Вечерта бе изненадващо тиха. Не се чуваха гуляйджийските разправии на младежи, нито музика пусната високо, на която танцуваха и общуваха млади хора от долния етаж.

Луната и звездите бяха потънали в нощта. Пълният мрак се дължеше на нахалните облаци, които бяха паркирали големите си туловища точно над нас.

Катя и Венци решиха тази нощ да се поразходят и да вечерят в ресторанта накрая на градския парк. Вечерта приканваше към интимност и споделяне.

Двамата в последно време много рядко оставаха насаме и такива мигове, като този, за тях бяха празник.

Делата, задълженията, умората, болестите и всичко останало от забързаното ежедневие, крадяха от времето, когато можеха да бъдат заедно и да разговарят.

Най-накрая стигнаха и до ресторанта, където се настаниха на една маса. Вътре в заведението хората се брояха на пръсти.

Вниманието на Катя бе привлечено от младото момче, което наливаше чашите. Младежът много внимателно и съсредоточено вършеше своята работа.

– Как се справяте? – попита го тя.

– Всеки ден, когато работя върша добро, – отговори младият мъж.

Катя бе изненадана от думите му.

– Друг на негово място, – обърна се тя към Венци, – би казал: „Ще бъда по-добре, когато се прибера у дома след работа“.

– Забележи, – Венци погледна към младежа, – той се радва, че има работа и физически е здрав, за да я върши.

– Това е различен начин за възприемане на живота, – отбеляза Катя.

– Вместо да се суети, пъшка, дори всичко да му се струва досадно и скучно, защото е прекалено повтарящо се без емоции или някакво предизвикателство, – вдигна показалеца си нагоре Венци, – той се радва, че може да извършва такава работа.

– Трябва да умеем да се радваме на това, което правим, – подчерта Катя.

– Ако не можем да направим нещо и друг върши това вместо нас, – подзе темата Венци, – трябва да се радваме и за това.

– Имаме нужда от промяна в мисленето си, – наблегна Катя.

– Започваме от днес, – плесна ентусиазирано с ръце Венци. – Стига сме се оплаквали, нека се веселим и пеем!

Богослужението в храма скоро бе започнало. Изведнъж на вратата на църквата се появи девойка. Тя смутено огледа седящите пред нея хора. Беше облечена в рокля разкриваща доста от снагата , гърдите и краката ѝ.

Тези, които я видяха се намръщиха и неодобрително заклатиха глави. Девойката въпреки всичко седна на едно от празните места, които се намират до вратата и впери поглед в проповедника.

До момичето се приближи възрастна жена и шепнешком ѝ се скара:

– Къде мислиш, че се намираш? Тук не е дискотека, а Божий дом. Иди си в къщи преоблечи се и тогава ела.

Девойката бързо се изниза навън от близката врата. А възрастната жена продължи усърдно да се моли на Бога вярвайки, че е направило едно благородно деяние.

Богослужението свърши и всички весели и доволни напуснаха църквата.

Когато възрастната жена се прибра в къщи, усети силна умора и реши да си почине. Сънят бързо я обгърна с воала си и тя се отпусна в прегръдката му.

Неочаквано ѝ се яви Исус Христос. Лицето му бе тъжно, бе изпълнено с много мъка и болка.

Старицата съчувствено попита:

– Какво ти е, Господи?

– Какво направи? – меко я укори Той.

– Сбърках ли нещо, Боже? – стъписа се възрастната жена.

– Защо изгони момичето от църквата? Знаеш ли от кога я чаках?!

Има архивни документи, в които се казва, че древните гърци и първите олимпийци преди състезанието са били подкрепени с няколко лъжици смачкан чесън.

В средновековието на хора занимаващи се с тежка работа, давали чесън, за да могат да се преборят с умората.

И всичко това, защото чесънът има способността да забавя сърдечната честота, като позволява повече кръв да стигне до мускулите и в резултат на това тялото ви работи по-добре.

Дружество по изследване на сърцето отбелязва, че у пациенти със сърдечни заболявания, които приемат чесън за шест седмици, се снижава пиковата честота на сърдечния ритъм и се подобрява физическата им работоспособност.

Така че преди следващото бягане или тренировка в зала предварително добавите малко чесън към храната си и да обърнете внимание на разликата.

Нощта беше тиха и спокойна. Неда свърши с домакинската си работа и се пъхна в леглото, където Нено отдавна бе заспал. Умората я сграбчи в обятията си и тя се унесе в дълбок сън.

