В работите на фотографа Матиас Хакер оживяват обикновени на вид пейзажи, здания, улици, които благодарение на необичайния ракурс и осветлението, приемат абсолютно различен вид и форма.

Авторът успява да предаде напълно атмосферата преобладаващата наоколо, както и да предаде на зрителя усещане за някакво вълшебство ….

„В хармония с небето“ е страхотна серия от снимки, пропита от невероятния полет в атмосферата.

Величествената архитектура, необичайния ракурс, естественото осветление, наситеността с бои и цветове, превръща всяка снимка в колоритна илюстрация, мамеща към далечно пътешествие.

В последно време фотографът все по-често експериментира не само с необикновено осветление и ракурси, но и с различни приложения и филтри. Ето защо, сред многото изображения има някои, които веднага хващат окото с нереалната си яркост и прямота.

Няма значение какво е изобразено на тези снимки: природа, хора, животни, сгради, коли или най-обикновени неща от живота, те всички изглеждат като магия на цветните снимки. Можете да ги разглеждате с часове и всеки път да намирате нещо ново и интересно в тях.

Когато се разхождаха между тях цареше топлота и разбирателство. Споделяха мисли, мнения, чувства. Избягваха да се докосват, за да не застрашат нещо много ценно и крехко между тях.

– Наистина ли трябваше да съборите параклиса? – попита Марина, като се вглеждаше в недовършената постройка пред тях.

– Смятате, че искам да унищожа Борислав или да му навредя? – попита Младен като се усмихна едва забележимо. – Параклисът е лека и неустойчива постройка. На няколко пъти в него изби вода. Освен това свещениците искат по-голяма църква, тъй като поклонниците на това място значително се увеличиха и нарастват със всяка измината година.

– Няма ли друго решение? – въпросът на Марина прозвуча по-скоро като молба.

– Мислите ли, че архитектите, които обсъждаха подробно въпроса,  щяха да се съгласят параклиса да бъде съборен, ако наистина имаше друго решение? – Погледна я с укор Младен. – Разберете, архитектурата е като живота. Старото трябва да умре, за да се появи новото.

– Но параклисът бе най-доброто произведение на Борислав от годините, когато за първи път е започнал да строи, – не отстъпваше лесно от мнението си Марина. – Той съдържа неговият младежки устрем. Нима не може да се запази токова произведение от уважения към самия творец? Как бихте реагирали, ако събореха ваш строеж, в който сте вложили целия си ентусиазъм и плам?

Младен поклати глава:

– Болезнено, но съм убеден, че подобно уважение не трябва да има. В архитектурата това е забранено. Тя изисква респект само към произведението. Дали трябва да остане или да отстъпи място на новото?

– Нима произведението е по-важно от човека?

– Да, в архитектурата е така, – спокойно каза Младен. – Това изкуство не е като другите, защото е сбор от всички изкуства. Нито една църква, палат или дворец не е творение единствено на архитекта. В създаването на една сграда участват много на брой и различни хора: архитекти, чертожници, каменоделци, дърводелци, зидари ….. Всеки дава своя принос за завършване на сградата. Всички работят заедно, обединени от една идея. Чрез това взаимодействие не само се създава нова сграда, но се усъвършенстват и обновяват уменията, вещината и майсторството.

Марина замълча и се опита да осъзнае дълбочината на казаното.

Андрю Бонар от Глазгоу бил образован и честен християнин. Славата за неговия безупречен живот така се била разпространила, че много хора започнали да кръщават децата си на него.

Чрез него един млад човек повярвал в Господа. За този младеж Андрю Бонар бил пътеводна звезда.

Случило се така, че младежът дълго не се видял с Бонар, но един ден прочел във вестника, че той е починал. С голяма тъга младият човек вървял към дома и си мислел:

„Какво ще правя сега без него? Всичко е загубено“.

Тогава ясно чул думите:

– Не се опирай на Андрю Бонар, той е слаб и не може да те удържи.

Младежът погледнал назад, от където му се счул гласът и видял момиче, което се грижело за две деца. Едното от тях се опирало на другото, което било кръстено на Андрю Бонар.

„Това е урок за мен, – помислил си опечаленият млад християнин. – Наистина, не се ли опирах на Андрю Бонар прекалено много, вместо да разчитам на вечно живия Бог? Ето той умря и аз останах без опора“.

Надеждата в Бога не допуска колебания. Господ не помага на тези, които се надяват на богатство, човешка слава и светско могъщество, а само понякога на Бога.

Напротив, човек напълно трябва да уповава на Божията помощ.

Деян се бе изправил пред масата, размахваше ръце и въодушевено говореше:

– Искам да трогна душите на хората. Да ги накарам да плачат и да се смеят. Да ги раздрусам, за да се събудят.

– И това мислиш, че можеш да постигнеш само с писане на книги? – засмя се Румен, който наблюдаваше седнал изпълнението на приятеля си.

В живота на Деян имаше две страсти жените и литературата. Когато се посвещаваше на едната от тях, другата преставаше да съществува.

Безпаричието често беше негов спътник. То го преследваше като сянка. Но когато седнеше да пише или се срещаше с жена, всичко това изчезваше и той се чувстваше като безгрижен малък хлапак.

– Искам да покажа на хората как да обичат и страдат, – продължи тирадата си Деян, без да даде някакъв знак, че е чул забележката на Румен. – Искам да опиша величието и възвишеността им. Да им покажа как да рискуват живота си, участвайки в приключения.

– Какво знаеш ти за силата на чувствата, пороя на мислите, бурните усещания и чистотата на идеите? – не го остави намира Румен, като махна с ръка.

– Искам да прогоня мъглите, които се стелят в душите на хората, – като опиянен продължи Деян, – предразсъдъците и старите суеверия, всичко онова, което потиска духа им.

– Позволи им да мислят самостоятелно и да приемат онова, което им показва опита и разума, – отново се намеси Румен.

Огнян седеше на масата и скептично гледаше Деян. Струваше му се, че приятелят му е превъртял и малко прекалява в изхвърлянето си.

– От това ли ще живееш? – съчувствено положи тежката си ръка Огнян на рамото на Деян.

– От това, – възторжено го погледна Деян. – Преди всичко за това!

При един свещеник дошъл мъж и се оплакал:

– Ние с жена ми постоянно се караме за дреболии. Тя ме обвинява, а аз нея. Отношенията ни се обтегнаха докрай и можем да стигнем до раздяла.

Свещеникът попитал мъжът:

– Молите ли се заедно във вашето семейство?

– Не, – отговорил мъжът.

– Примирете се с Бога и проблемите ви ще бъдат решени.

И мъжът го направил. Застанал пред Бога и изповядал греховете си. Неговото сърце се изпълнило с мир.

Няколко дена по късно съпругата и децата му приели Исус Христос за свой Господ.

Сега това семейство е щастливо и Исус е глава на този дом.

Пътя към семейното щастие се крие в признаването на Господ Исус за глава на семейството.

Исус Христос е основата на нашия мир с Бога, семейството, родителите, децата и всички хора около нас. Той е източник на сила и вдъхновение за своите последователи.

Исус може да съживи погиналата в греха душа. Той може да обнови живота на хора, които са загубили всичко.

От оковите на житейските суети, задушаващата атмосфера на страстите и пороците чуйте призива на Исус Христос, за да живеете един обновен живот с Бога.

Нека дадем дължимото място на Исус Христос в нашите семейства.