На стената висеше старинен часовник. Самият той не знаеше годините си. Стоеше си там в госната, спомняйки си хората, които преди са населявали този дом. На всеки кръгъл час той запяваше прекрасна старинна мелодия.

Но този часовник бе необикновен. Той разсъждаваше и мислеше. Непрекъснато следеше обитателите на дома.

В последно време много го дразнеше поведението на Николай, 17 годишен младеж, известен в махалата безделник и прахосник.

– Пак си губи времето напразно, – дълбоко въздъхна стария часовник. – Нима този млад човек не разбира, че това време му е отпуснато от Бога, за да се приготви за Вечността?

Часовникът отброяваше  с тревога всяка минута. Искаше да извика на Николай:

„Млади човече, не прахосвай нито секунда от ценното време за неща, които нямат стойност за Вечността“.

Но можеше ли Николай да го чуе? Пък ако го чуеше, щеше ли да се вслуша в съветите му?

Един ден часовникът замря и спра на цяло. Той се бе уморил с опитите си да спре младия човек в лутането и неспирния му бяг в този свят.

– О, – възкликна Николай, когато забеляза, че стрелките бяха замрели и на кръгъл час не се чуваше вече приятна мелодия, – нашият старец навярно се е счупил. Ще трябва да купя нов.

И Николай хвърли старинния часовник в боклука.

Скоро на негово място застана нов, съвременен часовник. Той нямаше старинни орнаменти по себе си, но пластмасовите му стрелки блестяха, а корпуса му бе в еднообразен нюанс.

Новата придобивка бе доставена чак от чужбина.

За разлика от старинния часовник, новия нямаше никаква представа за смисъла на живота. И вместо ред, допринасяше за още по-голямо объркване в ежедневието.

Елена живееше с дъщеря си, която бе ученичка, в малък едностаен апартамент.

Веднъж през лятото заедно с дъщеря си тя отиде на юг. Там ги настигна неприятна новина: „Вратата на апартамента ви е разбита. В дома ви е тършувал крадец“.

Майка и дъщеря тръгнаха към апартамента си с разбираема тревога.

Елена си мислеше:

„Да отглеждаш сама дъщеря, не е много лесно. Няма много вещи в дома ни, само най-необходимото. Какво е търсил този крадец там?“

В апартамента цареше ужасна бъркотия. Книги, дрехи и всякакви дреболии бяха изхвърлени от шкафовете и разпръснати по пода.

Когато Елена видя ботушите и палтото си, малко се успокои и започна да поставя нещата на мястото си.

Самото възстановяване на всичко ѝ отне два дена. Накрая се установи, че е откраднато съвсем малко.

Бяха взети няколко козметични комплекта, които бяха подарявали на Елена, когато тя бе участвала в различни изложения. Беше ги складирала в килера, за да не ѝ пречат.

Бяха взети панталони на дъщеря ѝ, чийто вид Елена не одобряваше и икона, от която домакинята отдавна искаше да се избави, но не се бе досетила до сега, как най-добре да направи това.

На тази икона бе изобразена лъже Дева със сина ѝ и нямаше нищо общо с Мария и Младенеца.

Оказа се, че крадецът я бе освободил от неща, които тя не одобряваше, но бе задържала.

Нима това е било случайно?

Ех, да можеше някой и нас да избави от ненужните неща, които трупаме като „свещен“ боклук, без никаква ценна стойност?!

Слънцето печеше силно. Добре, че подухваше лек ветрец, та жегата не се усещаше. Истинска прохлада се усещаше само край реката.

Лозан бе навел глава. Той бе подпрял гърба си на една бреза. Мрачни мисли бяха стегнали сърцето му като в менгеме.

– Сава ми е най-добрият приятел, – въздишаше тежко той. – Как можа да го каже? Нима не разбира, че по този начин може да ме нарани жестоко? Не, той мисли само за себе си. За него аз съм нищо и може да ме мачка, както си иска. Ще му дам да се разбере!

Лозан въодушевен от мисълта за отмъщение, бързо закрачи към дома си. Зверското отражение върху лицето му, караше хората, които го срещаха, да се отдръпват от него с някаква тревога в сърцата си, казвайки си:

– Този нещо не е наред!

– Дано не направи някоя беля!

Но никой не го спря и не го попита за нищо.

