Идва ден, когато настъпват последните минути и часове за даден човек. За едни по-рано, за други по-късно.

Такова време настана и за дядо Петър. Той вече си отиваше и знаеше, че скоро ще срещне Бога, Този Който бе следвал цял живот и изпълнявал волята Му.

Старецът не се страхуваше, че свършва земният му живот, защото го очакваше нещо много по-добро – вечност със Създателят му.

Дядо Петър повика любимият си внук, този който бе кръстен на него и му каза:

– Не знам какво точно ще правя на Небето, но ако може, ще помоля Господ да ми разреши да участвам в построяването на небесният ти дом. А ти ми изпращай непременно, колкото се може по-добри строителни материали.

– Какви материали? – изненадано попита внукът.

– Това са чистота и любов, готовност да споделяш вярата си в Бога с другите хора, добри дела извършени в името на Христос……=

– Аз ще се постарая да изпълня всичко това, но ….. – смути се внукът.

– Не се притеснявай как тези материали ще стигнат до Небето, – засмя се дядо Петър, сякаш беше прочел мислите на внука си. – Знай само едно, че те не се обезценяват поради нестабилната земна икономика. Тях не могат да ги разрушат природни бедствия и катаклизми, нито да ги откраднат крадци.

А ти какъв материал изпращаш на Небето за съграждане на вечния ти дом?

Опустошението свърши. Грозно стърчаха развалини от разрушени сгради, а там някога цъфтеше живот.

Много жици бяха прекъснати и в оцелелите домове отдавна нямаше ток. Те тънеха в сумрак, но хората не се отказваха да ги използват за защита срещу студа през нощта и яркото слънце през деня.

Общината реши да възобнови електричеството във всеки оцелял дом. Само след една седмица светнаха лампите.

Но това не стана празник за хората. Те бяха ужасени.

– Боже, в каква непоносима мръсотия сме живели.

Празни, прашни и без гърла бутилки се търкаляха по пода. Подгизнали, разкъсани и мухлясали хартии бяха пръснати навсякъде. Имаше и изгнили неразпознаваеми предмети… Цареше пълен безпорядък.

– По-добре да изгасим лампите, отколкото да гледаме всичко това.

Тези хора свикнали повече с тъмнината и нещастието си, поискаха да се скрият от това, което им разкри светлината. Тя ги изобличи за нехайството и безделието им, затова те я намразиха.

Светлината им разкри до каква степен са затънали в тинята на нежеланието си да променят нещата. Те предпочетоха да затворят очи пред истината и да избягат.

Колко много хора живеят в прашните си и занемарени жилища, като се оправдават с недостиг на време, но това е нищо в сравнение със скандалните, неприятни и грозни мисли и думи излизащи от устата им.

Да се откаже човек от душевната си тъмнина е много трудно.

По му е лесно да се успокои с мисълта:

„Всички хора около мен са непочтени, лъжат, хитруват, мошеничестват, мамят и се развращават. Тогава защо точно аз трябва да се променям? Тази светлина само ми пречи да водя обичайния си начин на живот, по-добре да я няма“.

Това е въпрос на избор, който може да се коригира към добро, ако всичко е оставено в ръцете на Бога. Само така може да се предопредели безпогрешната и правилна посока в живота.

Пухкави бели облаци, като далечни пътници, пропътували хиляди километри, се носеха от юг.

Група младежи ги наблюдаваха възторжено. Някои от тях ги сочеха с пръсти, обяснявайки причудливите форми, който им се привиждаха.

–  Облаците придават много красота на този свят, – въздъхна Асен.

– Синьото небе едва ли ще замениш с красивите скитащи се облаци, – контрира го Мила.

– Все пак светът би останал пуст без чудното им приложение, – констатира Борислав.

– Забелязали ли сте, че се появяват облаци и в живота на хората, причиняващи им сянка, охлаждане, а понякога обгръщат съществуванието им с черен саван, като нощ? – отбеляза философа на групата Велко.

– Но няма облак без ярка светлина. – отбеляза Галя. – Нали Бог е положил дъгата в облака.

– Ако можехме да видим обратната страна на облаците, – поклати многозначително глава Дичо, – обгърнати с тази светлина, който прегражда пътя, на струпалите се, като камъни снежни планини.

– Ако можехме да съзрем обхваналото ги сияние, – замечтано продължи Емил, – ние бихме изпаднали във възторг от тяхната неописуема красота.

– Но ние гледаме само грозната им страна, – натърти Жана.

– Кой ще опише нежната им и очарователна светлина, стелеща се по долините, отразяващи на всяка крачка необятността им? – попита Зорка.

– Нима те не съдържат капчици дъжд, падащи на земята, даващи ѝ живот? – засмя се жизнерадостно Ивета.

