Беше 1825 година. Голям кораб пристигна до бреговете на Хавайските острови. Екипажът бе по-малоброен от множеството чернокожи островитяни, които бяха дружелюбни и приятно настроени към непознатите.

Изненадващо бе, че месните жители се отнасяха към хората от екипажа като към богове.

Бялата кожа, трептящите месингови копчета по униформата на капитана и огромния кораб явно бяха много впечатлили хората от брега.

Но екипажът излъга хората:

– Ние можем да ви прибавим свръх естествени сили.

Този ден капитанът записа в дневника си: „Човешкият ум с готовност откликва, за да получи истината, но той не може да разбере понякога, че тази истина може да е в конфликт с всичко в природата и с причините за проявата на явленията в нея“.

Малко се е променило съзнанието на мъжете и жените, откакто са започнали да плават по земното кълбо. Голяма част от това, което е минало чрез тях като истина или поне е известно, е лъжа.

Тогава на какво да вярваме?

Настройващият пияното зависи от камертона, който вибрира точния брой пъти, което определя идеалната нота. И чрез нея се настройват останалите тонове в гамата на пияното.

А за нас какъв ще бъде критерият за истината?

Ние имаме Библия, чрез Която се измерват всички „истини“. Колкото и странно да ви се струва, няма друг такъв точен образец за познаване на истината.

Пламен стоеше прав и крачеше нервно из стаята. Любо го наблюдаваше и мълчеше, той познаваше приятеля си много добре. Неговата припряност му причиняваше доста неудобства, но той умееше да търпи.

– Какво означава да „угаждаш“? – размахваше нервно ръце във въздуха Пламен.

– Тази дума на гръцки е ареско и се е намирала на надгробните паметници на починалите държавни служители….., – опита се да обясни Любо, но веднага бе прекъснат от приятеля си.

– Да са заслужили добре, разбирам, но каква е връзката с „угаждам“? – наостри се Пламен.

– Ако служителят е бил добър и е работил за доброто на обществото, тогава на неговия надгробен камък са написали, че е ареско, която може да се разбира още и като: достоен, годен, приятен, достатъчен, …

– И все пак не разбирам, как са били угодни тези служители? Особено, когато се казва в църквата, „Бъди угоден на Бога“, това ми звучи озадачаващо, тайнствено и трудно за разбиране – повиши тон Пламен.

– Това означава следното. Правя всичко възможно, но целта ми е, когато всичко бъде направено и казано и служенето ми свърши, Този, Който е над всички началства и власти, да ме погледне и да каже: „Ти извърши добра работа, от теб хората и църквата имаха полза. Считам те за угоден и достоен“.

– А аз ще мога ли да Му бъда угоден? – тихо попита Пламен.

– Виж, – започна кротко Любо, – Бога ни е поверил делото на благовестието. И ние трябва така да говорим, „не като да угаждаме на човеците, а на Бога, Който изпитва сърцата ни“.

Борис бе пианиаст. Той обучаваше млади таланти на своето виртуозно изкуство. Бе печелил не веднъж награди на наши и международни конкурси със своите изпълнения.

На всяко богослужение в църквата, Борис сядаше зад пианото и свиреше. Изливането на християнска музика изпод ръцете му, вдъхновяваше дошлите в църквата по-искрено и чисто да се покланят на Бога.

Но тази година се случи изключително трудна за Борис. Без особено предупреждение, здравето му се влоши и той сериозно се разболя. Първоначално си казваше:

– Това е само една безобидна настинка, която скоро ще премине.

В крайна сметка Борис вече не можеше да ходи и започна да се придвижва с инвалидна количка. Той продължи да свири в църквата и да преподава уроци, докато ръцете му спряха да сътрудничат с мозъка му.

Молитвите за него не спряха. Хората просто се молеха за чудо.

Пастирът на църквата бе срещнал сина на пианиста и му бе казал:

– Не губете надежда! Не спираме да се молим за баща ти, всички се надяваме на чудо.

Борис бе станал неадекватен. Започна да не познава хората.

Една сутрин телефонът на пастира на църквата звънеше настойчиво. Когато вдигна слушалката, се чу бодър глас:

– Пастире, обажда се пианистът на църквата.

Това бе доста впечатляващо. Борис бе намерил номера на телефонана свещенослужителя и говореше като с познат човек.

Въпреки, че имаше малък напредък, молитвите за пианиста продължиха.

