това беше същата онази лъвица, която познаваше, но опитомена, готова да обича истински, да прощава, да насърчава и да се изгражда истински.

Никога не съм се смятала за красива, дори мисълта, че мога да бъда симпатична на някого ме е разсмивала.
Но веднъж се случи нещо интересно.
Разговарях със съпруга си и се готвех да затворя телефона си, след приключилия разговор, когато…….
Чух, как мъжът ми продължи да говори, без да прекъсне телефонната връзка между нас, с някой друг.
Той разговаряше с чичо Димитър, човекът който помагаше при ремонт на колата ни.
Неволно се заслушах в разговора.  И изведнъж чух съпруга си да казва:
– …. днес жена ми е необикновено красива, някаква светлина извира от нея. Толкова ми е хубаво до нея….
Това беше повече от признание в любов, което можех да понеса и ….. се разревах.
За първи път се почувствах красива и очарователна.

Тя не ги познаваше, но се представиха за роднини на мъжа й от Северна България. На чичо Кольо, на чина Петра…. на кой си от кой си…

Жената разбра, че трябва да бъде любезна и ги посрещна сърдечно. Нагости ги богато и им посла да спят в новата стая. Прояви човещина и не им се скара дори, че стъпкват фасовете си върху новия персийски килим.

Странни гости, седят цял ден в апартамента и никъде не излизат. Домакинята се надяваше, че за малко поне ще се разходат из града и ще го разгледат, та малко да си почине и да се отпусне.

Ден така, два минаха, трети се задава, а тези хора цял ден стоят пред телевизора, ревизират хладилника и без да питат се обслужват сами. Нищо не купуват, а ядат на корем.

На жената й писна и накрая каза на мъжа си:

– Може да са твои роднини, но не мислиш ли, че вече прекаляват?

Какво направи мъжът й тя не разбра, но се обади баща й, че спешно трябва да идат при него. Гостите макар и с неудоволствие трябваше да си тръгнат. Преди да излязат от вратата единият най-безцеремоно изтърси:

– Развалихте ни плана. Две седмици бяхме при Владо в София, щяхме да изкараме две седмици и при вас, а след това за две седмици щяхме да отидем у Петър във Варна………..

Жената не искаше да слуша останалата програма на гостите от Габрово, за това само прехапа устни и махна с ръка. Само като си помисли, че този ад е щял да трае още седмица и половина, косата й настръхна. Въпреки това им се усмихна и им пожела добър път.

Случи се така, че след една година минаха край Габрово. Мъжът й я подкани да се отбият за малко при неканените гости от преди. На жената не й се искаше да  се срещне с тях, все пак спомените бяха още пресни, пък и не бяха от най-добрите. Но мъжът й настоя и тя вдигна ръмене.

Посрещнаха ги, почерпиха ги по едно кафе. И още, докато кафето беше горещо, стопанката каза:

– Изпивайте си бързи кафето и тръгвайте, че каквато буря се е задала, не знам как ще се измъкнете.

Гостите я погледнаха смаяно. Те се бяха отбили за малко и съвсем нямаха претенции да останат по-дълго, но самата реплика ги накара да се спогледат и се усмихнаха.

Ето така се срещат гости по габровски.

Лал Бихари фермер от най-гъсто населения индийски щат Утар-Прадеш през 1976 г. се опитал да събере документи за получаване на кредит.
Но установил, че по официални данни е мъртъв.
Оказало се, че чичо му, който искал да заграби земята му, дал подкуп на чиновник, който издал смъртен акт на  Бихари.
Новоизпечения „мъртвец“ не скръстил ръце и започнал борба за възвръщане на нормалния си статус. Но това успял да направи едва през 1994 г.
След възвръщането си в лагера на живите Лал Бихари основал Асоциация на мъртвите хора, която помага на други индийци да си върнат статуса на живи. Такива хора се оказали много.