– Ако можехме да видим всичките си мъки и премеждия от обратната им страна, – сподели своите мисли Йовчо.

– Ако гледахме към тях не от земята към високите части, където се разполагаха, а от небето, там където седи Бог, – унесено каза Кирил.

– Ако осъзнавахме, как в красотата на дъгата те отразяват пред взора на Небесата светлия лик на Христос, – добави Любо, – щяхме да бъдем доволни, че тъмните им сенки падат на гористите склонове на земното ни съществуване.

– Нека не забравяме, че облаците се движат и преминават пред очистващия вятър на нашия Бог, – обобщи Мартин.

Всеки, който би се загледал в тези бели валма, който се движат по небето, би бил предизвикан към дълбоки размисли и проява на въображение, изпълнено с илюзия, блянове и мечти.

Вера и Сашо си купиха нова камера.

Изведнъж тя започна да прави грешки. И тъй като камерата бе нова имаше гаранция.

В сервиза при проверка за изправността ѝ, не откриха нищо нередно. Но в дома на Вера и Сашо дисковете отново започнаха да се развалят.

Те пак отидоха в сервиза, но там им заявиха след повторна проверка:

– Всичко е ОК.

Вера и Сашо се умориха да тичат напред назад. Само до сервиза бяха 150 километра.

– Жалко за камерата, – мърмореше Сашо, – толкова много пари дадохме за нея.

Един човек, след като чу за проблема им, ги посъветва:

– Идете при свещеника на местната църква. Той е известен с това, че молитвата му е доста ефективна. На много хора е помогнал досега.

– Е, какво пък да вървим в църквата и да търсим този свещеник, – примирено каза Вера.

Речено сторено. Така двамата Вера и Сашо тръгнаха към църквата, за да им се ремонтира камерата.

– Дали наистина ще се възстанови някога тази камера? – каза Сашо с болка, съмняващ е в изхода на ситуацията.

В църквата цареше традиционната атмосфера: иконостас, свещи, миризма на тамян, а  няколко възрастни жени шепнешком разговаряха.

Сашо показва камерата на свещеника и му каза:

– Тя допуска много често грешки.

Свещеника я огледа и разбиращо кимна с глава:

– Добре, сега ще се помоля с подходяща молитва за случая и всичко ще бъде ОК. Документите на камерата носите ли? Дайте ги.

Свещеникът ги отвори и бързо ги разлисти. Извади изпод расото мобилния си телефон и набра един номер.

– Ало! Сервизния център ли е? Аз съм свещеникът Игнатий. При мен донесоха една повредена камера. Тя все още е в гаранционен срок. Не можете ли да я замените?

Изглежда от другата страна му отговориха отрицателно, защото той се намръщи, но дружелюбно каза:

– Извинете тогава, всичко добро!

След това този едър мъж в расо, затърси още нещо в мобилния си телефон, а на Вера и Сашо каза:

– Сега с друга молитва ще се помоля, тя е по-ефективна.

И отново звънна:

– Ало, брат, тук има една малка работа за теб. Накратко. Нали знаеш Сервизния център? Там са загубили всякакъв страх, обидили са много добри хора. Вземи необходимото решение и бързо реши въпроса. Бъди здрав. Ангелите да те пазят.

А след това свещеникът се обърна към Вера и Сашо:

– След два дена отидете в сервиза. Ще ви дадат друга камера. Ако нещо не е наред, ето телефония ми номер. Идете си с мир….

Слави бе само на шест години. Той бе обкръжен от добри и любезни хора. Но попаднеше ли сред непознати, които се държаха грубо, цинично или вулгарно, се чувстваше неловко. Техните действия и думи му се струваха странни.

Не можеше да понася просташкия им и брутален начин на изразяване, а чуеше ли псувня, се мръщеше и извръщаше глава настрани.

Майка му не веднъж му бе казвала:

– Всяко Божие творение е прекрасно.

Но как да ѝ повярва, когато виждаше шокиращи форми на поведение.

Един ден  Слави бе с майка си. Те посетиха едно културно мероприятие.

Към обяд бе обявена почивка от 45 минути и майка му реши през това време да посети близкия универсален магазин.

Тръгнаха, но нямаха часовник. Майка му се огледа наоколо.

Пред магазина стояха две жени. Те бяха облечени в съдрани дънки и черни фланелки, на които имаше нарисуван череп. На краката си имаха джапанки. Бяха късо подстригани, без грим.

Говореха много високо. Те не се стесняваха да употребяват пошли слова и почти на всяка втора дума псуваха.

Пушеха и пиеха бира, от метални кутии.

– Слави, – каза майка му, – иди при тези жени и ги попитай, колко е часа, за да не закъснеем за продължението на мероприятието, на което сме от сутринта.

Момчето се огледа наоколо и озадачено попита:

– Мамо, къде виждаш тези жени?!