Дъщерята на Михаил Сара бе диагностицирана с рак.

Бащата гордо заявяваше:

– Изобщо не се съмнявам, че Бог ще я изцели.

Съпругата му Дора и синът им Петър вярваха и изповядваха едно:

– Нашето подчинение на Бог ще доведе до изцелението на Сара.

След пет години борба момичето почина.

Михаил и Дора потопени в мъка по дъщеря си, се питаха:

– Какво се е объркало?

– Разочарован съм, – признаваше си Михаил. – Имам чувството сякаш Бог ме е разочаровал.

Дора само въздишаше, а същевременно дълбоко и тихо роптаеше:

– Нали е писано, че тези, които почитат родителите си и се доверяват на Господ, ще имат дълъг живот?!

Сара бе демонстрирала голяма вяра по време на страданието си.

Михаил не можеше да се примири:

– Не не мога да приема фактите за мрачната реалност на мъчителните страдания и смъртта на дъщеря ми. Къде е Бог, когато всичко това се случи? Защо лоши неща се случват на добрите хора?

Когато животът се обърка, човек по-ясно разбира уникалната природа на нещастието.

Трагедията сполетяла Михаил и семейството му, разкриваше нуждата от по-голяма рамка на разбиране относно връзката между Бог, вяра и болка.

Михаил се надяваше, че вярата му ще бъде нещото, което ще го избави от страданието, но тя се оказа нещото, което го доближи до Бог.

Проблемите често ни изкушава да гледаме на Бог като „вълшебна пръчица“.

Отчаяно търсим отсрочка и се опитваме да намерим идеалните думи или действия, с които да предизвикаме Бог, да ни даде това, което искаме.

Вярата не е това, което използваш, за да получиш това, което искаш. Тя е това, което трябва да имаш, когато не получаваш това, което си поискал.

Валя почти цял ден. Всички се бяха скрили в домовете си, но пороя ги изгони и от там.

Каква трагедия, мощния поток завличаше коли и камиони. Хората бяха отчаяни и се чувстваха безпомощни.

Ради гледаше през прозореца. Реката бе изляла от коритото си и влачеше със себе си всичко, до което се добереше.

Домът им бе по-нависоко и водата не ги достигна, но тези по-надолу….

Баща му се приближи и каза:

– Като гледаш това отвън, представяш ли си колко е мощен Божия Дух?

– Той не би напакостил на хората, – сбърчи нос Ради.

– Да, така е, – съгласи се баща му, – тази стихия притиска и гони хората, изпълва ги с мъка и болка.

– Когато приемаме Божия Дух, изживяваме повече от Христос, – възкликна Радо. – В Неговото присъствие има мир и спокойствие.

– Всъщност, – баща му се почеса по брадата, – целта е ….. да представим Христос. Не е достатъчно само да се почувстваме добре за момента, но да станем по-ясен образ на Исус.

Радо мълчеше и разсъждаваше, а баща му продължи:

– Когато предадем живота си на нашия Господ, се превръщаме във фуния, през която Божия дух преминава и докосва околните.

– „Ако някой вярва в Мене, реки от жива вода ще потекат от утробата му…“, – Ради цитира стих от Библията.

– Какво трябва да искаме още от Бога, Който ни е дал толкова много? – попита баща му.

– Да ни помогне, – малко нерешително каза Ради, но след това вдигна глава и повиши глас, – да вдигнем очите си, за да видим онези в света, до които ни е призовал да достигнем ….

Баща му се усмихна и разроши косата му.

Огънят се разпали. Тези, които седяха край него започнаха да си разказват нещо преживяно, весели истории, анекдоти и дори измислици.

Ровейки с пръчка в жаравата Стефан разказваше своите ловджийски перипетии. В сърцата на слушащите оживяваха сърни, мечки, глигани, пъдпъдъци, яребици и какви ли не животни.

– Е, чак пък толкова, – обаждаше се от време на време Ваньо.

– Так си беше, – сопваше му се Стефан и продължаваше да разказва.

По едно време Борислав се протегна и замърмори:

– За лова чухме достатъчно, сега кажете нещо за любовта.

– Какво е това любов? – попита Мина.

– Обич, – обади се Слави.

– Опиянение, – изказа се Борис.

– Не! Тя е страст! – ухили се Метин.

– Любовта е огън, – очите на Лили засияха.

– Тя е помирение, – прибави леля Мара.

– Любовта май е всичко, което го казахме, – опита се да обобщи Стефан.

Мълчаливата Даря се обади:

– За всеки човек любовта е щастие или трагедия…….

