Емил беше пребледнял и отслабнал. Дядо Мирон, който беше прехвърли 80-те, веднага забеляза това и разбра, че младежът се измъчваше от нещо.

– Емиле, – започна старецът, – човешката мъка прилича на рог. Ако не я споделиш със някого, тя расте навътре и наранява душата. Повяхнал си. Ако искаш разкрий мислите си пред мен. Ръцете ми са немощно, но главата ми може още трезво да разсъждава.

Емил за това и бе дошъл при дядо Мирон, затова разкри сърцето си пред него.

– Боли ме за народа ни, – каза младежът.

Старецът трепна, сърцето му се зарадва.

– Емиле, трогна душата ми, – каза дядо Мирон. – Страхувах се, че няма да има човек от рода ни толкова присърце да взима нещата. Дребни душици, жадни за власт и слава по-често се появяват на белия свят. Бог се е смилил над мен. Говори!

– Ако мислите ми бяха като вода в океан, отдавна да съм се удавил в тях, – каза младежът.  – Трябва да престана да мисля и да започна да действам.

– Но с какво е пълен този океан? Разкажи ми, – подкани го добродушно старецът.

– Това е океан от човешки сълзи.

– Че аз вече 80 години гледам този океан, – помръкна погледа на старецът. – Намери ли нещо, с което можеш да го изгребеш?

– Мисля, че сами не можем да направим нищо. Океанът от народната мъка се простира  извън пределите … – и младежът протегна напред ръка, очертавайки безкрая. Различни езици, вери и навици, но на обикновените хора винаги им е зле. Може би ни е необходимо да се съюзим.

– А какво ще правим с палачите? – попита старецът. – Всеки сокол се смята за господар на своето гнездо. Прокълнатото, кърваво време ражда и кървави мисли. Винаги ли ще можеш да се съобразяваш с това кое е добро и кое лощо? Внимавай в това, което правиш да не те прокълне народа ти.

– А винаги ли народът е прав, когато проклина? – с тъга каза Емил.

– Животът не е толкова прост, – каза мъдро старецът, – че в него всичко да бъде само черно или бяло. Изживял съм вече доста години и пак много неща не разбирам ….

Двамата седяха и мълчаха. Мъка, болка, войни, глад и размирици царяха не на едно място. Хората разбирайки, че няма правда и правосъдие в този свят, уповаваха на Вечния Съдия…..

Малко село закътано в планината бе приютило повече възрастни хора. Намираха се и млади, които редовно пътуваха до града, където работеха. Поне децата им можеха да посещават местното училище, което имаше хилядолетна история.

Хората си помагаха, бяха дружелюбни и отзивчиви.  Тук таме се срещаше по някой опърничав старец, но те се брояха на пръсти.

Забележителна двойка бяха дядо Петър и дъщеря му Рени. Той беше ветеран от войната, но беше много саможив и разговаряше само с дъщеря си.

Рени рано овдовя, нямаше деца и дойде да живее при стария си баща. Тя беше учителка, а тук си намери и работа в месното училища. Децата не бяха много, но тя ги обичаше и даваше всичко от себе си, за да ги научи на нещо.

Съседите рядко търсеха компанията на Петър и Рени, но и двамата също не се интересуваха от тях. Връстниците на Петър бяха отдавна измрели или бяха с един крак в гроба, но и той нямаше много приятели или познати.

Рени  преподаваше в месното училище. През два три дни ходеше до бакалията да пазарува и разменяше по някоя дума с магазинера.

Рядко някой прекрачваше прага на къщата им. Тя се намираше накрая на селото на няколко крачки от гробищата.

Имаше дни, в които кмета се отбиваше у дома им, да побъбри с дядо Петър, стар негов приятел. Но разговорът много не вървеше и след като си изпиеше кафето, което Рени му правеше, кмета си тръгваше. Предлагащи търговци стоката си, също чукаха на вратата им. Те бяха вежливи и предлагаха предмети, които продаваха дори на разсрочено плащане.

– Електрическа сушилна ли? – мърмореше дядо Петър. – За какво ние? Да не би слънцето да е спряло да грее? Или въжетата до толкова са се изкъсали, че не можем да си купим нови?

Един ден дойде съседа им. Кучето му се бе загубило и попита:

– Да сте виждали едно такова, – започна неуверено човекът, – черно, средно на ръст, с къс косъм куче? Мелез, от три дена го търся.

– Куче ли? – злобееше дядо Петър. – Котките на Рени са толкова лоши, че едва ли щяха да го допуснат насам. Казвам ви щяха да го разкъсат.

Понякога канеха Рени и баща ѝ да присъстват на събрание в местното читалище, за да чуят някой гостуващ лектор или да отбележат тържествено нечия годишнина. Рени приемаше с благодарност поканата от името на двамата. Но както обикновено час или два преди събранието дядо Петър получаваше пристъп, задушаваше се или изгубваше нещо от вещите си и тогава никой не можеше да го изкара от дома му, докато не го намери.

И Рени беше принудена да се обади и извини, че няма да могат да отидат.