Един ден приятели от църквата посетиха Борис. Той вече ставаше от количката. Обсъждаше съвсем адекватно положението си. Дори седна пред пианото и им направи малък концерт от добре познати песни.

Това бяха най-сладките звуци. Най-мелодичните тонове на невероятната Божия благодат.

Времето напредваше, но родителите не бързаха да се разотиват. Те все още обсъждаха проблемите свързани с децата им и търсеха изход за всяка възможна ситуация.

– Нашите домове трябва да бъдат място на морални, духовни, социални, емоционални, физически преимущества, – повиши тон една изрусена майка.

– Ако мислите, че можете да правите вашите си работи в уединението на собствения си дом, по-добре помисли отново! – обади се един мустакат татко.

– Бог е извършил своята работа и ние ще претърпим сериозни последствия, ако откажем да следваме Неговите инструкции за нашите домове, – наблегна дребна женица.

– Разрушение и унищожение са днес навсякъде около нас, – измърмори недоволно очилат мъж.

– Какво точно имате предвид? – настоя да узнае слаба накъдрена младолика жена.
– Говоря за това унищожение,  – започна да обяснява мъжът с очилата, – с което пряко е свързано с отричането на моралното, духовното, емоционалното и социалното обучение на нашите деца.

– Ако не поверим децата си на Бог и на Неговите начини за промяната им в живота, – надигна се пълна жена, изпълнена с ентусиазъм в живота, – те ще разработят свои стандарти и ценности, които са основани на това, което чувстват и мислят приятелите им или това, което изглежда като подходяща според тях работа.

– Така в едно поколение ще създадем видим хаос и объркване, което ще е резултат от „търсенето“ на децата ни на пътя в живота, – отбеляза доста възрастен господин, които може би бе дядо на някое от децата, защото беше прекалено възрастен за баща.

– Бог ни инструктирал да говорим и даваме пример как да се живее и това не е някакъв шаблон или догма, а нещо, което наистина работи, – натърти плешив мъж с големи ококорени очи.

– Ако искаме да предотвратим разочарованието от развитието на деца си,  – заключи червенокоса жена, която бе учителката на децата, чийто родители обсъждаха важни теми за бъдещото на  наследниците си, – нашите домове трябва да бъдат места на морална и духовна награда за тези, които живеят в тях.

Станка реши да посети приятелката си Таня, която живееше в друг град. Двете момичета бяха израснали заедно, но се случи така, че семейството на Таня се премести на друго място и за това сега се виждаха много рядко.

Станка имаше една седмица почивка. Тя бързо събра багажа си, предвкусвайки радостта от предстоящите седем дни с приятелката си.

Девойката остави любимата си котка на майка си и ѝ заръча:

– Грижи се добре за нея. В шкафа съм оставила храната, която трябва да ѝ даваш.

Преди да тръгне, Станка забеляза, че котката ѝ се държи много странно. Животното постоянно тичаше из апартамента и се навираше в краката ѝ.

– Манке, – с гневен тон каза Станка на животното, – престани да ми пречиш да си събера багажа. Спри се! Обърна всичко наопаки.

Когато най-накрая Станка успя да събере всичко в чантата си, бързо си взе довиждане с майка си и изтича навън, където я чакаше таксито.

Изведнъж в багажа на Станка нещо се разшава и за нейна изненада се появиха мустаците на нейната Манка, но вече беше късно да я връща, тя беше на автогарата.

– А сега какво ще правя? – притесни се девойката. – Как ще се кача с котката в автобуса?! Странно никога досега не се е държала така, когато заминавам за някъде.

През това време котката изскочи от чантата и хукна из автогарата, като жално мяучеше. Хората се опитаха да помогната на момичето да хване животното. Шофьорът на автобуса също не можеше да тръгне поради създалата се суматоха.

След 15 минути котката се успокои и позволи да я хванат. Станка бързо я напъха в чантата си и съпроводена от гневните и негодуващи погледи на пътниците, седна на мястото си.

Автобусът най-сетне тръгна.

Малко след това шофьорът получи съобщение:

– Моста, по който трябваше да минете се е срутил, променете маршрута на колата през съседното село.

Хората в автобуса чуха осведомлението. Притесниха се, но същевременно се и зарадваха, че са избегнали опасността.

– Изглежда котката е почувствала, че ще се случи нещо лошо, – каза една възрастна жена. – Ако това животинче не ни бе задържало, сега всички щяхме да бъдем на дъното на реката.