В полунощ Нено скочи като ужилен от леглото, приседна на края му и започна настървено да търка ръката си. Неда усети ставането му и сънена го изгледа.

– Какво ти става? – попита го тя.

– Сънувах страшен сън, – каза уплашено Нено, а през това време продължаваше да търка китката на едната си ръка.

– Какво толкова? Сънища, – каза Неда, – какво ли не му се присънва на човек.

– Ти нищо не разбираш, – троснато отвърна Нено.

– Какво ти е на ръката? – попита Неда.

– Нали точно това исках да ти обясня, – ядоса се Нено.

Неда си премълча. Само кавги и липсваха посред нощ. Тя го погледна, очаквайки да разбере, какво толкова страшно бе видял в съня си.

– Дойде един едър мъж в расо. Носеше метално острие около което пламтеше огън. Той докосваше пламъка, но него не го гореше. Приближи се и с това пламтящо острие написа на ръката ми 666. Ето виж, но много ме боли ръката.

– Нищо не виждам, – каза Неда, въпреки че внимателно огледа мястото, което ѝ посочи Нено.

– Ти си сляпа, – ревеше от болка Нено.

Неда трепна и се разплака.

– Защо плачеш? Какво ми стана на ръката? Виж цялата пламти и числото се вижда ясно, – настояваше Нено.

Какво можеше да му каже тя? Бе чула от жените в магазина, че ходел с една или друга жена от махалата, но оня ден я пресрещна баба Въла и направо ѝ каза в очите:

– Твоят няма ли да миряса най-сетне?! Сега е хукнал по една циганка, акъл ли няма? Кьорав ли е, та не види какво е оставил в къщи, ами е хукнал като луд, поне да бе хубава, ами то…, – възрастната жена махна с ръка и си продължи по пътя.

Нено три дена пъшкаше и се мъчеше да отнеме болката от ръката си и на всички разправяше, че има число изписано на нея, но никой не го виждаше. А Неда плачеше и мълчеше.

Една вечер Нено я спря и рече:

– Кажи ми, от къде ми дойте това? Виждам те, че плачеш, сигурно знаеш нещо.

– Кривите пътища, по които си тръгнал, те доведоха до това. Самият дявол те е дамгосал, станал си негов, – тъжно го погледна Неда.

– Какви ги говориш? – невярващо кресна Нено.

Тя извади Библията си отворя я на определено място, което много добре познаваше и му я подаде:

– На прочети и сам се увери!

Нено с треперещи ръце пое книгата и бавно прочете:

– „11 И видях друг звяр, който възлизаше от земята; и имаше два рога прилични на агнешки; а говореше като змей.
12 Той упражняваше всичката власт на първия звяр в неговото присъствие, и принуди земята и живеещите на нея да се поклонят на първия звяр, чиято смъртоносна рана бе оздравяла.
13 И вършеше големи знамения, до там щото да направи и огън да излиза от небето на земята пред човеците.
14 И мамеше живеещите на земята чрез знаменията, които му беше позволено да извърши пред звяра, като казваше на живеещите на земята да направят образ на звяра, който беше ранен от сабята и оздравя.
15 И позволи му се да даде дишане на зверовия образ, така щото зверовия образ да продума; също и да направи да бъдат избити ония, които не се покланят на зверовия образ.
16 И принуждаваше всички, малки и големи, богати и сиромаси, свободни и роби, да им се тури белег на десницата или на челата им;
17 за да не може никой да купува или да продава, освен оня, който носи за белег името на звяра, или числото на неговото име.
18 Тук е нужно мъдрост; който е разумен, нека сметне числото на звяра, защото е число на човек; а числото му е шестстотин шестдесет и шест“.

Нено изтърва книгата и пребледня. Това, което до скоро му се струваше игра и му доставяше удоволствие, бе го довело до нещо много страшно…..

Той можел да ходи в продължение на няколко дни в едни и същи дрехи или напълно да се лиши от сън.

По време на военна кампания Наполеон бил във вихъра си. Скачал от място на място. Разглеждал карти и разсъждавал върху различни стратегии.

Можел е да ходи дни наред или практически да не спи нощем. Но Наполеон имал една особеност. Случвало се да заспи  в неподходящо време.

Наполеон можел да спи като дете пред битка и даже, когато стои до оръдия. Той лесно забравял за умората, която тормозела тези, които не спели нощем.

За това, когато битката свършила, Наполеон можел да спи по 18 часа.