Лозан чакаше автобуса. Изведнъж някой го потупа по рамото. Когато се обърна видя Дамян. Отдавна не се беше виждал с него. Преди, когато Дамян беше агроном , често се засичаха в селската кръчма.

– О, здравей, Дамяне! Къде се изгуби?

– Тук съм, изкарвам по някой лев.

– Къде работиш? – поинтересува се Лозан.

– Позавъртях малък бизнес. Ей там имам малка сергия,  – и Дамян посочи с ръка към близкия пазар. – А ти още ли пишеш?

– Все още, не съм се отказал.

– Пак ли за трудовите хора, „героите на нашето време“?

– За тези хора трябва да се пише. Те са солта на обществото, – очите на Лозан светнаха с някакъв особен блясък.

– Не е ли малко банално? – с полуусмивка го изгледа Дамян.

– Нима това е лошо? – попита Лозан.

– Сега е друго време, настъпиха промени, а и героите са вече съвсем други.

– Ти се един от примерите за промяната, – подкачи го Лозан.

– Защо мислиш така?

– Държавата сума пари потроши по теб, за да станеш агроном. После беше ръководител на кооперативното стопанството в село, а сега …. си търговец.

– От работата си не се срамувам, – отсече Дамян и заби поглед в земята.

– Не съм казал такова нещо, но защо напусна селото? Не са ли там корените ти?

– Думи, думи ……, изломоти под носа си Дамян. – Нали знаеш какво стана със селата? Развалиха стопанствата, на безценица продадоха инвентара, животните продадоха или изклаха, а земята я върнаха на „работливите“ собственици. Нима не си забелязал, колко хубава земя е покрита с тръни и бодили и няма кой да я обработва. Разсипаха селата, а ти сега ме питаш: “ Защо съм станал търговец?“ Да, приспособих се, за да оцелея. Има семейство и деца, които трябва да храня.

Какво можеше да му каже Лозан. И неговото положение не бе по-леко. Често в редакцията отхвърляха стаиите и разказите му особено, когато засягаше злободневни теми, но той не бе отстъпил и макар трудно да живееше, не беше се примирил толкова бързо с нещата.

Това стана, за да ни припомни едно древно събитие.
В онова далечно минало хората обезумяха и решиха да си построят кула, която да достига небесата. Бог раздели езиците им за да разруши злото им съгласие.
Святият Дух слезе над апостолите във вид на огнени езици, за да съедини разделеното човечество.
И се извърши дело ново и чудно.
Така, както в древността езиците разделили човечеството и разтрогнали злото им съгласие, така огнените езици на Педесетница довели разделените до единомислие.
Святия Дух се излял чрез огнени езици, защото в нас са пораснали тръните на греха.
Така както земята е богата и плодородна, но ако се остави без да се обработва, произвежда множество тръни така и нашето естество изплъзнало се от ръцете на Създателя, вместо да произвежда прекрасни плодове и добродетели, не приемайки плуга на благочестието и семената на богопознанието, поражда нечестие.
И както често се случва да не се вижда лицето на земята от тръните и плевелите, така и благородството, и чистотата на душата не се виждат, докато не дойде очистителния огън на Святия Дух и не ни направи способни да приемем небесното семе.

Една възрастна двойка била поканена от друга такава на вечера. След вечерята двете жени отишли в кухнята, а мъжете им продължили да разговарят.
Единият казал:
– Вчера вечерта бяхме в един нов ресторант. Прекрасно място. Препоръчвам ви го.
А другият попитал:
– А как се наричаше този ресторант?
Първият дълго мислил, а след това попитал:
– Как се нарича цветето, което подарявате на жена, когато я обичате? Ами, вие навярно се досещата, с червен цвят и тръни?
– Искате да кажете роза?
– Да, да, вярно, – казал другия.
А след това се обърнал по посока на кухнята и извикал:
– Роза, как се наричаше ресторанта, в който бяхме вчера?

Светъл ден без слънце. Птиците шумяха в градината, а лозите бяха обвили улука към покрива. Но мъката се прокрадваше и в светлината.

„Направи го, – помисли си Сара. – Напусна ме“.

Въпреки всичо, което преживя, тя прие болката. За нея това беше истински шок, като камък хвърлен в прозореца ѝ, който разби всичко на парчета.

„Толкова ли отчайващо беше да си тук до мен? – питаше Сара. – Толкова ли беше живота ти тъжен,  със мен, Живко?“

Много ѝ се искаше от безвъзратно изгубената надежда, в светлината на това утрото, да изрови някой затрупан въглен или последната искра, за да запали нов огън от нея.

Тя се беше подготвила за самотата, но не и за изоставянето.

Накъде дълбоко в себе си бе скрила мисълта, че ще бъде напусната и изоставена. И когато тази мисъл изплува, Сара избухна в сълзи. Падна на колене в стаята и се разрида.

Понякога се вкопчваме в хората, които се опитват да си тръгнат от нас, забиваме се в тях като тръни, само и само да останат с нас.

А нима не трябва да останем заради другия? Иначе не би имало любов и доброта.

И все пак това е въпрос на избор. Всеки сам решава за себе си.

Останал сам, Радостин се огледа. Стая бе обзаведена с разкош и вкус. А след това затаи дъх.

На една маса до стената лежеше роза. Нежна и крехка. Имаше четири пъпки на дългото стебло и едва забележими тръни между малките  листа. Четирите пъпки се  бяха едва забележимо разтворили, а петият цвят на върха беше напълно отворен. Всяко от тънките венчелистчета бе чудо, с рубин в средата, червен като огъня.

Красотата докосна сърцето му. Ако човек вземеше този дълъг стрък и го извиеше, той щеше да се огъне, пречупи и загине. Цветът на върха сякаш се полюшваше от полъх на ветрец, въпреки че в стаята не се долавяше никакво течение.
Такова съвършенство, а е толкова преходно и уязвимо. Радостин бе опиянен от майсторството, вложено в него, отчиташе времето, усърдието и умението, довели до това съвършенство. А едновременното с това усещаше, че този шедьовър, това изкуство е несигурно като ….. всяка радост в живота.

„Роза, повяхнала под ласките на вятъра в края на лятото“ – помисли си Радостин като си спомни за младото момиче, което го изпрати със страх и болка.

Светлината върху един от цветовете потрепна, но звук не се чу. Той бавно се обърна и погледна към вратата.

Жената, която беше влязла, не бе първа младост. Тя стъпваше съвсем тихо, с изяществото на танцьорка. Беше мъничка, крехка, тъмнокоса, с тъмни, топли очи, прелестна като розата. Напомняше му за тръни, капеща кръв и опасност, затаена във всяка красота.
Жената се засмя, пристъпи право към него и го подмина, а той бе затаил дъх. Застана до маса и се загледа в розата.

– Възхищаваш се на цветето ми, нали? — гласът й бе като коприна.

— Да. Изделие с изключителна красота и … тъга.

— Тъга? — тя извърна глава и го погледна.

Той се поколеба.

— Розите умират. Едно толкова нежно творение ни напомня за… нетрайността на всички неща. Всички красиви неща.

Какво щеше да стане със него, той не знаеше, но усещаше, че каквото и да твори през следващите месеци и години ще бъде разрушено и унищожено от времето. Само Творецът може да създава вечни неща.