Зеленина бе започнала да обгръща дърветата в планината. Симо бодро крачеше нагоре. Зовяха го висините.

Изведнъж погледа му се отклони и попадна на момче, което караше велосипед. То въртеше трудно педалите, защото вятърът бе насрещен.

Докато момчето се напрягаше с последни сили, за да не бъде съборено от насрещния бързо движещ се въздух, се показа теснолинейката, която отиваше в същата посока, нагоре към върха.

Машината вървеше доста бавно. Това даде възможност на момчето да се хване отстрани за композицията и то полетя напред като птица.

Симо се замисли. Той знаеше, че не току така пред него изникваха разни ситуации.

– Аз приличам на това момче с велосипеда, когато съм уморен и изтощен, – каза си той. – Не се отказвам лесно, но когато водя изморителна борба срещу препятствията, се нуждая от силна ръка, от която да почерпя сила. Няма по-силна десница от Божията.

Момчето се бе изгубило вече от погледа му, но възникналите мисли продължаваха да го вълнуват.

– Достатъчно е да общувам с Господа и да запазвам връзката си с него, – констатира Симо.

Понякога се нуждаем от вяра, колкото синапово зърно, за да може Неговата сила да ни подкрепи и да изпълним това, което не ни е по силите.

Когато получим помощта Му, умората изчезва и ние успяваме в начинанието си.

Групата се изкачваше към върха. Пътеката бе стръмна.

Поради ентусиазма и умората едни бяха по-напред, а други значително изоставаха.

Камен се катереше някъде по средата и философски разсъждаваше:

– Животът е едно стръмно изкачване….

Той чуваше насърчителните викове на тези отпред:

– Не се предавайте! Давайте нагоре!

И му ставаше добре на сърцето.

– Човек трябва да има много сила и твърда походка, за да достигне върха, – продължи разсъжденията си той.

Докато се изкачваше, хоризонта пред него се разширяваше.

Той гледаше и се възхищаваше на това, което виждаше от височината, до която бе достигнал. За това махаше на тези, които бяха след него, да побързат, за да се насладят и те на очарованието, което го бе обзело.

Ако сте изпреварили другите „извикайте“ ги. Това ще им предаде смелост да си проправят път по скалистата пътека.

Когато намалее вярата на някой и „маслото“ му е почти свършило, издигнете глас и насърчете уморения и изтощен пътник, за да го предпазите от падение.

Споделете вашите борби по стръмната пътека и как Господ ви е помогнал в бурите и ви е спасил от големи опасности.

Мартин се връщаше след поредната командировка. Този път нещата бяха много по-напрегнати. Победата, която постигна при преговорите, му костваше много сили и нерви, които въпреки всичко успя да удържи до края.

Бе пуснал радиото в колата си. Гумите пееха, пригласяйки на звучащата по това време песен.

Умората затваряше очите на Мартин, но той си казваше:

– Още малко и си у дома. Я се стегни. Като се прибереш ще си отспиш на воля. Очакват те два дни почивка.

По едно време Мартин усети, че се унася. Аха и бе готов да потъне в царството на сънищата.

Изведнъж усети удар. Това окончателно го разбуди.

Под колата на асфалта се подаваше някакво голямо петнисто животно. То не даваше никакви признаци на живот.

Ръцете му се разтрепериха. Чувствайки се виновен за станалото, Мартин гледаше ужасен.

Изведнъж младият мъж тръсна глава и се замисли сериозно, след което се запита:

– Интересно как този леопард се е оказал по тия места? Такива екзотични животни няма тук. Може да е избягал домашен любимец …..

Тревогата все по-силно нарастваше у него.

– А може би още е жив и аз по някакъв начин ще мога да му помогна, – искра надежда проблесна в съзнанието му.

Мартин слезе от колата и се насочи към трагичната находка.

Той внимателно приближи животното, страхувайки се да не го ухаше. Внимателно докосна петнистата кожа и… …..започна да се смее неудържимо.

