Небето се скри под тъмния плащ на нощта. Безброй звезди затрепкаха по потъмнелия небосвод. Уличните лампи и осветените прозорци огряваха почти безлюдните улици. Димът от комините напомняше, че навън е студено, а у дома е топло и уютно.

Симеон седеше край печката, нежно галеше гъстата козина на любимото си куче Боби и размишляваше на глас:

– Колко много думи знаем. Научили сме се да четем и да пишем. Превеждаме стихове от много езици, но не можем да разберем най-близките си. Не е ли странно това?

Боби погледна стопанина си в очите, мушна мокрия си нос в дланта му и помаха с опашка, сякаш разбра всичко, което каза Симеон.

– На него не са му нужни думи, – усмихна се Симеон на четирикракия си приятел. – Колко много искам да знам езика ти. Толкова неща искам да те питам, Боби. Ако можех  да проумявам какво ми говориш, бих те помолил да ме научи как без думи да се разбирам с хората.

Симеон имаше много приятели, на които изпращаше поздравления на празниците им, но те го подвеждаха, а понякога много лесно го и предаваха.

– Но ти, Боби, никога няма да ми измамиш или заблудиш, – Симеон разроши козината на кучето и въздъхна. – Живота за приятелите си ще дадеш, защото не можеш да живееш без тях. Ех, да можех да разбирам какво казваш, щях да поискам да ми кажеш как трябва да общувам с другите.

Боби не очакваше нищо за себе си. Дори и да беше най-последния човек, кучето пак би обичало Симеон, просто така, само защото приятелят му съществуваше. Има ли друг такъв пример за всеотдайност?

– Боби, – започна нежно Симеон, – за любовта сме съчинили хиляди книги. Над романите сълзи проливаме, но често изоставяме любимите си и за пари продаваме обичта си. Може би от теб трябва да се науча, как истински да любя. Ех, само да можех да си поговоря със теб.

Симеон ходеше на църква и молеше Бог да му прости греховете, но на роднини и приятели с години не можеше да прости и най-малката обида.

– Боби, може би ти знаеш как трябва да се прощава. Колко много искам да те разбирам. Толкава много имам да ти казвам….

Вятърът леко полюшваше натежалия клас в нивата. Той се любуваше на топлината на слънчевите лъчи и сияеше от радост.

В близката градина зелените стъбла с напращели листа на извисилия се плевел гордо потръпваха от самодоволство.

– Какво ново? – поде разговора пшениченият клас. – Как си днес, плевеле?

– Много добре и няма какво повече да искам, – похвали се плевелът. – Не съм като теб. Живея си свободно и правя каквото си искам. Въздух, слънце и вода всичко е за мен. Задушил съм здраво тия дребосъци край мен, които си въобразяват, че ще дадат голям плод.

– Не е ли малко егоистично да мислиш така за околните растения? – попита житния клас. – Те наистина ще дадат плод, който е нужен на стопанина, който ги е засадил. А ти какво и на кого ще дадеш?

– Аз живея сам и за себе си. Не ме интересува никой. И защо трябва да давам на някого нещо? Така съм си добре. Живея независим, необременен с задължения и отговорности.

Изведнъж плевелът ахна. Опита се да се скрие сред ниските растения край себе си, но къде ти?! Той стърчеше прекалено много над тях.

Какво ли толкова го бе смутило? Към градината приближаваше човек с мотика. Явно щеше да я плеви.

– Ох, сега ще ме изкорени, – с ужас прошепна  плевелът. – Ще ме изсуши и ще ме хвърли в огъня…..

А пшениченият клас се зарадва, когато видя друг мъж да крачи към нивата със сърп в ръката.

– Най-сетне, – възторжено каза житният клас. – Настъпи дългоочаквания миг, за който съм живял. Съвсем скоро ще стана брашно, а после хляб….

Мирон бе добър стопанин. Трудеше се твърде много, за да изхрани семейството си. Беше честен човек. Избягваше кръчмите и гледаше все добро да прави на съседите си.

Едно ранно утро той каза на жена си Зоя:

– Ще отида да кося, тревата много избуя в ливадата.

– Не отивай, – посъветва го кротко Зоя, – ще има буря.

– Кой е господарят на този дом? – възмутено попита Мирон.

– В къщи ти, – смирено каза Зоя, – а над  всички нас Господ!

– И какво ми бърка това в работата?