– Даря е права, – съгласи се чичо Димитър. – Любовта е мъчително търсене на това, което искаме, но нямаме.

– Да, но това никога не е отчайвало човека, – философски завъртя мисълта си Хари. – Нали всеки от нас живее с надеждата, че все пак някъде я има.

– Ако я търсим, ще я намерим ли? – попита недоверчиво Атанас.

– Ако я открием, – вдигна вежди чичо Димитър, – можем да изпаднем в задоволство и тогава започваме да приличаме на угоено прасе.

– Съдено ни е да я търсим, – въздъхна тежко леля Мара, – дори и да не я срещнем.

Чичо Димитър поразбута загасващите въглени и прикани:

– Време е да лягаме, утре работа ни чака.

Това беше една много сурова зима. Николай Ставрев няколко пъти излезе на балкона и забеляза Тина Ангелова, която седеше на един стол. Тя бе облечена с палто, а вълнена шапка покриваше главата ѝ.

Странно, челото ѝ бе опряно на парапета, но мина доста време, докато Николай се усети, че в позата ѝ имаше нещо необичайно.

Тя бе починала.

Ставрев дълго време след това се кореше:

– Толкова време на срещаме по стълбището, а нито един път не съм я заговарял. Та тя беше на осемдесет и кусур години. Може да е имала нужда от помощ, а аз забързан само ѝ кимвах с глава за поздрав и тичах нанякъде.

Дядо Стойо, най възрастният човек във входа, след тази трагична смърт каза:

– Надявам се, че тази ужасна история ще ни накара да поддържаме по-добри контакти с нашите съседи.

И той беше напълно прав. Изолацията не е феномен, тя бе човешка трагедия.

– Заради страха да се натрапваме на някой в работите му, – коментира случилото се инженер Николов, живеещ в същия вход, – забравихме да се спираме, да изслушаме и усещаме болежките на другите.

– В бързо променящият се свят, където оцеляват малцина, се усеща загубата на човечността у хората, – констатира Христо от втория етаж. – Нашата технологична епоха ни натрапва постоянно за незначителността ни. Ние вече не обичаме и това се потвърждава от обезличените ни характери.

– Но погледнете как общуваме днес, – забеляза Здравко, студент втори курс в местния колеж. – Говорим по мобилните си телефони, на които често отговарят телефонни секретари или оставяме бележки  в електронните си пощи. Така се заблуждаваме, че спестяваме необходимото ни време, а се затваряме за околните.

– Резултатите са плачевни, – тъжно добави Ставрев. – Настъпила е страшна ерозия на взаимоотношенията ни. Вместо съпричастност, ние сме прекалено заети и излъчваме само студенина един към друг.  Така загубваме постепенно човешкото си достойнство.

Всичко се бе превърнало в кошмар. Целият град бе обхванат от пожар. Огромните огнени пламъци не щадяха нищо.

Чуваха се безпомощни гласове, охкания и стенания. Хората търсеха изход сред огнените езици.

Майка скубеше косите си и протягаше ръце към дом погълнат от огъня.

– Децата ми, – тя виеше като полудяла.

Мъж носеше обгорялото тяло на жена и зовеше името ѝ. Сълзи се стичаха по лицето му, но той още не можеше да приеме истината, че нея вече я нямаше.

Малка група от хора бе хваната в капан. Огънят ги обграждаше отвсякъде. Когато вече се бяха примирили, че това е края, намериха убежище на паркинга на лютеранската църква. Там стоеше непоклатим дървен кръст. От този миг те се почувстваха по-сигурни.

– Вярвам, че ще оцелеем в тази огнена стихия, – каза пастирът, който бе в групата.

Всички останали се съгласиха с думите му. Малцина от тях още гледаха огнените отблясъци на бушуващия пожар със страх и ужас.

– Всичко, което човек изгражда с ръцете си е нетрайно, но това което Бог е направил чрез кръста за нас е нетленно. То не може да бъде отнето и изгорено, – въодушевено продължи Марк.

Пожарът унищожи всичко. Мнозина загинаха в него, други оцеляха, но нищо не бе останало от това, което притежаваха.

Там сред пепелта в този тъмен свят стоеше символът на надеждата, недокоснатият от пламъците дървен кръст, стърчащ сред паркинга.

Ето това може да се случи с нещата и хората в този свят, но ние имаме една надежда, не само в тази, но и във всяка друга трагедия, която не може да бъде унищожена от нищо. Това е мястото, което ни привлича с милостта  и прошката на Бога чрез разпнатия Христос.