Така си живееха двамата баща и дъщеря непритеснявани и необременявани от никого. На Рени и се искаше да захвърли всичко и да замине за града, но мисълта, че баща ѝ ще остане сам и няма кой да се грижи за него, я възпираше.

Един човек наблюдавал една червеношийка. Тя си намерила няколко насекоми в тревата, а след това кацнала на телефония кабел и започнала да пее. Повече от половин час птицата пеела химни и възхвалявала Бога, защото била доволна и удовлетворена от това, което ѝ е дал Отец. Тя не мислила и не се страхувала за това, какво ще яде утре.
Червеношийката не се оплаквала нито от цвета, нито от размерите на намерените насекоми, тя била напълно удовлетворена от това, което е получила.
Чули ли сте някоя птица или животно да мърморят и роптаят? А защо ние мъмрморим и постояннно от нещо сме недоволни?
Ропотът е недоволство, протест, изразено с не много висок глас, но напълно открито. Роптанието не променя ситуацията, но води до депресия, а от там към духовно падение.
Има хора, които и без нещастие, се смятат за нещастни.
Малко момиченце, на което баща му постоянно роптаел, казало на майка си:
– Мамо, аз знам кой какво харесва в нашето семейство. Иван обича бонбони. Жана обича сладолед, ти обичаш сладкиши, а аз банани.
Обиденият баща зароптал и казал:
– А защо не каза какво обичам аз?
Момичето отговорило:
– Ти винаги харесваш това, което нямаме.
Нима не е достатъчно да бъдат удовлетворени основните ни нужди?
“ …. задоволявайте се с това, що имате, защото сам Бог е рекъл: „Никак няма да те оставя и никак няма да те забравя“.
Не бива да мърморим, а винаги да разчитаме на Бога.

Религията не веднъж в историята на човечеството е променяла лицето на света. Водела е до възход и падение на империите. Но не винаги към всяка нова система от вярвания и практики са се прибавяли хиляди последователи.
Тридесет години след завоюването на империята на инките от испанците, избухнало огромно религиозно въстание против католиците.
Хората искали да се върнат към вярата в традиционните богове на Андите. Тази религия била наречена Таки Онкой или Болезнен танц, което идвало от екстатичния танц на неговите последователи.
Нова религия била подкрепяна от последният владетел на инките Тупак Амару, който вярвал, че по-рано християнския Бог е помогнал на завоевателите на инките, а сега е дошло времето, боговете на Андите да победят завоевателите.
Въпреки това, поради етнически и класовите различия, много местни жители са взели страната на испанците и религиозно движение е разпуснато след масова кампания, организирана от свещеника Кристобал де Алборнос.

Те бяха степни хора. Оскъдната си покъщнина пренасяха на коне и камили. Земята бе оскъдна на растителност и вода, за това често сменяха местата на юртите си, като търсеха нови пасища за добитъка си.

Нямаха писменост. Историята на рода се предаваше от един на друг пазител на родовата памет, който запомняше всичко наизуст, това, което е билo преди и което се случва сега. Така наречените поети запечатваха тази история на народа си в песните, които пееха край огньовете. В тях те пееха за юначни мъже, силни ханства, гладни години, дни на мъка и болести.

Такъв поет бе и Жиенбет. Той не стана хански поет, но ханът го ценеше повече от другите поети, защото не можеше да забрави как бe преследван в степта и младият поет му бе направил голяма услуга.

Бурно течеше животът на певеца. Колкото и пратеници да пращаше хана да го издирят, всички се връщаха с празни ръце.

Минаха две години. Певецът бе докаран с примка на врата и с искане да бъде съден. Ето какво му докладва война, преди да вкара вътре вързания поет:

– Жиенбет се влюби в 17-годишната дъщеря на нашият господар Харун. Ти знаеш, че певецът е известен с чудния си глас из цялата степ, но е последния бедняк между нас, има само кон и звънката си домбра. За да не плаща откуп, той грабна красивата дъщеря на господаря и я отведе в планината. Харун се ядоса и веднага изпрати потерия. Бегълците бяха заловени, но тъй като знаеме, че ти, хане, имаш слабост към певеца, не го убихме на място.

– Какво си направил Жиенбет? – попита ханът, когато го въведаха в ханската юрта.

– Може ли певец да говори с вързани ръце?

Ханът заповяда да развържат ръцете му. Жиенбет грабнал своята домбра и се защити със следната песен:

“ През навъсените есенни дни ходят овни и космати камили. През пролетните бурни дни се раздвижват могъщи бикове и бързоноги коне. Певецът е изпълнен с любов цяла година и в летния зной, и през лютата зима. Опиянен от любов се озовах пред тебе, хане. Вземи ми главата, убий любовта.“

Ханът се усмихна и се обърна към бащата на момичето:

– Какво ще стане като убиеш дъщеря си и зет си? Ще залепиш ли счупената пила? А, че е счупена, няма съмнение. Не е ли по-добре да простиш?

Прости бащата на невястата, но двамата млади избягаха далече от хората. Заживяха в подножието на планината. Жиенбет стана любимец на народа, защото не ходеше по богатите сватби. Но не оставяше сватба на беден човек от степта бе своята сладкогласна домбра и пълнеше сърцата на хората с радост.