Пострадалият звяр се оказа елегантно палто, което вероятно някоя дама бе изтървала минавайки от тук.

На времето изглежда му имаше нещо. Слънцето продължаваше да грее и подлъга тревичките, храстите и дърветата да се раззеленеят. Хората се готвеха вече за зима, а ги връхлетя пролетна умора.

За Дани и Жоро такова време беше благодат. Имаха време за разходки, без да се притесняват, че ще завали или ще стане толкова студено, че да не може човек да си покаже носа навън.

Днес двамата приятели бяха предприели един дълъг излет извън града. Както винаги те споделяха мисли, които ги вълнуваха.

Загледали се как мъжкар ухажва женска на един клон, Дани отбеляза:

– В нашия свят всеки търси любов.

– Нима това те изненадва? – повдигна вежди Жоро, – Ние сме човешки същества и искаме да обичаме и да бъдем възлюбени.

– Мисля си, че търсим любов на грешните места, – изтъкна Дани.

– Вярно е, искаме любов от родителите, от децата, от съпруга, от приятеля ……, – започна да изброява Жоро.

– Да, но родителите остаряват и умират, – подчерта Дани.

– Децата порастват и си живеят своя собствен живот, – продължи разсъжденията на приятеля си Жоро.

– Съпрузите прекалено заети в това забързано ежедневие, обикновено са твърде уморени, – усмихна се Дани.

– Дори и приятелите ни са понякога доста егоистични, – натърти Жоро.

– Кой може наистина да разбере нуждата на човешкото сърце и да я задоволи? – въздъхна дълбоко Дани.

– Къде може да се открие истинската любов? – с тъга попита Жоро.

– Тя може да се намери единствено в сърцето на Бога, – тържествуващо констатира Дани.

Джордж едва се държеше на краката си. Тъмните сенки под очите му красноречиво говореха, че е вече на предела на силите си.

– Господине, по-добре си легнете и почивайте, вместо да проповядвате, – посъветва го спътникът му Кларк.

Освен умората Джордж бе измъчван и от асма, но сутринта трябваше да проповядва в поредния голям град. Той имаше достатъчно воля да се изправи и да продължи. Никаква умора или астма не можеха да го повалят, когато толкова много души чакаха да чуят благата вест за спасение чрез Христос.

Джордж не се колеба дълго, падна на колене и извика към Господа:

– Исусе, помогни ми. Позволи ми да ида и говоря за Теб още веднъж, след това нека се върна у дома да умра.

Сутринта, когато пристигна с Кларк в града, се бе събрала тълпа, която молеше Джордж:

– Говори ни! Искаме да чуем за Исус.

Джордж трудно се изправи, но когато заговори, Светия Дух дойде върху него и следа не остана от немощта му. Малко след това хората започнаха да падат на колене и да плачат, искайки прошка от Бога.

Проповедникът стоеше слаб и немощен, но устните му тихо мълвяха:

– Ще чакам благодатната Божия помощ, защото вярвам, че Той ще ми помогни да говоря още веднъж за Него.

След обяд Джордж бе още повече смазах от умората. Беше решил малко да полегне, но на стълбите пред гостилницата го очакваше друга група жадна да чуе Божите думи. Той ги увещаваше дълго, да изоставят греховете си и да последват Христос.

Стъмни се. В спалнята Джордж чете от Словото, помоли се и се отпусна на кревата. Подпря се с две възглавници за да облекчи дишането и се унесе.

В полунощ се събуди и трудно дишайки каза:

– Асмата идва отново!

– Нали това ви говорех, – укори го Кларк, – не трябва толкова често да проповядвате. Нужна ви е почивка.

– Предпочитам да се износвам и да губя силите си, отколкото да ръждясвам, – усмихна се Джордж.

След което се помоли за нова проповед и напътствие къде да върви в утрешния ден, отново се заспа, но скоро задъхвайки се събуди.

– Хората ме чакат, – едва говореше Джордж, – длъжен съм да ги събудя…..

На сутринта бе мъртъв.