– Мисля, – каза тихо Зоя, – че е нужно да се казва: „Ще отида или направя нещо, ако е рекъл Бог“.

Но Мирон остана непреклонен и заяви категорично:

– Щом искаш, казвай си така! Но аз казвам: „Няма да бъде!“ Което означава, че няма да бъде.

Мирон взе косата и излезе от дома си.

Много скоро наистина се разрази истинска гръмотевична буря, такава страшна, каквато в този край хората още не бяха виждали.

Силен ураган. Нестихващи светкавици и гръмотевици.

Близо до Мирон падна голямо дърво. Той по чудо остана жив. Случиха му се и много други неприятни неща.

В това време Зоя бе много разтревожена за мъжа си.

И когато тя шепнеше:

– Боже, опази го…. не позволявай да му се случи нищо лошо…

Някой тихо потропа на вратата:

– Кой е? – попита Зоя.

– Твоят мъж, – дочу се плах глас.

И след малка пауза:

– Ако е Божията воля….

На улицата крачеше голяма грамада. Жегата не го плашеше. От джунглата бе дошъл този гост с дълъг хобот. Той бе голям, колкото една сграда.

Пристъпваше, а мислите му бяха отправени към родния край. Където имаше оплитащи се лиани, умни орангутани, весели шимпанзета….

Изведнъж на пътя изскочи дребно куче. Заджафка и залая слона. Яростно се цялото затресе. Нахвърли се върху грамадата и попадна под краката ѝ.

Но слона изобщо не му обърна внимание. Занимаваха го по-важни и съществени неща.

Тогава минаващ от там човек попита слона:

– Явно си много умен или много глупав, или пък се уплаши, та оставаш туй малко куче да се задява с теб, без да му направиш нещо? Нима не е глупаво от твоя страна? Ритни го с крак. На място можеш да го смажеш.

– Така е, – съгласи се слона. – Но макар да съм толкова голям и як, аз не знае чие е това куче.

– И ти се страхуваш от това кутре? Какво може да ти стори то?

– От него не, но от стопанина му мога да пострадам, ако го нападна или убия.

Така и в живота става, ако не знаеш кой стои зад гърба на този, който се заяжда с теб, по-добре премълчи, че току виж си сам пострадал.

В кухнята че усещаше оживление. Марта, режеше, вареше, запържваше и какво ли още не. А от една голяма тенджера се долавяше приятен аромат на вкусна яхния.

Скоро мъжът ѝ щеше да си дойде гладен от гората. Хляба кротко стоеше в месала увит и чакаше времето, когато стопанинът на дома ще го разчупи.

Чу се скърцане на каруца и конско пръхтене.

– Дойде си, – каза си Марта.

В стаята влезе мъжът ѝ Стоил и свекърът ѝ Дечо. И двамата шумно я поздравиха и в един глас заявиха:

– Гладни сме като вълци. Какво има за ядене.

Хвърлиха горните си дрехи и се настаниха край масата. Марта разсипа по паниците още топлата яхния, а Дечо посегна към хляба и го разчупи на парчета.

След като утолиха глада си, двамата мъже се облегнаха доволни на столовете си.

– Добри животновъди сте били, – каза Дечо на снаха си.

Марта и Стоил дълги години бяха работили в близката кравефермата. Двамата даваха най-много мляко, чиято маслеността му бе доста висока.

– И другите така разправяха, – засмя се Марта, – когато работехме във фермата.

– Не, става въпрос за нещо друго, – каза Дечо.

И ето какво разказа възрастния човек в подкрепа на казаното.

– Със Стоил се връщахме от гората. И гледам на отсрещния хълм пасат крави. С тях бяха Въло и Надето. Тогава Стоил каза: „Това са нашите крави. Искаш ли да ги извикам тук?“ Не му повярвах и той веднага изсвири с уста, а после се провикна: „Йоно, Пено елате тука!“ Кравите наостриха уши и хукнаха надолу към нас, след тях тръгнаха и другите животни. Когато кравите дойдоха при нас започнаха да ближат ръцете на Стоил и да му се галят.

Очите на старецът се насълзиха:

– Ако не бях го видял, никога нямаше да повярвам. Добри пастири сте били с мъжа си, Марто. Бог да ви поживи!

След това Дечо стана и тръгна към портата, обърна се и рече:

– Добри стопани сте …..