Лозан изведнъж промени посоката си на движение и тръгна към дядо Димо. Той много уважаваше стария човек, който не веднъж му бе помагал и го бе съветвал.

Когато дядо Димо видя мрачното лице на Лозан усети, че нещо не е наред, но предпочете да изчака младежът сам да изкаже болката си.

– Дядо Димо, – започна направо Лозан, – днес Сава, най-добрият ми приятел, ме обиди безмилостно. Решил съм да му отмъстя.

Старецът го погледна тъжно и започна да го увещава:

– Не бива, сине, да правиш това. Сам Бог казва: „На Мене принадлежи възмездието, Аз ще сторя въздаяние“.

– Та ти не знаеш как той ме нарани! Не, ще му отмъстя! Няма да чакам друг да прави това вместо мен.

Като видя старецът, че не може да убеди с нищо обидения, предложи:

– Хайде да се помолим!

Все още огорчен, макар и неохотно, Лозан се съгласи.

– Боже, – започна молитвата дядо Димо, – ние нямаме повече нужда от грижата Ти за нас. Искаме сами да отмъщаваме на този, който ни е наранил….

Когато Лозан чу тези думи, изтръпна. Очите му се напълниха със сълзи и той тихо каза:

– Господи, прости ми! Няма да отмъщавам повече на никого, независимо колко ме е наранил или огорчил. Оставам всичко в Твоите ръце, нека бъде волята Ти.

Докоснато от Божията ръка, сърцето на Лозан, което бе изпълнено с огън и жупел, готово да се саморазправя с наранили я го, изведнъж отстъпи.

Виктор си дойде от училище и хвърли чантата си под масата. Събу си обувките и се изтегна на дивана.
Родителите му бяха на работа и щяха да си дойдат чак вечерта.

Стомахът му подсказваше, че трябва се размърда, иначе гладен щеше да остане.

Майка му предвидливо оставяше храната в хладилника, той само трябваше да я стопли.

Неохотно затътри крака към кухнята. Отвори хладилника и извади приготвената му порция. Постави я на котлона и го включи.

– Докато се стопли, ще изгледам един анимационен филм, – каза си Виктор и се върна в хола.

След първият филм последва втори…..

Мина около половин час. Виктор усети лека миризма на изгоряло, но не ѝ предаде особено значение.
Но миризмата започна да се усилва и той си спомни, че е сложил ядене да се топли.

Изтича в кухнята. От тенджерата се виеше черен дим. Цялата кухня не се виждаше от този дим. Виктор бързо отвори прозореца и едва тогава се сети, че трябва да махне изгорялата тенджера от котлона.

Добре, че се сети да вземе кърпа, за да не си изгори ръцете, когато отместваше тенджерата, но за беда я постави на близкия стол. И съдът бързо заплува в разтопената пластмаса, от която бе направен стола.

– Какво да правя? Мама и татко ще се върнат след три часа, – каза си Виктор, като погледна уплашено стенния часовник.

Нямаше да му се размине, на всичкото отгоре остана и гладен.

Набра бързо телефония номер на майка си и изплака в слушалката:

– Мамоооооооо!

– Какво се е случило? – разтревожено попита майка му.

– Всичко изгоряяяяяяяяяяяяя…

– Какво е изгоряло? – тревогата ѝ нарасна.

– Всичкоооооо….

След това Виктор остави слушалката и отиде да си догледа анимационни филм.

Телефонът няколко пъти звънна, но той не вдигна слушалката. Не беше му до приказки.

Майка му се прибра много по-рано от обикновенно. Тя огледа „бойното поле“ и се усмихна:

– Радвам се, че не всичко е изгоряло, а само твоя обяд.

Наказанието му се размина.

Животно от Калифорния, което се чувствало самотно, много искало да бъде с други коне. Тогава то решило да побегне през прозореца на конюшната.

Но до своите събратя, намиращи се в другите помещение, конят не достигнал, защото се заклещил в прозореца и успял да излезе само наполовина.

Собствениците на животното извикали пожарникарите, а на тях им е бил необходим цял час, за да освободят пленника

След това коня бил заведен при ветеринара за преглед. Особена тревога предизвикало състоянието на краката на неуспешния беглец.

За щастие този инцидент завърши за коня без последствия. Той се оказал напълни здрав.