Заваля. Очакваха се и по-ниски температури, но това не бе причината Камен да бъде обезсърчен.

Той бе обхванал главата си с ръце и страдаше.

– Как можах? – кореше се той. – Не исках да го направя. Знам, че ако не прекратя негодуването си и оставя гнева да бушува в мен, ще се раздразня и ще направя нещо, за което после ще съжалявам. Но …..

Камен стана. Размаха гневно ръце и закрачи неспокойно из стаята.

– И аз си имам предел. Сякаш хората около мен нарочно ме провокират.

Той спря насред стаята и въздъхна дълбоко:

– Старая се. Не могат ли да разберат, че не ми харесва, когато ми се присмиват, дори само на шега да е.

Камен затвори очи и стегна ръцете си в юмруци.

– Само се оправдавам ….

Младият мъж изрита изпречилото му се кошче за боклук и то се разсипа.

– Когато се ядосвам наранявам хората. Защо се случва всичко това и то точно с мен?

Изведнъж си спомни думите на приятеля си Кирил:

– Винаги се чувстваш прав. В теб прелива адреналинът и дивото изскача от теб.

– Да, но ако оставя гнева в себе си, откачам, – възрази Камен, – а пусна ли го тежко и горко на тези край мен.

Всяка съпротива у него секна. Той падна на колене и започна да се моли:

– Прости ми, Господи. Помогни ми, в такива ситуации да се владея и да помоля хората, които съм наранил, за прошка. Замени гневните ми изблици с Твоя мир. Помогни ми повече да слушам, а не да налагам своето мнение. Ти винаги си бил добър към мен и вярвам, че ще ме научиш как да се доверявам на хората и по какъв начин да преодолявам собствената си несигурност.

Когато Камен се изправи, в сърцето му имаше мир.

Бяха настанали неспокойни дни за Григор. Той постоянно се сблъскваше с несправедливости в живота си, но това бе прекалено много за преглъщане.

Усетила мислите му Завистта се завъртя край него. Започна да го измъчва с измамния си шепот:

– Виж, те нямат твоите заслуги, но имат привилегии и притежават това, което ти нямаш…….

Григор бе лишен от мира в сърцето си.

Вместо да се радва на успехите на другите, той стана подозрителен и за най-малкото нещо негодуваше. Допълнително се вбесяваше и се ядосваше.

Един ден неговият приятел Димчо го посъветва:

– Щеше да си много по-добре, ако бе доволен от това, което ти дава Бог. Радвай се с тези, които се радват…..

Григор само кривеше физиономия и пръхтеше от злоба.

– Чуй, – продължаваше Димчо, – ако си зрял, ти ще имаш способност да оценяваш другия, който е по-надарен от теб. Ръкопляскай му и се радвай с него.

– Ти нищо не разбираш, – фучеше раздразнен Григор. – Това вътрешно ме изгаря ….

– Подобно на отмъщението, завистта е като злокачествено заболяване, – въздъхна съчувствено приятелят му. – Това си състояние трябва да представиш на Лекарят на твоята душа. Само Той може със скалпела си да задълбае надълбоко и да изреже злокачественото образование.

– Не, не …. Това не е за мен, – ръкомахаше нервно Григор.

– Ако игнорираш завистта , тя може да се превърне в неизлечимо заболяване на душата ти, – предупреди го Димчо. – Покани Бог още днес да я отреже и да те раздели завинаги от нея.

Колкото и да нервничеше Григор осъзнаваше, че ако допусне завистта да се развие докрай в него, тя ще го погълне, подобно на бавнорастящ рак …..

Хубавото е, че имаше изход, както за нашия герой, така и за други попаднали под робството на завистта.

Единственото, което трябва да се направи в случая е следното. Човек трябва да се обърне към великия Лекар, своя Създател.

То бе едно средно голямо човешко сърце. Спокойствие и мир царяха в него.

Един ден към него се зададоха Алчността, Амбицията, Завистта и Гордостта. Те не бяха доволни от състоянието на сърцето и решиха да го нападнат.

Завистта се плъзна в сърцето под прикритието на мрака и злорадо заяви:
– Ще му открадна удовлетворението. Сега ще видите, как ще придобие желание да стане по-добро от другите. Ще поиска по-високи постижение и не на последно място ще пожелае на всяка цена да получи харесващите му се неща.

Не напразно наричат Завистта злокачествена язва и враждебна настройка. Тя бушува като тиранин с бури отвсякъде. Обърква душата и живота на човека. Тази болест на духа налага тежък данък на жертвите си.

Алчността пожела:

– Ще затворя ушите на сърцето за вопъла на нуждаещите се.

Амбицията реши:

– Ще да го овладея и манипулирам, както си желая.

А Гордостта помогна на сърцето да се възгордее и дотолкова го наду, че то щеше да се пръсне.

С тиха стъпка приближи и Ревността. Тя винаги започва с пълни ръце, а след това се движеше с ужас от загубата на нещо.

– Ще се подхраня от страха на сърцето, че ще загуби. Ще го подтикна към борба на живот и смърт, за да запази притежанията си.

Сърцето не очакваше такова нападение. Това бе неприятна изненада за него, но то не се уплаши.

Извика към Господа и Той го освободи.

Митко бе неспокоен, въртеше се и нервно крачеше из стаята. Нещо не му даваше мира.

Щом си дойде баща му той веднага изтича при него:

– Татко, всеки ден се моля и хваля Бога и Сашо прави същото, но него Бог му дава повече благодат. Защо не става при мен? Искам и аз да достигна това състояние.

– Колко пъти се молиш и хвалиш Господа? – попита бащата.

– 4-5 пъти на ден, – отговори Митко.

– А твоят приятел Сашо?

– Не знам.

– Тогава проучи и ми кажи.

Митко взе внимателно да следи и наблюдава Сашо, накрая отиде при баща си и му съобщи:

– То се моли и хвали Бога, два пъти повече от мен.

– Тогава и ти прави така, – посъветва го баща му.

След две седмици Митко дойде при баща си посърнал.

– Всичко направих, дори повече, но няма резултат, – тъжно констатира Митко. – Какво не ми достига?

Бащата се засмя и потупа сина си по рамото:

– Просто Сашо не брои колко пъти го прави, той отдава сърцето си на Бога.

Времето се бе стопли и слънцето щастливо се усмихваше на небето.

Дончо заедно с майка си излезе на разходка.

Когато вървяха край реката едно водно конче се блъсна в момчето и бездиханно падна на земята.

Сърцето на Дончо се сви. Той се наведе, взе в ръцете си пострадалото насекомо и започна ритмично с пръст да натиска телцето му.

– Какво правиш? – попита майката на момчето.

– Изкуствено дишане, – отговори Дончо, като продължаваше съсредоточено да извършва същото действие.

– О, мило мое момче, – усмихна се майката, – водното конче е много нежно. Твоята намеса няма да му помогне. Ако е още живо, може само да му навреди и дори да умре.

– О, мамо, аз съм виновен за смъртта му. Изпречих се на пътя му и то умря.

– Едва ли, – повдигна вежди майката.

– Да, но ако не бях го пресрещнал …..

– Водното конче само си е виновно. Когато лети трябва да гледа пътя, а не в смартфона си – и жената намигна на сина си.

Дончо погледна към майка си и се усмихна.